Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Rien ne s’oppose à la nuit, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Росица Ташева, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,8 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Делфин дьо Виган
Заглавие: Силна е нощта
Преводач: Росица Ташева
Издател: Колибри
Година на издаване: 2013
ISBN: 9786191501571
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2099
История
- — Добавяне
За да напиша тези страници, изчетох от край до край няколко тетрадки от дневника, който дълго бях водила, поразена от точността, с която съм записвала почти всеки ден в продължение на години най-важните събития, но и забавните случки, събиранията, филмите, вечерите, разговорите, най-дребните подробности, сякаш е трябвало да запазя следа от всичко това, сякаш не съм искала да забравя нещо.
Факт е, че не си спомням голяма част от съдържащото се в тези редове, от които паметта ми е съхранила само най-фрапиращото и няколко цялостни сцени, докато останалото отдавна е потънало в забрава. Точно това ме поразява, като чета тези текстове, този естествен подбор, заповядан от мозъка ни, тази наша способност да си припомняме, да заличаваме, да обобщаваме, да извършваме селекция, несъмнено за да освободим пространство като на твърд диск, да прочистим терена, за да можем да продължим нататък. Като се изключи Люсил, докато чета тези страници, преоткривам студентския си живот, младежките си интереси, любовните си емоции, приятелите си, тези, които все още са такива, и онези, които не съм запазила, светлия им ум, поривите им, безграничното възхищение, което изпитвах към тях, радостта и благодарността, че са до мен.
Между страниците на тези тетрадки открих няколко писма, които Манон ми бе писала, когато Люсил я изгони от дома си. Манон беше тогава на седемнайсет години. Докато четях тези отчаяни писма, плаках, както отдавна не ми се бе случвало.
Мисля, че Манон беше свързана с Люсил повече, отколкото аз някога съм била, и че споделяше страданието й повече, отколкото аз съм приемала да го направя.
Каквото и да разправям и колкото и да се перча, мъчително е да се заровиш в тези спомени, да възкресиш това, което се е разтворило, заличило, което е било затрупано. Докато страниците на книгата ми се множат, усещам въздействието на писането (и на проучванията, които налага), не мога да пренебрегна факта, че то ме вади от равновесие. Писането ме разголва, разрушава една подир друга защитните ми бариери, мълчаливо унищожава собствения ми периметър на сигурност. Трябва да съм се чувствала щастлива и силна и уверена в себе си, за да се хвърля в подобна авантюра, за да подложа на изпитание, сякаш се е налагало, вътрешната си устойчивост.
Докато страниците се множат, нямам търпение да се върна в настоящето, да продължа напред, да поставя нещата по местата им, в папките, в кутиите, да сваля в мазето онова, което трябва да си стои там.
Междувременно премервам всяка дума, не спирам да се връщам назад, поправям, уточнявам, нюансирам, изхвърлям. Това наричам помитане, то ми е вършило работа за всичките ми книги и ми е ценен съюзник. Но днес се питам дали не е изгубило насоката си. Виждам го как описва концентрични кръгове нощем, обхваща ме съмнение, будя се разтреперана в четири часа сутринта, решавам да се откажа, да ударя спирачки или напротив, питам се дали да не ускоря движението, като пия много вино и пуша тонове цигари, дали тази книга не трябва да се пише спешно, неосъзнато и безразсъдно.
Фантазиите на Люсил, независимо че съм записала главните им мотиви (волята за власт и контрол, свръхестествените способности, многото пари, възможността да ни зарине с подаръци), са ми напълно неразбираеми.
Точно това е душевният смут, такъв, какъвто го описваше Барбара, „този изригнал гейзер от вътрешен протест, боязлив или дълго сдържан, внезапен и брутален отказ да се оставиш да те манипулират или унищожат, протест и отказ, които се изразяват в несъответствие на тона, във височина на звука, непоносими за нормалните уши“.
Надявах се, че писането ще ми позволи да разбера това, което ми е убягнало, тези неразгадаеми за нормалните уши ултразвуци, сякаш часовете, прекарани в ровене в кашони или в седене пред компютъра можеха да ме надарят с особен слух, по-чувствителен, какъвто притежават някои животни и, мисля, кучетата. Не съм сигурна, че писането ще ми позволи да премина отвъд усещането за провал. Трудността, която изпитвам, когато разказвам за Люсил, не е много отдалечена от смута, в който изпадахме като деца и юноши, когато тя изчезваше.
И сега съм в същата позиция на очакване, не знам къде е тя, какво прави, и сега тези часове остават вън от разказа ми и мога само да си дам сметка за размера на загадката.