Делфин дьо Виган
Силна е нощта (30)

Тази сутрин Бартелеми, който вече живее в Марсилия, ми телефонира, за да ми отговори на някои въпроси, които му бях задала по имейла.

Попита ме дали напредвам, отвърнах, че полека-лека. Бих искала да му кажа какво облекчение изпитвам от това, че съм излязла от детството на Люсил, от далечното и тайнствено време, до което нямам истински достъп и което не спря да ми бяга винаги когато си мислех, че се доближавам до него. Реших да не го безпокоя.

Щом стигнах до времето, когато Люсил бе станала майка, тоест когато аз се бях появила в живота й, се отказах от всякакъв опит за обективно писане в трето лице. Струваше ми се, че първото лице би могло да се впише в разказа, да поеме отговорност за него. Това, естествено, е заблуда. Какво съм могла да видя на шестмесечна възраст, на четири години, на десет години (и дори на сегашните четирийсет)? Нищо. И все пак продължавам да разплитам историята на моята майка, смесвам с детския си поглед погледа на зрялата жена, която съм станала, вкопчвам се в начинанието си или то се вкопчва в мен, не знам кое от двете е по-обременително. Бих искала да мога да разкажа за Манон, да я включа повече в повествованието, но ми се струва, че това е невъзможно, без да поема риска да я предам. Писането не дава достъп до нищо.

Също като Бартелеми, и други хора ме питат дали пиша, докъде съм стигнала, или върви ли работата. Тези, които знаят, задават плах въпрос, избягват да назоват начинанието, възпитано го заместват с перифрази или многоточия.

Тогава говоря подробно за мъките, с които се боря, за сутрешните стратегии, чиято цел е да отложа момента на започването (да пусна една пералня, да изпразня съдомиялната, да заредя съдомиялната, да извадя дрехите от пералнята), за различните ми соматизации (лумбаго, мускулни спазми, крампи, шипове), които ми пречат да седна пред компютъра, за това, как си скубя косите в преносния и в буквалния смисъл, за двайсет и петте цигари, които ми се ще да изпуша една след друга, без да си поемам дъх, за ментовитемалиновитекарамелените бонбони, които страстно смуча, защото вече не пуша, за чувството, че се боря във физическия смисъл на думата, че се бия истински. Или за внезапното ми желание да кърпя дупки, да шия копчета, да зашивам разпраните подгъви, които чакат от седмици и изведнъж стават спешни. Преувеличавам малко, подсилвам краските, но по-добре да го обърна на смях, нали, да не драматизирам. Истината е, че не съм сигурна, че ще измина цялото разстояние, че ще стигна до края. Чувствам се приклещена от собствения си проект, чиято властна необходимост вече не ми изглежда толкова очевидна.

И все пак нищо не може да ме спре.

Понякога сънувам, че се връщам към художествената измислица, че се заравям в нея, представям си, въобразявам си, избирам най-романтичното, най-неправдоподобното, добавям някоя и друга перипетия, отплесвам се в странични разсъждения, минавам напряко, освобождавам се от миналото и от невъзможната му истина.

Понякога си мечтая за книгата, която ще напиша после, след като се отърва от тази.