Майкъл Ридпат
66 градуса северна ширина (39)

Глава 38

Харпа седеше на пода и гледаше мъжа, когото допреди два часа обичаше повече от всеки друг. Знаеше, че погледът й го смущава, но не й пукаше. Изобщо не й пукаше за него.

Изведнъж, за първи път от година насам, Харпа отново се почувства силна. Объркването, недоверието, вината, съмненията — всички тези унищожителни чувства, който тровеха живота й, изчезнаха.

Харпа вече знаеше кое е редно и кое — не. Знаеше какво трябва да направи.

Сравнено с агонията, която преживя заради смъртта на Габриел Орн, стореното от Бьорн изглеждаше съвсем просто. Той бе планирал убийство. Това без съмнение беше нередно. Неин дълг бе да направи всичко възможно, за да спре злодеянието.

Не можеше да съживи Оскар, но може би имаше начин да спаси следващия набелязан и да накара Синдри, Бьорн и Исак да си платят. Както и техния съучастник, който и да беше той.

Знаеше как трябва да постъпи и щеше да го направи.

Но първо трябва да избяга.

Когато Бьорн излезе пак, Харпа ще развърже въжето около глезените си за по-малко от минута. Трябва някак да се оправи с вързани ръце, поне може да тича. Опита се да си припомни географията на полуостров Снайфелс. Имаше представа къде се намират и знаеше, че са прокарали нов път през някой от съседните проходи. Само не знаеше дали е на изток или на запад. Реши да тръгне на запад.

Планът й беше да се изкатери по склона до билото, да стигне до пътя в съседната долина и да спре първата кола, която види. Всеки би спрял на жена, стояща в средата на пътя с вързани ръце.

Но първо Бьорн трябва пак да излезе от хижата. Харпа не знаеше кога ще стане това и не смееше да попита, за да не издаде замисъла си.

Замисли се какво ще каже на полицията. Би било добре да им даде имената на следващата жертва и на убиеца. Но Бьорн не й каза нищо. Трябва да го подпита.

— Когато убиете последния човек от списъка, ще ме пуснеш ли?

— Не знам — отвърна Бьорн. Изглежда остана доволен от този въпрос. — Всичко зависи от теб.

— Хм… — Харпа замълча. Знаеше, че Бьорн иска да я убеди да остане тук доброволно за няколко дни. — Кога ще се свърши това? — попита тя.

— Не мога да ти кажа.

— Днес? Довечера? Утре? Другата седмица?

— Може би следобед. По-вероятно довечера. А до утре сутрин — със сигурност.

— Ти как ще разбереш?

— Ще ми пуснат съобщение.

— Затова ли ходиш да търсиш обхват?

— Когато ми кажат, че всичко е готово, вече ще чакам съобщението.

— От кого?

Бьорн поклати глава.

— Не мога да ти кажа, Харпа!

— Добре де, поне ми кажи коя е целта.

Бьорн поклати глава. Харпа забеляза, че вече не му е приятно да говори с нея.

— Е, защо не? И без това не мога да ви спра, нали така? Поне ми кажи отсега.

— Ще ти кажа, когато всичко свърши! — отсече Бьорн.

Харпа не искаше да го натиска повече, за да не усети какво е намислила.

— Хубаво! — намуси се тя.

Останаха смълчани пет-десет минути. Харпа гледаше през прозорчето как облаците танцуват над долината, носейки ту гъста мъгла, ту слънчеви лъчи.

Мъглата щеше да й помогне да избяга от Бьорн. Но пък и заради нея може да се загуби в планината. Просто трябва да се възползва от шанса си, когато той се появи.

Бьорн погледна часовника си.

— Отивам да проверя за съобщение — каза той.

Харпа изсумтя.

Бьорн хвърли един бърз поглед на възлите и излезе. След няколко секунди Харпа чу как запали пикапа и потегли.

Наведе се и се зае с възела. Дори не помръдва, мамка му! А беше сигурна, че го е разхлабила.

По-спокойно! Харпа спря, пое си въздух, огледа възела, помисли малко, подръпна тук, побутна там й… готово!

Беше свободна!

Огледа стаята за телефона си или за нож, но не намери. Няма време да се мотае. Отвори вратата и изтича навън със завързани ръце.

 

 

Исак видя как Бьорн излиза от хижата. Пулсът му се ускори, докато наблюдаваше как пикапът се отправи с дрънчене към пътя и се насочи към прохода. Един облак се носеше бавно над долината и протягаше влажни пръсти към скалите, сякаш тихо се придърпваше напред. Проходът не се виждаше. Отлично! Ще изчака Бьорн да се скрие в мъглата и тогава ще действа.

Облакът погълна пикапа. Исак се поколеба. Стисна ножа и тръгна към хижата. Не бе изминал и пет метра, когато чу вратата отново да се отваря. След малко видя как Харпа се затича надолу по склона към потока на дъното на долината.

Иска да избяга! Той се затича след нея. Още не го бе забелязала. Исак се опитваше да стъпва леко, за да не я подплаши. Колкото по-близо стигне до нея, толкова по-добре. А после — един финален спринт и готово.

Но Харпа вече бягаше с всички сили. Стрелна се по склона, през пътя, и прецапа потока, където се подхлъзна и падна с писък във водата. Стана, обърна се и видя Исак.

Исак се подвоуми. Ако не я изплаши, може би ще го вземе за спасител. Бяха се срещали само веднъж, през януари, и може би Харпа няма да го познае отдалече.

Той забави ход.

— Добре ли си? — извика Исак.

Харпа застина.

— Кой си ти?

— Разхождах се край прохода и те видях да тичаш — викна Исак. — Всичко наред ли е?

Харпа тръгна боязливо към него. Исак почти бе стигнал до потока. Стисна дръжката на ножа в джоба си.

— Исак! Ти си Исак, нали? — извика Харпа. Обърна се и се затича нагоре по склона.

Исак скочи в потока. Водата бе ледена, а течението — далеч по-силно, отколкото очакваше. Исак се подхлъзна на един камък и, падайки, удари главата си в друг. Студената вода го остави без дъх. За момент го обзе паника. Бързеите в исландските планини бяха много по-опасни, отколкото изглеждаха. Исак си пое въздух, вкопчи се в един камък и се изправи на крака.

Видя как Харпа се катери по скалистия склон на долината на няколко метра пред него, устремена към долния край на пелената от мъгла.

И тогава чу зад себе си приближаваща се кола.

 

 

Бьорн си мислеше за Харпа, докато караше в мъглата към прохода. Спокойствието й го съмняваше. Беше свикнал да я вижда объркана и паникьосана. А сега сякаш бе намислила нещо. Това му подсказваше, че Харпа едва ли ще му прости и ще опази тайните му, когато я пусне.

В такъв случай, какво трябва да направи с нея?

Погледна телефона си. Две от чертичките примигнаха. Може би ще намери обхват, без да ходи чак до прохода. Спря пикапа. Съвсем наблизо пътят завиваше край една канара, но оттук хижата не се виждаше заради мъглата. Двете чертички примигнаха и изчезнаха. Той слезе от пикапа и тръгна по черната вулканична сгурия по края на пътя, за да намери покритие. Не успя.

От три страни бе обграден от гъста мъгла, но над главата му, през тънко було прозираше небесната синева.

Забърза обратно към пикапа.

И тогава я видя. Следа от крак в прахта, на няколко метра, от мястото, където бе минал. Стъпи до нея. Беше по-малка, със сигурност не е негова.

Тръгна по следата и влезе в мъглата. Сгурията бе разровена. Виждаше се част от отпечатък от гума.

На двайсетина метра от пътя имаше малка конусовидна скала. Погледна зад нея: кола. Същата, която забеляза да реве нагоре по пътя.

Кой беше това, по дяволите? Съмняваше се да е просто случаен непознат, решил да скрие колата си.

Можеше ли да е ченге? Хондичката не приличаше на полицейска кола, а и в багажника й имаше къмпинг оборудване.

Може би Исак е дошъл за Харпа.

Бьорн изтича до пикапа, обърна го и даде газ обратно към хижата.

Проби през мъглата и пред него се отвори долината. Видя, че вратата на хижата е отворена. Огледа се наоколо и забеляза човешка фигура, която с мъка се катери по отсрещния бряг на потока. Исак!

Нагоре по склона видя Харпа, само на няколко метра под мъглата.

Слезе от пътя и се засили надолу към потока. Не мина много време преди пикапът да спре на място със звук на счупен метал. Бьорн изрита вратата и изскочи навън. Видя как Исак се обърна към него, а после продължи да се катери.

Бьорн се затича към потока и, скачайки от камък на камък, бързо стигна до отсрещния бряг. Харпа вече не се виждаше. Облакът слизаше все по-ниско. След малко Исак също се изгуби в него.

Бьорн продължи да гледа към мястото, където последно мярна Исак, докато краката му помпаха нагоре. Беше в добра форма. И беше сигурен, че Исак не е.

Бьорн издрапа покрай един по-голям камък. Някъде отляво изпърха птица. Той видя блясък на стомана и се извъртя, вдигайки ръка, за да парира удара. Ножът звучно разпра горната част на ръкава му. Бьорн отстъпи назад, но единият му крак пропадна.

Исак беше бърз и изненадващо силен. Щом Бьорн падна по гръб, острието проби палтото му, пуловера, ризата и кожата, и се заби между ребрата.

Бьорн усети удар, но не и болка. Протегна се и хвана Исак за гърлото. Очите на Исак се разшириха от изненада. Опита се да се отскубне, но Бьорн не го пускаше. Двамата се затъркаляха надолу, Бьорн вкопчен в гушата на студента. Спряха се в една скала. Бьорн беше отгоре.

Стисна още по-силно. Исак започна да издава хълцащи звуци, не можеше да си поеме дъх. Зрението на Бьорн започна да се замъглява. Наложи си да се съсредоточи върху Исак, да успее да го души още няколко секунди. Но усещаше как силата си отива от тялото и от ръцете му.

Исак също го усети. Изблъска го рязко и Бьорн отхвърча встрани. Падна по гръб и остана да лежи задъхан върху мъха. До него Исак се опитваше да си поеме дъх. Но с всяка изминала секунда Исак ставаше по-силен, а Бьорн — по слаб.

Бьорн погледна към дръжката, която стърчеше от гърдите му. Странно, но още не го болеше.

Исак се приведе над него и издърпа ножа.

Бьорн изкрещя. От това го заболя. Адски! Но крясъкът му бе по-скоро грак.

Опита се да се изправи. Не успя. Раздвижи устни, опита се да прокара въздух през гласните си струни:

— Ела ми тука, копеле! — но излезе само шепот.

 

 

Синдри се молеше да му предложат цигара. По-лесно щеше да се зомбира, ако има поне един фас. На стената в стаята за разпити висеше червена табелка „Пушенето забранено“, но пък на перваза на прозореца стоеше пластмасова чашка с угарка в нея. Копеленцата можеха да му дадат цигара, ако решат. Но той нямаше да си поиска.

Откакто го арестуваха, не бе казал и дума. Не поиска адвокат — нямаше нужда някой да му казва да мълчи. Не оставаше още много, само няколко часа. После щеше да се разприказва. Но дотогава ще си трае.

Сега говореше черната. Плешивият само го зяпаше. Опита се да не слуша какво му ломоти тя, но нямаше как да не чуе името Инголфур Арнарсон, когато го спомена. Ако бяха толкова умни, досега щяха да разберат за кого става дума. Ако пък Синдри беше по-умен, щеше да избере кодово название, което няма нищо общо с човека, за когото се отнася. Другите мислеха, че цялата работа с кодовото име е абсурдна, но то свърши работа. Зачуди се как полицията е стигнало до него. Може би някой го е написал някъде? Или са ги подслушвали?

Синдри знаеше, че ще отиде в затвора. Но колкото повече мислеше за това, толкова по-приятна му се струваше тази перспектива. В Литла Храун едва ли бе по-гадно, отколкото в неговата кочина. Щеше да има компания, може би щяха да му позволят да пише, щеше да стане известен. Най-накрая щяха да го забележат.

Тази сутрин, въпреки махмурлука си, той публикува своя манифест в блога си. Получи се изненадващо добре. Беше както призив за бунт, така и дестилат на идеите му от последните десет години. А щом го изправеха пред съда, книгите му щяха да се четат по целия свят.

Синдри остана горчиво разочарован от митинга за Айссейв. Затова и се напи толкова. Очевидно Исак имаше право — исландците бяха толкова добри и възпитани, че не можеха да излязат по улиците да се бият. Поне Ингилейф го слушаше с интерес. Беше прелестна и умна жена. Синдри наистина помисли, че ще му излезе късметът, но се оказа, че тя не се интересува от тялото, а от ума му. Може би, след време… Когато чуе за съдебното дело по националната телевизия.

Това беше проблемът със затвора. Никакъв секс. Но какво пък? Беше минала поне година от последния път, когато спа с жена. А едно време сами идваха при него.

Може би Ингилейф?

Не. Трябва да се примири с няколко години затвор. Но за някои хора щеше да се превърне в герой. А с течение на времето броят им щеше да нарасне, Синдри бе сигурен в това. Той ще стане исландския Нелсън Мандела!

— Нещо смешно ли има? — озъби му се плешивият.

— Не казвам, приятел.

— А Исак? — попита чернокожата жена. — Къде е Исак? Заедно ли са?

И това не казвам, отговори Синдри наум на въпроса. Исак търсеше Харпа с намерение да я убие.

Това не се връзваше с представата на Синдри за герой на народа. Трябва да го спре по някакъв начин. Трябва да се обади на Бьорн. Смъртта на Харпа ще е напразна. А ако Бьорн е прав, тя наистина е невинна.

Синдри можеше да погледне всекиго в очите и да му каже, че е горд с това, което направиха с Оскар Гунарсон и Джулиън Листър, и с това, което планираха за Инголфур Арнарсон. Дори смъртта на Габриел Орн бе оправдана.

Но не и на Харпа. Не биваше да я убиват. Щяха да обвинят и Синдри за смъртта й и то с основание. Не го притесняваше законът. В очите на закона Синдри и без друго бе убиец. Притесняваха го хората. Пред тях не можеше да оправдае убийството на Харпа. Както и пред себе си.

— Какво има, Синдри? — попита плешивият. — Изглеждаш разтревожен. Знаем, че Бьорн е с Харпа. Исак също ли е с тях? Или е на друго място?

Синдри си пое дълбоко въздух.

— Кажи — подкани го нежно плешивият.

Той и жената се облегнаха търпеливо в столовете си.

Синдри помисли. Помисли още малко… И после заговори.

 

 

Магнъс се впечатли колко бързо кара Пал. Бе включил сирените, макар да имаше само няколко овце и два коня, които да им се възхитят. Те обаче изглеждаха заинтересувани.

Най-вероятно първи щяха да стигнат до прохода Керлингин. Останалите няколко полицая от Стикисхолмур се бяха разпръснали из полуострова: някои охраняваха барикадите по изходите му.

Пал профуча през Берсеркяхраун, подмина новия път към Боргарнес и зави вдясно към прохода Керлингин. Отляво, по пътя към Стикисхолмур в посока Хелгафел, Магнъс забеляза сините светлини на друга полицейска кола.

— Случайно да имаш пушка в колата? — попита Магнъс.

— Не, разбира се — отговори Пал. — Нали знаеш, че исландските ченгета не носят оръжие?

— Ами, ако Бьорн е въоръжен?

— Че от какъв зор? Той е просто рибар. И знам, че няма разрешително за оръжие.

— В Лондон и Нормандия са имали оръжия.

— Няма да е въоръжен.

— Може да носи нож — каза Магнъс.

Пал не отговори веднага.

— Нож е по-вероятно — призна той.

— Е, браво!

Колата се мяташе като побъркан жребец, докато минаваха през дупките по пътя.

— С какво стреляте по белите мечки тогава? — попита Магнъс.

На три пъти през последните няколко години, Полярните мечки прекосяваха океана до Исландия върху плаващи късове лед, но щом стигнеха до сушата, биваха разстрелвани от местните полицаи.

— Това е различно — каза началникът. — Мили боже! — Едва успя да удържи колата да не падне в дерето при един по-остър завой.

Магнъс реши да остави Пал да си гледа пътя.

Телефонът му иззвъня.

— Магнус, Балдур се обажда. Откри ли Исак?

— В момента пътуваме към прохода.

— Синдри проговори. Каза, че Исак възнамерява да убие Харпа, за да й затвори устата.

— Бьорн знае ли за това?

— Не. Според Синдри, тази идея изобщо няма да му хареса.

— Интересно. Каза ли кой е Инголфур Арнарсон? Или кой е убиецът?

— Не.

— Прибрахте ли брата на Бьорн?

— Да. Докарахме и него в участъка. Изглеждаше изненадан. От осем часа сутринта боядисва един магазин на „Лаугавегур“. Това не прилича на подготовка за убийство.

Колата влезе в облак мъгла. Връзката с Балдур започна да се разпада.

— Обади се, когато намерите Исак — заръча той и затвори.

Минаха покрай няколко голи вулканични скали и започнаха да се спускат. Тролката бе скрита в мъглата, но Магнъс знаеше, че е някъде над главите им.

Изведнъж облакът сякаш се вдигна и двамата се озоваха в малка долина, пълна с камъни и мъхове. От лявата страна видяха хижата — вратата бе широко отворена. Вдясно беше пикапът. Гледаше към потока, едната му предна гума бе заклещена в дупка между камъните, а една от задните бе отлепена от земята. Вратата на шофьора бе отворена.

— Намали! Ти провери в хижата, аз ще отида при пикапа! — нареди Магнъс, изскочи от колата в движение, изтича до пикапа и надникна вътре. Нямаше никого. Огледа склоновете. В другия край на долината забеляза човешко тяло, проснато на земята.

Прекоси студения поток и се затича нагоре. Беше Бьорн. С прободна рана в гърдите. Ако не дойде линейка скоро, щеше да умре.

Поне още бе в съзнание. Очите му се стрелнаха към Магнъс.

Магнъс попита най-важното:

— Кой беше?

Бьорн се помъчи да отговори, но му костваше твърде много. Магнъс приближи ухо до устните му. И чу една дума: Исак.

— Къде е Харпа? — попита той.

Бьорн не успя да отговори, но завъртя очи нагоре към склона.

— Натам ли избяга? — попита Магнъс.

Бьорн кимна с едва доловимо трепване на брадичката.

— Исак ли я гони?

Отново кимване.

Магнъс опита с още един въпрос.

— Кой е Инголфур Арнарсон?

Бьорн затвори очи и извъртя глава встрани.

Магнъс махна на Пал, който подтичваше тромаво към потока.

— Извикай линейка!

Пал вдигна ръка и се затича обратно към радиостанцията в патрулката.

Магнъс огледа склона. Мъглата се вдигаше и се изместваше вляво. Не видя нито Исак, нито Харпа. Затвори очи и се заслуша. Чуваше се ромон на вода, грак на гарван, тежкото дишане на Бьорн и, някъде отгоре, търкаляне на камъни.

Тръгна нагоре по склона и влезе в мъглата.