Делфин дьо Виган
Силна е нощта (18)

Люсил лежеше с глава, подпряна на дланта, тялото й бе изместено в края на леглото, близо до нощната лампа, чиято жълта светлина хвърляше кръг с ясни контури върху страниците, които от няколко часа обръщаше, изгубила представа за времето и безразлична към долитащите от стълбището викове.

Внезапно гласът на майка й заглуши останалите.

— Люсил, гостите дойдоха!

Люсил подскочи и изпусна книгата. Обу обувките си, среса се с пръсти, без да си даде труд да се огледа, опъна блузата си, за да я изглади, после слезе в хола. Брат й и сестра й вече бяха там, усмихнати и учтиви. Лисбет си бе сложила малко червило и носеше силно вталена рокля, която сама си бе ушила. С ръце в джобовете, Бартелеми се опитваше да изглежда самоуверен. Люсил направи крачка напред и Жорж представи втората си дъщеря. Тя се настани до него, като внимаваше да седи изправена, докато погледите бяха насочени към нея. Попитаха я в кой клас е, каква иска да стане, от какво се интересува. Люсил отговаряше с лишен от всякаква арогантност тон, че няма представа. Не можело да няма някакви извънучилищни занимания, настояваха те. Люсил се чудеше какво да отговори, когато един от гостите изкоментира уж тихичко: във всеки случай лесно ще си намери съпруг! Люсил не реагира, нито Жорж, който взе да я закача за състоянието на стаята й, описвайки с подробности купчините мръсно бельо на пода, купищата ненужни хартии и тетрадки, без да говорим за зоните, до които никой не можеше да стигне и където несъмнено можеха да се намерят, ако човек си дадеше труд да се наведе, множество обвивки от бонбони и една-две книжки с женски четива. За да си намери съпруг, Люсил би трябвало да се научи да поддържа някакъв ред около себе си. Жорж се впусна след това в една от любимите си тиради за непоправимата инертност и склонността към мързел на младото поколение. И за да задържи вниманието на аудиторията, продължи монолога си по темата за днешните преподаватели, неспособни не само да предизвикат интереса на учениците си, но и да наложат авторитета си. Които преподаватели, освен това, не можели да съставят на правилен френски изречение от три думи! След това Жорж дръпна една реч, с която бичуваше развитието на образованието във Франция, реч, която владееше до съвършенство, тъй като многократно я бе повтарял с малки промени или уточнения в зависимост от слушателите. Един от гостите, клиент на агенцията, дошъл от Швеция с надеждата да продава хладилна апаратура, се възползва от случая, за да се оплаче от трудността на езика на Декарт. Миналото несвършено време на подчинителното наклонение се опъвало на всеки, който претендирал, че е в състояние да го усвои. Жорж обеща да му дава уроци и продължи речта си. За пример даде Люсил, която била изгонена от всички училища, в които я записвали. Гостите слушаха изумено. Френското училище не приемало критичния дух. Впрочем със съпругата му вече се питали дали децата им изобщо се вписват в учебната система, тъй като досега нито едно от седемте не блестяло с отлични бележки. Въпреки способностите им.

— Мило се учи много добре — поправи го Лиан. — А Виолет умира да ходи на училище. Скъпият ми съпруг винаги преувеличава.

— Седем? — учуди се жената на търговския директор на една известна марка портокалов сок.

И поиска да види останалите. Толкова ли са хубави като големите? Лиан доведе останалата част, като Мило оглавяваше групичката, която се подреди насред хола. Децата казаха „добър ден“ едно след друго, леко притеснени. Гостите се разахкаха. Какво чудесно семейство! Жюстин се възползва от коментарите, предизвикани от влизането им, за да се върне в кухнята, където веднага бе последвана от Виолет, която не я изпускаше от поглед. Мило и Жан-Марк останаха малко с големите, седнали на подлакътника на канапето и притиснати един в друг. Когато Лиан ги отведе при сестрите им, Мило попита дали някой ден ще има право да остане, за да говори с възрастните. Лиан му каза на ухото:

— Скоро, ангелче, скоро.

Откакто се бяха преместили, Лиан и Жорж често канеха хора на вечеря. Лиан наемаше жена да й помогне да приготви вечерята, да сервира и да раздигне. В началото на вечерта трите големи деца слизаха да поздравят гостите, да се покажат, да отговорят на някои въпроси, свързани с учението им, или да разкажат последната пиеса, давана в „Театр франсе“, за чиито представления и тримата бяха абонирани. Понякога Жорж ги канеше да останат за аперитива. Той смяташе за полезно децата да слушат разговорите на възрастните и да се научат да участват в тях. Постепенно, по време на разговорите преди вечерята, Люсил бе открила, че Жорж не знае всичко. Че заобиколен от личности не по-малко блестящи и ерудирани, той невинаги има последната дума. Случваше му се да се сблъска с мнения, противоположни на неговите, и с аргументи, които трудно оборваше, но това никога не му пречеше да заключава с нетърпящ възражение тон, че е прав. Люсил наблюдаваше баща си и долавяше неговата нетолерантност и вътрешните му противоречия. Жорж отдавна бе обявил, че Пруст е незначителен писател, кокошка, която снася страница след страница, разсилен, който страда от инконтиненция. Стилът му? Евтина бродерия за стари далекогледи моми. Става за приспиване. Жорж предизвикваше смях и никой не смееше да му противоречи. Но веднъж, по време на една от вечерите, на които той никога не отстъпваше главната роля, Жорж попадна на специалист по Пруст, способен да отговори на атаките му и да защити прозата на писателя, от която знаеше цели страници наизуст. Люсил не изпусна нито дума от словесната битка между двамата мъже. Излизаше, че баща й може да греши и дори да става за смях. Бартелеми, който също присъстваше на спора, бе взел страната на опонента. Жорж му нареди да млъкне. На другия ден Люсил открадна пари от портмонето на Лиан, за да си купи първия том на „По следите на изгубеното време“ и да го зарови в прословутата си безредна купчина.

През тези вечери в хола във Версай Люсил наблюдаваше и мълчеше. Рядко някой чуваше звука на гласа й, но всички забелязваха присъствието й. След това тримата големи се присъединяваха към малките, които вечеряха в кухнята, докато Лиан и съпругът й минаваха в трапезарията заедно със сътрапезниците си. Жорж владееше изкуството да смесва клиентите си — шефове на предприятия, търговски директори, директори по продажбите — с най-добрите си приятели. Редовните посетители на улица „Мобьож“ идваха и във Версай, скоро последвани от новите познанства, които Жорж завързваше навсякъде, откъдето минеше. Професионалните разговори не траеха дълго. Започваха да си разказват вицове, да коментират света, смееха се. Щом възрастните седнеха на масата, Бартелеми се връщаше в хола, за да допие някоя чаша, после минаваше през антрето, където бяха оставени чанти и манта. Прибираше някоя и друга монета, банкнотите рядко пипаше. Авантата не трая дълго, Лисбет го хвана и го издаде.