Делфин дьо Виган
Силна е нощта (23)

В началото, когато след дълги и мълчаливи преговори със самата себе си възприех идеята да напиша тази книга, мислех, че няма да е проблем да въведа и измислица и че по този начин без угризения ще запълвам празнините. Искам да кажа, че по някакъв начин смятах да остана господар на положението. Представях си, че съм способна да изградя история, увлекателна и овладяна, или поне текст, който да се развива в уверена и постоянна форма и постепенно да придобива смисъл. Смятах, че ще мога да измислям, да вдъхвам живот, да давам посока, да създавам напрежение, да водя хорото от начало до край без грешка и без отстъпление. Надявах се, че ще мога да боравя с материала както пожелая и наум ми идваше класическият образ на тесто, тесто за торта, каквото Лиан ме научи да меся, когато бях дете, маслено или хилядолистно, в което щях да събера разпръснатите съставки, преди да го замеся с длани, да го разточа, да го ударя в масата, дори да го хвърля към тавана, за да видя дали ще се залепи.

Вместо това се оказа, че нямам представа откъде да подхвана историята. Вместо това имам чувството, че стоя с часове с ръце във въздуха, със запретнати до лактите ръкави, опасана с гадна касапска престилка, ужасена от мисълта, че мога да се отклоня от истината, да сбъркам някоя дата, някоя възраст, вместо това изпитвам страх, че ще се проваля в изграждането на повествованието, такова каквото съм го замислила.

Неспособна да се освободя напълно от реалното, аз произвеждам някаква неволна фикция, търся ъгъла, който ще ми позволи да се доближа още по-близо, все по-близо до истината, търся пространство, което да не е нито истина, нито измислица, а и двете едновременно.

С всеки изминал ден усещам колко ми е трудно да пиша за майка си, да я обрисувам с думи, колко ми липсва глас. Люсил много малко ни е говорила за детството си. Не обичаше да разказва. Днес си казвам, че това е бил нейният начин да избяга от митологията, да откаже да я въвличат в съчинителството и в произволното преразказване на семейната история.

Нямам никакъв спомен майка ми да ми е позволявала да чуя от устата й различните събития, белязали нейното детство, искам да кажа, че никога не е говорила за него в първо лице, което би ни дало възможност поне отчасти да си го представим. Това, което всъщност ми липсва, е нейната гледна точка, думите, които би избрала, начинът, по който би подредила фактите по важност, подробностите, на които би се спряла. Понякога споменаваше тези неща, смъртта на Антонен, на Жан-Марк, снимките на детето звезда, каквото е била, личността на Лиан и на баща й, споменаваше ги с очевиден гняв, но извън всякакъв свързан разказ, както би хвърляла камъни, за да ни удари или за да се разтовари от най-лошото.

Опитвам се все пак да възстановя гледната й точка на базата на откъслеците, които е споделила с един или с друг, с Виолет малко преди смъртта си, със сестра ми Манон, с мен понякога. Преразказвам, естествено, запълвам празнините, подреждам по мой начин. Отдалечавам се повече от Люсил в желанието си да я доближа.

Не знам какво е изпитвала Люсил, когато се е родил Том. Само си го представям. Знам, че е обожавала това късно появило се уязвимо дете, което е трябвало да бъде закриляно, знам колко значеше Том за нея вече като възрастен, когато идваше да прекара няколко дни в дома й. Някои отбелязваха, че заради незабавната обич, която пораждаше, заради вниманието, които изискваше, и заради волята на родителите си да развият максимално способностите му Том несъмнено е заемал твърде много място. Върху това забавно, мило, безхитростно дете постепенно са се прехвърлили надеждите, нежността, неосъществените пориви. С годините Том е ставал главен обект на внимание за Жорж и идол на цялото семейство. Днес той е неговият талисман и, според мен, свързващото го звено.

Когато бях дете, с Том си играехме в градината във Версай. Двамата преследвахме Ензим, дакела на Жюстин, за да шепнем нежни думи в дългите му уши и да го гледаме как върти глава. Том е само няколко години по-възрастен от мен.

Когато бях дете, снимките на Антонен и Жан-Марк, изчезналите синове, стояха една до друга на библиотеката в хола в Пиермон. По-късно до тях поставиха черно-бял портрет на Мило. През училищната ваканция ние — многобройните ми братовчеди, сестра ми и аз — прекарвахме цели седмици в тайнствената сянка на тези покойници. По силата на привличането, което морбидното оказва върху децата, ние все се въртяхме около тези снимки, взирахме се във всяка подробност, изследвахме мистерията им, карахме Лиан да повтаря десетки пъти свързаните с тях случки и спомени. Седнала на малката табуретка в прословутата жълта кухня, присъстваща във всички легенди, баба ми ни разказваше за синовете си с мелодичния си и лек глас, понякога с онзи само неин разнежен смях и със звучни, тревожни въздишки, които единствени подсказваха колко скърбеше за мъртвите.

Много по-късно научих от Виолет, че Жан-Марк е умрял от хипоксифилия, наричана също автоеротична асфиксия, тоест при мастурбация, по време на която се е опитвал да увеличи оргазма си чрез задушаване. Изглежда, че Жан-Марк се е отдавал на мазохистични и фетишистки практики. В разговорите, които водих, преди да започна да пиша тази книга, Лисбет ми разказа, че няколко седмици преди смъртта му тя нахлула без да почука в стаята му, за да си вземе гащите, които й бил откраднал, и го заварила с увит около члена шал, през който си забивал игли.

Днес се опитвам да възстановя начина, по който се съчетават събитията, важността и въздействието им. Струва ми се, че смъртта на Жан-Марк и официалната версия за нея (мога да си представя колко трудно се обяснява истината на децата) за първи път са въвели в семейството темата за самоубийството. Люсил дълго е гледала точно по този начин на странната смърт на брат си. Без допълнително обяснение, официалната версия, макар и не толкова жестока, поражда известно съмнение и вероятно усещане за вина, особено у по-големите, чиито чувства към Жан-Марк винаги са били двойствени.

Разказите за смъртта на Жан-Марк се различават по някои маловажни точки, по-специално за това, кой е бил с Жорж в този момент в Пиермон за ремонта (Лисбет и Бартелеми) и кой е останал във Версай с Лиан (Люсил и малките).

Колкото до журналистите, разказват, че Жорж се обърнал към зет си, по онова време главен редактор в „Иси Пари“, с молба да използва влиянието си, за да сложи край на тормоза. В други спомени зетят на Лиан, Клод, пише за случая в своя вестник, с което си навлича вечната ненавист на Жорж. Но много хора опровергават тази версия.

Всички са съгласни, че Лиан е открила тялото и е телефонирала на Жорж да се прибере спешно. Лиан се обажда и на Мари-Ноел, вечната приятелка, която веднага идва, за да помогне. Мило, който е на тринайсет години, часове наред шумно ридае за най-близкия си по възраст брат, изчезналия брат. Мило, неутешимият, плаче както Бартелеми е плакал няколко години по-рано за смъртта на Антонен. Днес те говорят за скръбта си по същия начин, със същите думи. Невидима смъртоносна нишка ги свързва с отишлите си братя.

Не знам нищо за Люсил, освен че се е намирала недалеч оттам, в стаята си, и че е била на седемнайсет години. Нямам представа какво е правила, дали е викала, дали е плакала, нито как събитията са се вписали в нея.

Лисбет, която днес живее в Южна Франция, ми каза, че е запазила първата страница на един вестник от деня на смъртта на Жан-Марк, чието заглавие („Детето мъченик не можа да надживее миналото си“) изкарало Жорж от релси. Поисках да видя статията. След няколко дни Лисбет ми се обади. Не я била открила. Като размислила, решила, че може би я е изхвърлила.

Преди няколко години Лисбет бе решила да изхвърли всички лоши спомени. Точно в такова състояние, тоест разтоварена от най-лошото, Лисбет няколко часа ми разказва историята на семейството ни. През следващите седмици й се обаждах няколко пъти, за да искам уточнения, които само тя можеше да ми даде. В такова състояние ми разказа подробности и случки, толкова ценни за мен, в панорамна и цветна версия, в която няма удари и контраудари, в която страданието прозира от всяко изречение, без никога да е изречено. Всеки прави каквото може и днес уважавам защитната й линия, която е почти същата като тази на Бартелеми. Може би защото са най-големите. Днес Лисбет и Бартелеми са решили да запазят най-доброто, най-своеобразното, най-сияйното. Останалото са изхвърлили. Може би са прави. И те като другите приеха проекта ми с ентусиазъм и като другите се питат сега какво ще правя с всичко това. Чудят ми се, както казват в семейството. Често мисля за тях, докато пиша — Лисбет, Бартелеми, Жюстин и Виолет, — с безкрайна нежност, но и с увереността, че ще ги наскърбя, ще ги разочаровам.

Не говоря за Том, обожаван от всички, който е на четирийсет и осем години и от няколко години живее в дом за умствено недоразвити. Той е единственият, за когото съм сигурна, че няма да ме прочете.