Майкъл Ридпат
66 градуса северна ширина (9)

Глава 8

Харпа живееше в една от ред еднакви, бели къщи, обърнати към залива. Беше малка, но сигурно е струвала скъпо в по-добри години, помисли си Магнъс, за разлика от сега.

Когато Харпа се появи на вратата, Магнъс остана с убеждението, че тя е очаквала посещение от полицията. За момент изглеждаше паникьосана, но после по лицето й се изписа неубедителна изненада.

Беше на трийсет и нещо, с бледа кожа, бледосини очи и тъмна, къдрава коса до раменете. Някога е била красива и все още можеше да се издокара, но в момента изглеждаше напрегната и уморена. Две дълбоки бръчки очертаваха устата й, а два по-малки прореза разделяха веждите й. В първия момент Магнъс реши, че е с грим, но после забеляза, че петната около очите й са от умора.

Арни представи себе си и Магнъс. Събуха си обувките и влязоха в кухнята.

Един посивял мъж седеше на пода с малко къдраво момченце. Играеха си на колички и ги паркираха в голям, ярко оцветен паркинг.

Мъжът се изправи на крака, лицето му за миг се изкриви от болка. Беше нисък, с широко, строго лице, нацепено от бръчки. Изглежда приближаваше седемдесетте.

— Какво става? — попита той рязко, наежен срещу детективите.

— Ние разследваме смъртта на Оскар Гунарсон — каза Арни.

— О, нима?

— Това е баща ми Ейнар — обади се Харпа.

Магнъс започна направо:

— Искаме да поговорим с дъщеря ти, Ейнар, и предпочитаме да останем насаме.

— Аз оставам — заяви мъжът.

— Тя е пълнолетна. Няма нужда от родителски надзор.

Магнъс усети как Харпа се стяга до него.

— Миналия път, когато я разпитвахте, много се разстрои — каза Ейнар. — Не искам пак да се стига дотам.

— Спокойно, татко — намеси се Харпа. — Този път ще издържа. Защо не заведеш Маркус на разходка до пристанището?

Лицето на Маркус грейна и той започна да подскача.

— Пристана! Хайде на пристана!

Изражението на Ейнар се смекчи и той не успя да скрие усмивката си.

— Сигурна ли си, миличка?

— Да, татко, ще се оправя.

— Добре тогава. Хайде, Маркус!

Възрастният мъж протегна голямата си месеста ръка и юмручето на момчето изчезна в нея. Магнъс, Арни и Харпа изчакаха в неловко мълчание дядо и внуче да се облекат и излязат.

— Извинявайте — каза Харпа. — Баща ми понякога прекалява.

— Синът ти е много сладък — опита се да бъде мил Магнъс.

— Да. И както виждате, дядо му го обича безмерно. Сега, като отидат на пристана, ще му разказва как едно време е ловил риба. Маркус го слуша в захлас, макар че не вярвам да разбира думите му. Просто обича буботенето на гласа му.

Магнъс и Арни седнаха на кухненската маса, а Харпа им наля по кафе и се настани срещу тях.

— Знаеш ли, че са застреляли Оскар в Лондон? — попита Арни.

— Да — каза Харна. Беше напрегната. — Чух по радиото. Какъв шок!

— Познаваше ли го?

— Да. Той ми беше шеф. По-скоро шеф на шефа ми. Не го познавах добре, но съм била на много срещи с него през годините.

— А познаваше ли го в личен план?

— Не — отсече Харпа, твърде рязко. — Изобщо не.

Това отричане възбуди любопитството на Магнъс. Вече усещаше, че нещо не е съвсем наред.

— Значи никога не те е канил на купон у тях?

— Ами… Канил ме е — отвърна Харпа. — А и сме имали лични разговори покрай работните срещи. Той се отнасяше много добре със служителите си. Но не бих го нарекла приятел. Виждали сме се само по работа.

— Кога го видя последно?

Харпа наду бузи и шумно издиша.

— Трябва да е било на прощалната реч, която изнесе пред колектива в деня, преди да напусне. — Тя се усмихна. — Гудмундур Расмусен, идиотът, който пое банката след него, настояваше Оскар да излезе през задния вход. Но Оскар спокойно мина през цялата сграда и си тръгна през главния. Всичко беше планирал. Цяла група служители го чакахме във фоайето. — Харпа се усмихна. — Речта му си я биваше.

— Но оттогава не си го виждала? — попита Магнъс.

— Не. От вестниците разбрах, че веднага е заминал за Лондон и е останал там. Мисля, че повече не се е връщал в Исландия.

Магнъс кимна. Сега Харпа звучеше по-убедително.

— Бих искал да поговорим за смъртта на Габриел Орн Бергсон — каза Магнъс.

Изведнъж Харпа отново се стегна:

— Защо? Това бе самоубийство. Какво общо има с Оскар?

— Добър въпрос — отговори Магнъс. — Предполагаш ли, че има някаква връзка?

По лицето на Харпа се изписа смесица от объркване и паника. Килна глава напред и къдравият й бретон закри очите й. После с досада го заметна назад. Печелеше време.

— Не, не може да са свързани. И двамата работеха в банката, но единият се самоуби, а другият бе застрелян.

— Знаеш ли защо Габриел Орн се е самоубил? — попита Магнъс.

— Не, но той беше отговорен за много непогасени заеми — каза Харпа. — Огромни загуби за „Одинсбанки“.

— Много други банкери също са били отговорни за неизплатени заеми миналата година, но не са се самоубили. Габриел Орн толкова чувствителен ли беше?

— Не знам.

— С него сте били в интимни отношения. Не се ли изненада, че се е удавил?

Харпа въздъхна.

— Изненадах се, да — каза тихо тя. — Той беше много уверен в способностите си. Сигурно най-накрая е осъзнал какъв копелдак е всъщност. Сигурно не е можел да се погледне в огледалото.

— Зле ли се отнасяше с теб?

— Може да се каже. Той обра всички лаври за свършената от мен работа и получи големите бонуси, а за мен останаха само курешки. За всички несполучливи сделки той обвини мен. Това ме вбеси. Опитах се да го убедя, че не бива да отпуска трите големи заема, но Габриел не ме послуша. Каза, че не съм достатъчно умна да съзра златната възможност. Не бях достатъчно умна, за да не го послушам, това бе проблемът… Един ден, като специална награда за заслугите ми в банката, той ми каза, че съм станала член на златния кръг от привилегировани служители, които ще имат шанса да си купят акции в „Одинсбанки“ на специални цени. Банката щеше да ми отпусне необходимите пари като заем с ниска лихва. Знаех, че за последната година той бе натрупал десетки милиони крони по този начин, така че се съгласих.

Харпа поклати глава.

— Шест месеца по-късно стана мазало. Цените на акциите паднаха почти до нулата и банката бе национализирана. Но някак си заемът, който бях взела, си оставаше.

— Доколкото знам, всички са си изпатили от тези промени.

В смеха на Харпа нямаше хумор, а нотка на истерия.

— Много от нас — да, но не и истинският „златен кръг“. Докато ние купувахме акции, те са разпродавали. Габриел бе продал три четвърти от своите акции и така бе погасил целия си заем.

— Затова ли го заряза? — попита Магнъс.

— Тогава още не знаех тези неща — въздъхна Харпа. — Той ме заряза. Едно време в банката имаше правило, че колеги не бива да имат интимни взаимоотношения. Когато Гудмундур пристигна, правилото отново влезе в сила. И познай кой изхвърча?

— Кофти — каза Магнъс.

— Да. Впоследствие някой ми каза, че Габриел и без това имал връзка с една двайсет и три годишна стажантка. Идеално му се нареди пасиансът! — мъката от тези неприятни спомени напълно измести първоначалното объркване на Харпа.

— Можеш ли да ми кажеш какво се случи в нощта, когато той умря?

— Когато се самоуби, искаш да кажеш?

— Умря — повтори натъртено Магнъс.

— Това вече го разказвах на колегата ти през януари.

— Разкажи ни пак — каза Магнъс. Беше извадил тефтерчето си. Записките на Арни от разпита през зимата, които Магнъс бе прехвърлил на идване, бяха крайно оскъдни.

Харпа се поколеба, сякаш търсеше начин да се измъкне, но нямаше как.

— Следобеда ходих на демонстрацията на площада пред парламента. Там срещнах един мъж, Бьорн Хелгасон. Когато започнаха да пръскат сълзотворния газ, аз отидох у тях.

— Къде точно? — попита Магнъс.

— Горе на хълма, при католическата катедрала. Всъщност, това бе апартаментът на брат му. Бьорн живее в Грундарфиордур, но бе отседнал у брат си, за да ходи на демонстрациите.

— Брат му там ли беше?

— Не, някъде бе излязъл.

— И после какво?

— Пийнахме. Поговорихме. По едно време помислих, че може и да стане нещо. Но после… явно ме достраша. Стана ми гузно за Габриел. Исках да го видя. Обадих му се и го извиках на среща в бар Б-5 на „Банкастрайти“.

— Как реагира Бьорн?

— Изглеждаше разочарован, но се държа като джентълмен. Настоя да ми даде телефонния си номер.

— И какво стана после?

— Отидох на „Банкастрайти“, влязох в бара и седнах да чакам Габриел. Но той така и не дойде. Аз вече се бях понапила. Някакъв студент започна да ми досажда. Зашлевих го. Той ми отвърна. Двама души се намесиха да ме защитят. Барманът изхвърли студента навън.

— Как се казваше студентът? — попита Магнъс, въпреки че знаеше отговора от бележките на Арни.

— Исак, мисля — каза Харпа, — не си спомням.

— И после?

— Получих съобщение от Габриел. „Отивам да плувам. Съжалявам. Сбогом.“ — нещо от този сорт. Не разбрах какво означава, но вече бях доста подпийнала. Помислих, че това е поредният му ексцентричен начин да ми каже, че ми връзва тенекия. Затова се обадих на Бьорн да дойде да ме вземе.

— По кое време стана това? — попита Магнъс.

— Знам ли? Дванайсет? Един? Два? Вече казах на колегата ти.

А той не го е записал, помисли си Магнъс.

— Добре. И къде отидохте с Бьорн?

— Върнахме се в апартамента на брат му — каза Харпа. — Можеш да предположиш какво последва там.

— Видя ли се с брата?

— Да, но чак на следващата сутрин, когато си тръгвах.

— В колко часа стана това?

— Нямам представа, не си спомням. Но по пътя към къщи — помня, че се прибрах пеша — се замислих за съобщението от Габриел. Притесних се. Нещо се замотах, но щом се прибрах, веднага се обадих в полицията.

Версията звучеше неправдоподобно. Но и възможно. Имаше само едно нещо, в което Магнъс не намираше смисъл.

— Защо изведнъж се обади на Габриел Орн? Току-що ни описа защо го ненавиждаш и това е напълно разбираемо.

— Ами… — Магнъс зачака, докато Харпа мислеше трескаво. Стори му се, че тя се опитва да си спомни нещо, а не да подбере думи, сякаш най-важно за нея беше да се придържа към първоначалната си версия, а не да каже истината.

— Предполагам, че още съм го обичала — каза тя.

— Е, хайде сега! — не издържа Магнъс. — Та той се е отнасял отвратително с теб!

— Така е — каза Харпа, — но бях пияна и не бях спала с никого след Габриел Орн. Бях напрегната… уплашена дори… И се чувствах гузно.

Магнъс поклати глава.

— Това не го вярвам.

— Не ми пука какво вярваш! — извика Харпа. — И аз вече не знам в какво да вярвам! След смъртта на Габриел всичко се промени. Не помня защо съм го обичала. Не помня какво точно съм изпитвала към него тогава. Мъжът, когото обичах, се самоуби! Да, мразя го! И да, понякога го обичам. И понякога ме гризе съвестта. Не знам защо, но е така — Харпа направи усилие да се овладее. — Вече нямам никаква представа защо съм му се обадила. Сякаш тогава съм била друг човек.

Това Магнъс можеше да повярва. Никой не можеше да предположи как би се чувствала една нормална жена, ако приятелят й се самоубие, независимо колко гадно се е държал с нея. Магнъс знаеше само, че тези чувства едва ли са напълно логични и еднородни.

Но всички предполагаха нещо, в което Магнъс изобщо не бе сигурен.

— Харпа — наведе се към нея над кухненската маса, — мислиш ли, че е възможно смъртта на Габриел Орн да не е била самоубийство?

— Не — каза Харпа. — Невъзможно. Самоубийство беше. Няма друг вариант. Нали го разследвахте вече!

— Габриел Орн имаше ли врагове? — попита Магнъс. — Като изключим теб, де.

— Какво искаш да кажеш!?

— Просто ти задавам въпрос.

— Много хора не обичаха Габриел Орн. В общи линии, той си беше отрепка.

— И светът стана по-добър без него, така ли?

— Не! — проплака Харпа. Очите й се насълзиха. — Не! Изобщо не! Преиначаваш ми думите! Смъртта му беше ужасна! Както и на Оскар! Защо сте тук, вместо да търсите кой ги е убил!?

— Ги? — повтори Магнъс с тънка усмивка.

— Него! Него! Оскар! И не се опитвай да ме изиграеш! Това не доказва нищо! А сега ще ви помоля да си вървите.

 

 

— Инстинктът не те излъга, Арни — каза Магнъс, докато пътуваха обратно към центъра. — Естествено, че няма да иска баща й да остане, защото не ни каза истината.

— Така си и знаех. Дали не трябваше да го помолим да остане?

— Не. Тя щеше да се оплете напълно — отговори Магнъс. — Арни, трябва да си записваш по-подробно. Бележките ти от януарския разпит са напълно безполезни. Задължително записвай детайлите. Така се ловят престъпници — когато объркат някоя подробност.

— Мислех, че няма значение. Това беше рутинна проверка. Голямата сьомга бе сигурен, че става дума за самоубийство и нищо повече. — Голямата сьомга беше Снори Гудмундсон, Националният полицейски комисар. — Пък и бях уморен. Аз също бях на демонстрацията, но от страната, към която летяха киселите млека. Мобилизираха всички, дори детективите от отдел „Убийства“. Стояхме по шестнайсет часа караул пред парламента. Мисля, че вече бях киснал дванайсет часа там, когато ме пратиха да разследвам случая.

Магнъс изсумтя, докато гледаше бележките на Арни от разпита на Бьорн Хелгасон. И те бяха твърде оскъдни.

— Бьорн потвърди ли версията на Харпа?

— Да — каза Арни. — И беше много по-убедителен. Сега нали не смяташ да ходим при него в Грундарфиордур? Това е поне на два часа оттук. Целият ден ще отиде в път.

Магнъс знаеше, че е редно да отидат. Във версията на Харпа имаше дупка и за да я открият, най-логично бе да говорят с Бьорн. Но Грундарфиордур беше доста далеч — чак на полуостров Снайфелс, на западния бряг на Исландия. Магнъс имаше лични причини да не припарва в този район, освен ако не е наложително.

— По-нататък, може би — каза той.

 

 

„Криа“ се прибираше. Денят бе скапан и нервите бяха изопнати. Екипажът нямаше търпение да стигне до пристанището и да разтовари оскъдния си улов от деня — две мизерни мрежи дребна треска.

Беше тъмно. Отдясно тъмните планински силуети се открояваха на по-светлото облачно небе. Насреща, фарът Кроснес присветваше в добре познат ритъм. Екипажът пътуваше в мълчание. Густи, шкиперът, се бе издънил. Не бе преценил силата на прилива и мрежата им се бе оплела и скъсала в подводна скала при третото вадене за деня. Когато Бьорн видя къде ще ловят риба, той възрази, че е рисковано, но Густи не му обърна внимание. Остатъкът от деня прекараха в опити да спасят мрежата, но в крайна сметка се сбогуваха с оборудване на стойност двеста хиляди крони. Бьорн предложи да я отрежат, за да могат поне да хванат още нещо преди края на деня.

Да си шкипер на рибарска лодка не е лесна работа. Трябва да можеш да намираш рибата и постоянно да преценяваш рисковете при най-различни обстоятелства. Бьорн бе роден за тази работа, а Густи — не. И сякаш Густи нарочно не се вслушваше в съветите му.

Бьорн бе колкото помощник, толкова и съперник на Густи. Откакто Бьорн остана без собствена лодка, той излизаше за риба с шкипери от Грундарфиордур или някое от по-малките пристанища по северния бряг на полуостров Снайфелс: Риф, Олафсвик и Стикисхолмур. „Криа“ не беше собственост на Густи, а на една риболовна компания, и въпреки че Бьорн бе с десет години по-млад от шкипера, всички в Грундарфиордур знаеха, че той е много добър рибар. Густи се страхуваше за поста си. Бьорн трябваше да внимава, иначе Густи можеше повече да не му се обади.

От друга страна, с този нищожен улов, мъжете щяха бързо да разтоварят и изчистят лодката. Така Бьорн можеше да тръгне по-рано за Рейкявик, за да се види с Харпа.

Тя му въздействаше различно от всички други жени. Изобщо не беше негов тип и Бьорн подозираше, че точно затова будеше такива чувства у него. Той харесваше самоуверени жени; жени, които знаеха какво искат, а именно — да преспят с него. Той с удоволствие откликваше, но когато нещата започнеха да се заплитат и да стават по-сериозни, по-емоционални, което винаги се случваше, Бьорн просто продължаваше нататък. Някои жени се разстройваха, други пък знаеха от самото начало, че това е положението. Бьорн бе живял две години с едно гадже, Катла, но успяха да изкарат толкова дълго, само защото запазиха емоционална дистанция, въпреки че деляха едно легло и един покрив. Но щом връзката им започна да се задълбочава, всичко свърши.

С Харпа беше различно. Тя бе умна — той наистина обичаше да си говори с нея. Подобно на него, тя също бе пострадала от финансовата криза, макар и по съвсем различен начин. Тя бе уязвима и нещо в уязвимостта на тази способна жена привличаше Бьорн като магнит. Тя се нуждаеше от него по различен начин от другите жени и вместо да си плюе на петите, Бьорн отговори на нейния зов.

Не беше задължително да пътува почти двеста километра, за да я види тази вечер, но за него бе удоволствие. Струваше си.

Харпа си струваше.