Делфин дьо Виган
Силна е нощта (32)

По време на разговорите, които проведох за годините, прекарани в Баньо, събрах най-малко спомени за Люсил. Никой не си спомняше къде е работила, с какво се е занимавала, с кого е общувала, нито как е живяла през този период. Мисля, че Люсил постепенно се е изолирала от приятелите си, от семейството си, че се е оттеглила, за да прикрие лутанията си или за да се опита, и тя като другите, да води свой собствен живот.

На дъното на един кашон, който разнасям от мазе на мазе, намерих стария си дневник. Започнала съм да го водя на дванайсетгодишна възраст и по отношение на това време и десетте следващи години той е най-ценният ми документ.

Още в началото му пиша с колеблив почерк за Люсил, за разстоянието между двете ни, за засилващия ми се страх, че ще я намеря на пода някоя вечер, на прибиране от училище. Люсил е на ръба и с Манон живеем в ужасено очакване на събитието или на дреболията, която ще я запрати в бездната.

Така нареченият период на самоубийствата фигурираше в плана на книгата ми (защото скоро братовчедът на Люсил, Батист, който също живееше в Кламар и който е баща на детето на Жюстин, също ще си тегли куршума). Отвъд собствените ми спомени исках да добия цялостни впечатления, да узная онова, което се е говорило, шушукало около тези смърти, да науча какви хипотези или каква увереност се е налагала, както и по какъв начин е било възможно да се преживее всичко това.

Нищо не трябва да пропускам, ако искам да проследя траекторията на Люсил, да узная онова, което я е накарало през следващите месеци окончателно да напусне действителността.

Според легендата една вечер, когато имали малко пари за харчене и вечеряли в един голям ресторант, тримата — Нилс, Мило и Батист — си обещали да сложат край на дните си. Легендата говори за сключен между тях пакт, за който Люсил знаела и към който негласно се била присъединила. И до днес, по време на разговорите, които водих, няколко души остават убедени в съществуването на пакта. Колкото до ресторанта, в който бил сключен, някои споменават „Ласер“, други „Пре Каталан“. Жюстин, на която зададох въпроса, не вярва, че е имало такъв пакт.

Понеже няколко пъти ми го препоръчаха, отидох да гледам „Да умреш на трийсет години“^[1]. Във филма на Ромен Гупил се разказва за ранното политическо ангажиране, за борбата, за разочарованието, както и за влиянието на епохата. Това е вярно и за тримата. По времето на самоубийствата политическата или философската концепция за преминаването към действие^[2] понякога преобладаваше над всичко останало. По-късно някои си зададоха въпроса за начина, по който това изгубване на илюзиите е влязло в резонанс, за всеки от тях, с безкрайно по-съкровени рани.

Всички, общували с Нилс, си спомнят до каква степен идеята за самоубийството е присъствала в разговорите, които е водил. Ален, негов братовчед и един от най-добрите му приятели, ми разказа някои свои спомени, свързани с Нилс и с начина, по който Нилс говорел за отношенията си с Люсил. Даде ми и фотокопие на дневника, воден от Нилс в ученическа тетрадка през двете седмици, предшествали смъртта му. Надявах се да открия в него следа от майка ми, но нямаше такава. Текстът се състои от несвързани, кратки изречения, задрасквани, нагъчкани и ми се струва, че в него вече не е имало място за никого.

От всеки от братята и сестрите на Люсил исках да ми разкаже за отишлия си толкова рано Мило. В това семейство с девет деца той е третият мъртъв брат. Не знам дали всяка следваща болка се добавя към предишните или се умножава по тях, но ми се струва, че за едно семейство това е твърде много.

На което Лисбет ми отговори със свойственото си предизвикателно чувство за хумор:

— О, да ти кажа, започвахме да свикваме.

За Мило разказват, че бил крехък, че много се противопоставял на баща си, че бил унищожен от него, че никога не намерил мястото си, че бил най-близък с Жан-Марк и поради това особено засегнат от смъртта му, че поработвал тук-там, за да си изкарва прехраната, вярвал в революцията, пиел много за възрастта си, изживял голяма нещастна любов, родил се две седмици преждевременно, бил несръчен и всичко изпускал, пръв от братята взел дипломата си за средно образование. На Жорж, който го попитал какво ще прави оттук нататък, Мило отвърнал, докато с победоносен вид гасял цигарата си: ще замина на почивка, за дълго.

Подарил на Люсил думите на песен, изпълнявана от Мулуджи, която бил преписал на ръка. Двамата я пеели заедно и ние пеехме с нея — не съм забравила нито мелодията, нито последния куплет.

Толкова павета има в света,

големи павета и малки павета,

колкото е в душата ми скръбта,

която възпявам в два куплета.

 

По-нещастен съм от всеки друг

и песента ми свършва тук.

Една събота сутрин Мило излязъл от къщи, купил си пистолет от един магазин (въпреки че нямал разрешително), взел влака и отишъл в някаква гора, някъде на изток, така ми казаха. Никой не си спомняше името на мястото (открих го в един текст, написан от Люсил — Фор дьо Шел), което Мило избрал, вероятно защото то не означавало нищо за семейството и никакъв спомен не го свързвал с него. Няколко часа по-късно един турист го видял отдалеч, проснат на земята. Помислил, че е пиян, и продължил пътя си. На другия ден отново минал оттам и забелязал, че лежи в същата поза. Този път се доближил. Мило носел със себе си личната си карта и от жандармерията се обадили на Лиан и Жорж. По-късно те казали на децата си. Освен на Виолет, която тъкмо била заминала на почивка.

Както направих и с другите, изслушах и свалих записите на три разговора, които проведох с Виолет у тях или вкъщи, след което ги качих в компютъра си във формат MP3. В момента, когато споменава за самоубийството на Мило и за онази дребна подробност — не сметнали за необходимо да й съобщят, защото била на почивка в Дром — Виолет замълчава и излиза за няколко минути. Докато я няма, се чува как казвам: „Откачена работа“. Когато се връща в стаята, изразявам учудването си, че не са я предупредили. Това като че ли не я шокира. Обяснявам: да те предупредят, за да споделиш шока, ужаса, за да изживееш скръбта заедно с другите. Фактът е, че тя научава новината след осем дни, когато се връща от Дром. Междувременно Бартелеми е отишъл заедно с баща си да разпознае тялото в Института по съдебна медицина и Мило е бил погребан до Антонен и Жан-Марк. Виолет се прибира от почивка точно навреме за помена в Пиермон. Следва почерпка, на която са поканени членовете на семейството, приятели, съседи. Този момент е наситен със страданието на Жорж, изразено в компактна, горчива омраза към всички.

Докато слушам записа, чувам колко болезнено е за Виолет споменаването на този ден, колко й е мъчително да говори за него. Гласът й затреперва още повече, когато разказва за спомените, които са се пробудили у нея и у другите сестри на Люсил при изпразването на къщата в Пиермон. Лиан, баба ми, била събрала за всеки от изчезналите си синове по няколко предмета фетиши. За Антонен — миниатюрно картонено куфарче, ученическа тетрадка, грижливо написана картичка по случай деня на майките. За Жан-Марк — тетрадка, медал от състезание по плуване и скаутски кръст от резбовано дърво. За Мило — прибрани в прозрачна найлонова торба, в която вероятно са й ги върнали, карта за метрото, запалка и бележник. В бележника написал в деня на преминаването си към действие…

— Написал какво?

Този път Виолет се разплаква. Със задавен глас й предлагам кърпичка, която тя приема. Следва кратко мълчание, по време на което и двете не можем дума да произнесем, после аз повтарям с глас, който се опитва да звучи твърдо: „Написал какво?“. Не плача. Искам да знам. Аз съм садист, това е положението, вампир, жаден за подробности, въртя ножа в раната и се храня с влажния шум на вътрешностите, шляпам вътре с наслада, пльок, пльок, забивам ножа много надълбоко, ето за какво мисля в момента, в който слушам записа.

Виолет шумно се изсеква, после завършва фразата си:

— Беше написал: „Простете ми, никога не съм искал да живея“.

Следва ново мълчание от две-три минути, безкрайно тежко, после двете внезапно избухваме в смях. Превиваме се от смях, умираме от смях.

Виолет се смее с цяло гърло и ми признава, че е дошла неохотно (за втори път се виждаме), че нямала желание да идва, ама никак, дори се питала защо отивам и после си казвала, че трябва. Че е важно.

Виолет ме пита дали си давам сметка за ефекта на начинанието ми, защото сега братята и сестрите на Люсил си говорят за него помежду си, разказват си това, което не си разказват отдавна, това, което всеки от тях знае за историята на мъртвите и живите. И Виолет произнася думи, които ме карат да се усмихна: „Знаеш ли, това освежава“.

По-късно в разговора, който прослушвам още веднъж, за да уловя всеки дъх, за да не изпусна нищо от подаръка, който и тя като другите ми прави, като се съгласява да ми помогне, Виолет ми казва, че няма търпение да прочете книгата ми. Ще е вълнуващо, смята тя, да прочете историята на моята Люсил. И уточнява:

— Защото мисля, че тя въпреки всичко ви позволи да навлезете в живота без проблеми. На някои снимки Люсил излъчва такава нежност, каквато само тя притежаваше в това семейство.

Тогава се опитвам да обясня какво искам да напиша. В момента, когато водя тези разговори, много седмици преди да започна да пиша, нямам никаква представа какво ме очаква. Защото става дума точно за това — да разкажа за бурите, но и за нежността. Гласът ми потреперва, този път аз проявявам слабост.

Внезапно компютърът ми обявява с тържествен женски глас (както горе-долу всеки ден по три пъти):

— АНТИВИРУСНАТА ВИ ПРОГРАМА Е ОСЪВРЕМЕНЕНА.

Виолет хитро ме поглежда и пита:

— Доволна ли си?