Делфин дьо Виган
Силна е нощта (20)

Том лежеше в люлката си с широко отворени очи. От няколко минути надаваше остри викове, за да повика сестрите си. Виолет си учеше уроците, докато Жюстин си играеше със Соланж, нейна съученичка, която бе поканила да хапнат заедно. Жюстин се приближи до люлката и вдигна детето. Том очаровано замаха с ръчички. Жюстин усети киселата миризма, която идваше от пелените, придаде си знаещ вид и обяви, че ще преповие брат си. Предложи на Соланж да дойде с нея, постла една кърпа на леглото на родителите си и постави Том отгоре й. Почисти дупето му, гънките на бедрата му, пишлето му, после съвестно го избърса. Между две гукания Том се смееше в захлас. Жюстин зацелува бузите му, коремчето му, ръчичките му, както често бе виждала да прави майка й, горда, че може да покаже на Соланж как умее да се грижи за бебето.

Впрочем тя често му даваше биберона и когато родителите й ги нямаше, го взимаше да спи при себе си. Том хвана косите й и взе да ги дърпа, но Жюстин се намръщи. Детето се поколеба за миг, после пусна русия кичур и отново радостно зарита с крачета. Соланж озадачено гледаше Том. Жюстин много пъти се обръщаше към нея с надеждата да види на лицето й усмивка, разнеженост, но Соланж избягваше погледа на Том, въпреки че бебето влагаше цялата си енергия, за да привлече вниманието й.

Накрая Соланж се обърна към Жюстин и обяви присъдата си.

— Брат ти е монголоид.

Жюстин погледна приятелката си, която с вид на госпожата-която-знае-всичко виреше брадичка и нос. Том хвана крака с ръцете си и ги пъхна в устата си. Жюстин го задържа, за да му сложи чиста пелена, обу му ританките, чорапите, сложи го да седне. Том остана седнал няколко секунди, опитвайки се да запази равновесие, после се отпусна назад с радостно гукане.

Жюстин сви рамене.

— Какви ги говориш.

Вдигна детето и излезе от стаята, без дума да обели повече. Вече нямаше желание да играе със Соланж, искаше Соланж да се прибере у дома, впрочем Соланж не й беше приятелка, Соланж носеше ужасни рокли и имаше загубен вид — собственият й баща го бе казал последния път, една неделя, в която бе дошла да си играят.

Вечерта, след като Соланж си отиде, Жюстин почука на вратата на Мило и влезе, без да дочака да я поканят. Мило лежеше на кревата си, потънал в четене на илюстровано списание. Жюстин седна до него. Мило й се усмихна, после продължи да чете.

— Вярно ли е, че Том е монголоид?

Мило вдигна очи към сестра си, видимо разкъсван между получените инструкции и истината, която смяташе, че й дължи.

— Аха, вярно е.

— Откъде знаеш?

— Мама е казала на Лисбет, която е казала на Люсил, която ми каза.

Жюстин усети да я обзема голяма мъка. Не бе възможно. Том беше ангел, любим принц, не монголоид. Бързо слезе по стълбите. Жорж четеше вестник в хола, Лиан готвеше. Жюстин се поколеба, после избра кухнята, в която Виолет седеше до майка си. Двете чистеха зеленчуци.

Жюстин застана пред масата.

— Вярно ли е, че Том е монголоид?

Настъпи кратка тишина, после Лиан отговори с най-нежния си глас:

— Вярно е, принцесо. Но не се казва монголоид. Том има тризомия. Това означава, че е инвалид и никога няма да е като другите деца. Но ние ще го научим на много неща и ще се опитаме да го направим щастлив.

Гласът на Лиан се скърши. Виолет веднага забеляза ниската мъчителна нотка. Остави ножа за белене и се хвърли на врата на майка си.

— Не можем ли да го поправим?

Как Лиан успяваше да остава толкова спокойна? Жюстин изпита желание да грабне чиниите и да ги хвърли на пода, да обърне всичко, масата, столовете, тенджерите, вилиците и лъжиците, да обърне всичко и да се разпищи. Не искаше Том да има тризомия, нито да е инвалид, нито нищо, искаше да е силен и нормален и да може да се защитава. Защото Том щеше да порасне и да стане малко момче. На улицата, в метрото щяха да го гледат, да се обръщат след него, да си шепнат зад гърба му. А това, че могат да се подиграват на Том, Жюстин не бе способна да понесе.

Жюстин грабна кошницата с плодовете, с рязък жест я пусна на пода и предизвикателно загледа майка си. Портокалите се спряха до хладилника, ябълките се изтърколиха по-надалече, почти до вратата. Нямаше да се наведе да ги вдигне. Лиан да се оправя сама.

Жюстин излезе от кухнята, качи се по стълбите разплакана и се сблъска с Люсил. Люсил я хвана за раменете и я вкара в стаята си. Накара я да седне на леглото й и я попита кое я натъжава толкова. Жюстин не отговори. Тялото й се тресеше от гняв, дишането й сякаш търсеше за какво да се залови, някаква опорна точка, която да й помогне да се укроти. Люсил я погали по косата, без да говори, изчака я да се успокои, да спре да ридае. Жюстин имаше дълги крака и изумително правилни черти. Беше хубава. И открай време бе гневна. Никога не дояждаше порцията си, изпадаше в пристъпи на ярост, за които обикновено никой не знаеше причината. Жюстин се бореше срещу майка си и в разгара на борбата молеше за вниманието й. Казваха за нея, че е трудно дете. Останалото го бяха почти забравили.

Люсил отиде да й донесе чаша вода и Жюстин постепенно се успокои. Сега седеше на ръба на леглото, сложила ръце на бедрата си и заела целомъдрена поза, каквато не й беше присъща. Люсил не спираше да я наблюдава.

— Заради Том — каза най-после Жюстин. — Той е монголоид.

Люсил постави ръка върху ръката на сестра си.

— И какво от това, не е толкова страшно.

— А ако му се подиграват?

— Никой няма да му се подиграва. Татко и мама ще го закрилят. И ние също.

На Жюстин като че ли й олекна и тя излезе от стаята.

От няколко месеца Жюстин и Виолет се грижеха за Том, както Люсил и Лисбет се бяха грижили за малките.

Люсил бе обожавала Виолет, пълните й бузки, русите й букли, бе я учила на броилки, на песни и дори на таблицата за умножение. Жюстин винаги й се бе струвала по-далечна. Дори ако понякога си мислеше, по силата на тайнствената геометрия, която свързваше братята и сестрите, че двете са свързани от нещо особено. Нещо, присъщо и на двете, което несъмнено нямаше име и което, вместо да ги сближава, ги разделяше.

Сега Жюстин и Виолет бдяха над Том, радваха се на успехите му. Нещата се увековечаваха, предаваха се, така ставаше в многодетните семейства. Том беше мило дете, ангелче, бонбонче. Спеше добре, хранеше се добре, никога не плачеше. Беше толкова лесен. Щом някой се приближеше до него, протягаше ръце и надаваше радостни викове. Понякога Люсил го притискаше до себе си, галеше русия пух на главата му, целуваше ръчичките му. Както и другите братя и сестри, тя се бе привързала към Том, не си представяше, че може да е друг, не би го разменила срещу друго дете. И все пак още от първите месеци бе станало ясно, че в това множество Том беше утежняващ фактор. Том беше мъка, която родителите му бяха успели да превърнат в подарък. Подарък, който заемаше много място.

Някой ден Люсил щеше да замине, да напусне шума, възбудата, движението. През този ден тя щеше да е сама, една-единствена, отделна от другите, нямаше да е част от цялото. Често се питаше на какво ще прилича светът през този ден, дали ще е по-жесток, или напротив, по-милосърден.