Делфин дьо Виган
Силна е нощта (58)

Като се върнахме в Париж, Люсил си счупи крака. Ей така, слизайки от тротоара. Видя в това доказателство, че тялото й я напуска, разпада се.

 

 

Няколко пъти ходих да я видя, спомням си, че й купих ортопедическа обувка, с която да може да се движи.

Манон също дойде, ходеше на пазар, списъкът на Люсил съдържаше само сладкиши, компоти, сладки неща, Манон й предложи да я вземе в дома си да си почине няколко седмици, Люсил отказа.

 

 

Бях заета, имах различни срещи, свързани с книгата ми, течаха последните седмици от предупреждението ми за уволнение (мотивирано от неодобрението ми на стратегическите насоки в развитието на предприятието, в което работех), бях започнала да си подреждам бюрото и да предавам досиетата си.

 

 

В началото на месец януари напуснах работа със смесени чувства на безпокойство и облекчение.

 

 

В средата на януари Люсил ни покани в дома си с Манон и децата ни — беше сряда, мисля — за нещо като малка Коледа, каквато бяхме свикнали да празнуваме със закъснение. (Аз лично се бях отказала от паметните Коледи в Пиермон и от всякакви семейни Коледи.) Люсил бе поканила и Сандра, приятелката ми от детството в Йер, както и семейството й. Разменихме си подаръци, децата бяха доволни, прекарахме весел и тъжен следобед, не си дадох сметка, че Люсил се сбогува с нас, нищо не забелязах, само умората й.

 

 

На моменти Люсил ми изглеждаше превъзбудена, питах се дали си взема лекарствата, дали не наближава поредният рецидив.

 

 

Манон отново й се обади да я покани да отиде при нея за няколко седмици, Люсил каза, че ще види.

Следващата неделя Люсил ми предложи да я придружа на битака в Сент Уен, вече по-лесно се придвижваше, бях й казала, че търся стари рекламни емайлирани плочи за един приятел, тя мислеше, че там мога да намеря. Бях уморена и обсебена от любовна връзка, която не вървеше. Отказах й.

 

 

В петък, на 25 януари 2008 година, Люсил ми се обади по телефона, тъкмо щях да излизам, опрях се на ръба на мивката в кухнята, до прозореца, и поговорихме за едно друго. Люсил се чувстваше по-добре, готвеше се да отиде за празниците при приятелката си Мари и да се върне в неделя вечер. Мислех, че това е добре, че влиза в релси, тонът й беше весел, някак освободен, в гласа й се долавяше необичайна лекота, висока, отворена нотка. Отнесох се към това обаждане като към всяко друго, без да виждам нещо особено в него, просто си бяхме казали здрасти. Люсил затвори насред изречението, в телефонните ни разговори винаги имаше нещо несвързано, нелепо, което мисля, че се дължеше на нея, на вътрешния й хаос. Люсил открай време зачекваше някоя тема без видима причина и слагаше край на разговора припряно — тогава предполагах, че е казала най-важното.

 

 

Обади ми се през този петък сутринта за последен път и го знаеше.

 

 

През уикенда не мислих за нея, впрочем вече не знам какво съм правила, тези дни се изплъзват от спомена ми като някаква ненужно, празно време, време на несвяст. В понеделник също не й се обадих, работих по романа, който пишех в момента.

Във вторник се обадих у Люсил към четиринайсет часа и й оставих съобщение на телефонния секретар. Отново звъннах вечерта, пак я нямаше, опитах на мобилния, не вдигна. По-късно се свързах с Манон, може би Люсил бе останала да спи в дома й, както правеше, когато гледаше момичетата й. Не и този път. Манон също нямаше вест от нея от петък, когато Люсил й казала, че заминава за края на седмицата. Оттогава — нищо. Люсил имаше навик да ни уведомява къде ходи, сигурно за да не се тревожим или за да маркира траекторията си. Вечерта няколко пъти се опитвах да се свържа с нея, измислях хиляди обяснения за мълчанието й, нито едно не ме задоволяваше. На другия ден Манон ми се обади в шест и половина, не беше спала цяла нощ, обаждала се на всеки час, и на двата телефона, бе сигурна, че става нещо, налагаше се да отидем да видим.

 

 

Беше сряда сутринта, взех душ и се облякох, оставих сина си пред телевизора, казах му, че баба Люсил не вдига телефона и че ще отида до нея да видя всичко ли е наред. Тъй като поливах цветята й, когато отсъстваше, отдавна имах ключ от апартамента й.

В метрото си помислих, че е рано и че съм сама, точно така си казах: майка ти не отговаря на телефона и ти отиваш там сама. Помислих си, че Люсил е изпаднала в криза, че ще я заваря, както сестра ми я беше заварила преди няколко години, в състояние на превъзбуда, че ще трябва да я убеждаваме да влезе в болница, че тя може би няма да иска и ще се наложи да викаме пожарникарите. Помислих си, че зрелостта не ме предпазва от болката, че в зряла възраст не е по-лесно от преди, когато бяхме деца, че може да сме пораснали и да вървим по собствения си път и да сме изградили живота си и семейството си, това не променя нещата, защото оттам, от нея сме дошли и мъката й никога няма да ни бъде чужда.

Преди да тръгна, изпратих един последен, менторски есемес: майче, стига вече, с Манон се безпокоим, идвам у вас.

 

 

Като слязох от метрото, поех по „Санд де Доре“, тясната уличка, която се изкачва към дома й, прекосих площада, въздухът беше влажен, небето — безцветно.

Позвъних, изчаках, преди да пъхна ключа в ключалката. Веднага я видях, вратата на спалнята й бе отворена, лежеше в леглото си с гръб към мен. Повиках я в тишината, мамо, мамо, постоях няколко секунди в очакване на отговор, после тръгнах по коридора, казах си, че спи, събрах всичките си сили, за да си кажа, че спи, влязох в спалнята, завесите бяха спуснати, радиото работеше, това беше признак на живот, някъде имаше живот, тя често си лягаше така, с ухо до транзистора, приближих се, приклекнах, разтърсих я лекичко, после по-силно, повтарях мамо, мамо.

Мисълта не стигаше до съзнанието ми, беше неприемлива, невъзможна, и дума не можеше да става, не — и точка по въпроса.

Люсил лежеше настрани, със свити върху завивката ръце, поисках да я обърна, но тялото й бе вдървено, поисках да изгася радиото, беше както винаги на „Франс Ентер“, не улучих копчето, ръцете ми започваха да треперят, обхващаше ме постепенна и тиха паника, изправих се, отидох до прозореца, дръпнах завесите, свалих си пуловера и шала, поставих ги на стола, оставих и чантата си до бюрото, времето бе замряло, бе спряло, изчакваше нещата да се променят, да поемат отново по нормалния си път, приемливия път, изчакваше да се събудя, но нищо не се промени, не се върна обратно, отново се приближих, коленичих на леглото и се наведох над нея, за да я видя, на светлината на деня ръцете й бяха сини, сякаш изцапани с боя, между пръстите й, върху ставите, нощно синя боя, казах високо: какво е направила, какво е направила, помислих, че е рисувала с ръцете си.

Думите бяха там, какво е направила, но не можех да разбера смисъла им, не исках, не, и точка по въпроса, и дума не можеше да става, невъзможно, немислимо, не беше вярно, не се случваше в действителност, не можеше да бъде това, което изживявах, не можеше да свърши така.

Тогава видях лицето й — подуто, и то синьо, по-бледо синьо, и следата от мухъл на бузата й, горе, до окото, на няколко сантиметра, кръг, покрит с много фини бели косми, като на забравено в хладилника сирене.

Изправих се рязко, в коридора писъкът излезе от тялото ми, грапав, мощен, писък на ужас.

 

 

Върнах се в спалнята, грабнах телефона до леглото й, тогава усетих миризмата — тръпчива, противна, отворих прозореца, усетих, че краката ми отмаляват, че затъват в паркета, изоставят ме, облегнах се на стола, залитнах, успях да се завъртя, за да седна. Трябваше да изляза оттук, да избягам от миризмата, да избягам с пълна скорост, но краката ми не откликваха, бях като закована на стола, не знам колко време останах така, стенех, ръцете ми трепереха, опитвах се да се успокоя, казвах си, че трябва да се успокоя, че трябва да направя нещо, да извикам някого, тогава видях на бюрото й пакета с подаръците, които ни бе оставила, и писмото. Не мисля, че го прочетох в онзи момент, взех го в треперещите си ръце, исках да се махна оттам, но не можех. Успях да набера номера на спешната помощ, попаднах на музика, изчаках да ми се обадят, казах, че майка ми е мъртва, че майка ми е тук от пет дни, не ме оставяйте сама. Свързаха ме с лекар, обясниха ми какъв е редът, мисля, че тогава ми звънна Манон на мобилния, за да разбере какво става, видях името й на екранчето и поисках да откажа разговора, но не натиснах правилното копче, Манон чу края на разговора ми с лекаря, преди да успея да затворя. Веднага й се обадих, Манон бе разбрала, Манон викаше не, не, не, не е възможно, помислих, че е сряда и че тя е с дъщерите си, че дъщерите й я чуват как пищи, не знам вече какво казах, опитах се да обясня, писмото, Люсил в леглото си, лекарствата, плачех, треперех, казах на Манон, че я обичам, тя не ме чу, накара ме да повторя, попита ме къде съм, каза ми махай се оттам, махай се оттам.

С гласа й по телефона успях да изляза от стаята, гласът на Манон ме отведе в кухнята.

 

 

Прочетох писмото на Люсил до Манон, писмо, изпълнено с обич и изтощение.

Обадих се на бащата на децата ми с изтънял и задъхан глас, за да го помоля да отиде вкъщи и да вземе сина ни.

 

 

После ми се обади Манон да ми каже, че идва.

После дойде полицията, бяха петима, шефът затвори вратата на Люсил.

После дойде Манон с Антоан.

Настанихме се в хола, аз седнах в сламения фотьойл, Манон седна на канапето и каза: бих искала да я прегърна. Видях лицето на Манон, беше опустошено.

На лицето на Манон видях какво точно преживяваме и че смъртта е непоправима.

 

 

После изнесоха тялото на Люсил, увито в завивката, беше се изпразнило от кръвта си.

После с Манон отидохме да дадем показания в полицейското управление.

 

 

Трябваше да съобщим на Виолет, Жюстин, Бартелеми. Лисбет пътуваше някъде, оставихме й съобщение.

 

 

Трябваше да поискаме доклада от аутопсията и да изчакаме разрешението за погребение. Да приемем дванайсет дни да държат Люсил затворена в хладилна камера в Института по съдебна медицина.

 

 

През цялото това време не можех да седна, искам да кажа да седна, без да не правя нищо, без да съм принудена да седя, стоях права, за да устоя на пристъпите на ужас, да източа адреналина, да се преборя с образа, да го държа на разстояние.

В деня на погребението Тад и Сандра, приятелките ми от детските години, дойдоха от далечните си градове, за да ни помогнат да организираме нещата, дойде и Мелани, милата ми отколешна приятелка. Отидохме в супера, купихме рози, подготвихме бюфета за след церемонията. След това обядвахме с Жюстин, Виолет и Том в едно кафене близо до „Пер Лашез“. За по-малко от два месеца бяхме изгубили Лиан и Люсил, и този път пак ми се стори, че е прекалено много.

 

 

Беше студен и слънчев февруарски ден, безкрайно красив и тъжен, небето бе ясно.

До крематориума дойдоха да ни изкажат съболезнования хора от всички времена на миналото, сами или на групи, аз, както винаги, исках да се държа изправена, просто да се държа, но с прииждащите хора ми ставаше все по-трудно, налагаше се да поемам дълбоко въздух, после да го задържам за няколко секунди преди да го изпусна. С вълнение видях да се приближава бащата на децата ми, с когото тогава имахме много сложни отношения, после дойдоха родителите му, видях приятелите на Люсил, видях колегите й от „Ависен“ и „Ларибоазиер“, видях моите приятели, приятелите на Манон, видях братовчеди, братовчедки, чичовци и лели, видях издателката си, видях Бартелеми, Мари-Ноел, Камий и съпруга й, видях Гаспар, малкия ми обожаван брат, видях Форест и Небо, после до мен се приближи баща ми и рухнах.

 

 

Люсил бе оставила в апартамента си някои указания — кое да подарим, кое да върнем. Стиховете на Рембо, издадени в „Плейад“, бяха предназначени за Антоан, съпруга на Манон.

В джобното издание на „Малки поеми в проза“ върху „Покана за пътешествие“ имаше самозалепващо се листче. Мисля, че Люсил обичаше поезията на Бодлер повече от всичко.

Прочетох пред петдесетината разстроени лица този текст, който толкова й прилича:

„Познаваш ли тази трескава болест, която ни сграбчва в нашата ледена нищета, тази носталгия по непознати страни, тази тревога на любопитството? Има една страна, която на тебе прилича, където всичко е дивно, богато, спокойно и благородно, където въображението е сътворило и украсило Китай на Запада, където животът е сладко ухание, където щастието е сгодено за тишината. Там иди, за да живееш, там иди, за да умреш!^[1]“

Малкият свят на Люсил стоеше пред мен, цял един живот от смесени времена и светове, и нищо друго нямаше значение, нито пораженията, нито мъката, нито съжаленията.

 

 

В коридора, който водеше навън, в момента, когато прекосявах прага, аз се обърнах, с нелепия жест на домакиня, да видя дали всички са си тръгнали, дали не сме оставили след себе си някого. Тогава видях лицето на Небо, изкривено от риданията. Небо плачеше, без да се крие.

 

 

Навън баща ми си спомни, че е забравил чантата си с всички документи в таксито, което го бе откарало до крематориума. Чрез това върховно погрешно действие^[2] Габриел бе дошъл на погребението освободен от самия себе си, лишен от самоличност.