Майкъл Ридпат
66 градуса северна ширина (42)

Глава 41

Под колата на Олафур имаше бомба. Арни сам я видя, лазейки под шасито. Не му беше работа, но трябваше някак да затвори устата на бившия премиер. Извикаха отряд сапьори от граничната полиция. Но те бяха свикнали да работят предимно с мини от Втората световна война. Отне им известно време, докато намерят двама специалисти по обезвреждане на коли — бомби. Единият бе на почивка, а другият — в едно от джакузитата на градската баня.

В крайна сметка експертите заложиха на сигурно и предизвикаха контролиран взрив, който направи на нищо градината на бившия премиер и изплаши до смърт дъщеричката на съседите.

Бригада „Викинг“, когато най-сетне се появи, нахлу в дома на Ейнар и го арестува, докато гледаше голф по телевизията. След обиск, в гаража му бяха открити пособия за правене на бомби.

В полицейския участък в Стикисхолмур Магнъс се готвеше да тръгне обратно към Рейкявик. Преди да потегли, занесе едно кафе в стаята за разпити, където чакаше Харпа. Планът бе да я закарат до Рейкявик, където тя да бъде подложена на официален разпит в полицейското управление. Щяха да я ескортират униформени полицаи.

— Благодаря — каза тя, поемайки чашата с кафе.

— А аз ти благодаря, че се нахвърли на Исак. Исках да те питам: ти как се озова долу толкова бързо?

— Скочих. Като теб — тя се усмихна. — Само че не се пребих толкова. Как е Исак? Ще оцелее ли?

— В момента е в интензивното. Поддържат го в изкуствена кома и му вливат лекарства против мозъчно възпаление. Не е сигурно, но май ще се възстанови напълно… За съжаление.

— Аз пък се радвам, Магнус. Не искам още едно убийство да ми тежи на съвестта.

Магнъс имаше какво да каже по този въпрос, но си замълча. Отпи от кафето.

— Сега какво ще стане? — попита Харпа. — Ще ме затворят ли?

— Най-вероятно — отговори Магнъс. — Но може и да се отървеш, ако имаш добър адвокат. Това все пак е Исландия, не Тексас.

— Не знам дали ще издържа.

— Ти много препати — каза Магнъс. — Наистина много. Повечето хора отдавна биха се пречупили.

Харпа се усмихна тъжно.

— На една крачка съм.

— Сигурно, но мисли за Маркус. Само за него мисли. Стискай зъби заради него.

— Да — кимна Харпа. — Добре.

Магнъс пресуши чашата си.

— Въпреки всичко, той е късметлия, че има такава майка. Ако ти не се пречупиш, той ще стане един чудесен млад мъж, сигурен съм.

Харпа с усилие удържа сълзите си.

— Благодаря — каза тя толкова тихо, че Магнъс едва я чу.

 

 

Слънцето залязваше бавно над океана и къпеше Бярнархьофн в лъчите си. Магнъс бе доволен, че пътува сам обратно към Рейкявик. Наслаждаваше се на този двучасов преход от хаоса в Стикисхолмур към полицейското управление в столицата.

Телефонът му зазвъня. Номерът бе непознат и Магнъс за малко да не вдигне. На третото позвъняване обаче не издържа.

— Магнус!

— Здравей, Магнус, Снори се обажда.

Магнъс усети как се изправи в седалката. Говореше с Голямата Сьомга!

— Здравей, Снори.

— Обаждам се да ти се извиня. Ти беше прав от самото начало. Трябваше да те послушаме.

— Беше трудно решение — каза Магнъс. — Нямаше никакви доказателства.

— Но ти беше прав. Предполагам, че именно затова си при нас. Затова и искаме да останеш.

— Благодаря — отвърна Магнъс. — Снори?

— Да?

— Не забравяй, че тези хора са престъпници, а не терористи.

Снори се засмя.

— Няма. Остава само да убедя и всички останали в това.

Магнъс се усмихна и затвори. Извинението беше прието. Доколкото знаеше, полицаите не обичаха да се извиняват, особено шефовете.

Искаха да остане в Исландия. Така да бъде.

Но какво ще прави с Ингилейф? Сигурно вече е говорила със Свала. Вече е решила. Може би не биваше да й затваря толкова бързо, а да й каже да изчака, докато той предупреди Олафур Томасон.

Но вече беше късно.

Или не беше? Магнъс не искаше тя да заминава. Да, тя си решаваше какво да прави с живота си. Да, Германия щеше да е златна възможност за нея. Може би наистина има нужда да се откъсне от него и от Исландия, но той не иска да се разделят.

Взе телефона, избра номера й и зачака.

Тя не отговори. Сигурно виждаше номера му на екрана си, но е решила да не му вдигне.

Включи се гласовата й поща. Приятно бе да чуе гласа й. Дълго мълча след сигнала и накрая просто затвори.

Склоновете на Бярнархьофн приближаваха. Както и полето на Берсерките. Магнъс усети как главата му се завърта. Проклетото сътресение!

Отби отстрани на пътя и излезе от колата. Изправи се и вдиша дълбоко. Свежият въздух в Исландия е наистина свеж. Вятърът напълни дробовете му с кислород и погъделичка бледите му страни.

След няколко минути се почувства много по-добре. Когато се качи в колата, забеляза на задната седалка доклада на патолога от случая с Бенедикт Йоханесон.

Остави вратата отворена и започна да го прелиства. Едва ли щеше да попадне на нещо ново, но пък трябва да провери.

Не се знае.

И наистина, на първата страница, в графа „Причина за смъртта“, Магнъс забеляза нещо, което имаше значение само и единствено за него.

Бенедикт бил намушкан веднъж в гърба и два пъти в гърдите. Убиецът бил десничар.

В един юлски ден преди единайсет години бащата на Магнъс бе отворил вратата на вилата, която наемаше за лятото в Дъксбъри. Поканил някого вътре. Обърнал се с гръб към него и бил намушкан в гърба, а после и два пъти в гърдите. Така бе умрял. Убиецът бил десничар.

Един и същ начин на действие. И без съмнение един и същ убиец.

Магнъс винаги се бе чудел как престъпниците имат предпочитан метод на действие, независимо дали са дребни автоджамбази или подли серийни убийци. Явно има нещо в рутината, в това да правиш нещо по един и същ начин, което им помага да се справят в тези моменти на крайно напрежение.

Представи си как убиецът звъни на вратата в Дъксбъри, сложил ръкавици, как поздравява баща му и влиза в къщата. Може би от самото начало е решил да изчака баща му да се обърне с гръб, както бе направил Бенедикт десет години по-рано. Тогава го е намушкал веднъж и го е довършил с още два удара в сърцето. Този метод се е доказал преди това. И пак щеше да подейства.

Магнъс се сещаше само за един човек, който познава и Рагнар, и Бенедикт.

Халгримур. Дядо му. Тъст на Рагнар и приятел на Бенедикт от детинство. Човекът, който живееше във фермата, срещу която Магнъс стоеше в момента.

Магнъс знаеше, че полицейското разследване не бе стигнало до дядо му. А и защо да го разпитват? Бенедикт се бе преселил в Рейкявик години преди смъртта си.

Опита се да си спомни дали дядо му е десничар. Не можеше да си го представи как пише, но не бе забравил как удря. Старецът беше левичар, Магнъс бе почти сигурен. Но имаше един очевиден проблем. Имиграционните бяха потвърдили, че Халгримур не е влизал в САЩ през лятото на 1996-а. Нещо повече, Халгримур нямаше дори паспорт.

А къде е бил Халгримур на двайсет и осми декември, 1985-а, когато Бенедикт е убит?

Това беше втората Коледа на Магнъс в Бярнархьофн. Сиба и родителите й бяха дошли на гости от Канада, но Магнъс не помнеше какво е правил дядо му през целия месец.

Имаше известна закономерност. Семейна вражда, достойна за исландска сага, започнала със смъртта на Йоханес, бащата на Бенедикт, през трийсетте години, продължила с падането на Гунар от скалата през четирийсетте и с убийството на Бенедикт през осемдесетте. Възможно ли беше смъртта на Рагнар през деветдесетте да е част от същата поредица? Магнъс не можеше да си го представи. Засега.

Откъсна очи от доклада и се загледа над полето от лава към белите постройки във фермата и по-тъмния силует на църквата.

Ако ще остава в Исландия, какво ще прави с Бярнархьофн? Да продължи да избягва това място, или да се изправи лице в лице със спомените?

Обля го гневна вълна. Напрежението от предишните няколко дни изби на повърхността. Ингилейф, дядо му, преследването на убийците, намушкването на Бьорн, собственото му разминаване със смъртта…

Магнъс взе решение. Няма какво да му мисли, трябва да действа, докато още е под пара.

Натисна газта, засили се през полето от лава и отби към фермата.

Подмина падината, където бяха погребани двамата берсерки и след миг вече приближаваше добре познатите постройки във фермата. При други обстоятелства, това място би му се сторила красиво: големият склон с водопада, малката дървена църква, розовото отражение на слънцето в океана.

Но Магнъс усети как го обзема ужасен страх.

Не искаше да налети на чичо си Колбейн. Сиба бе казала, че дядо му вече не живее в голямата къща и затова Магнъс спря пред една от по-малките.

Излезе от колата. През прозореца видя мъж, приведен над някакъв вестник в холчето. Лицето му бе скрито, докато попълваше кръстословицата, но Магнъс видя, че мъжът е възрастен и че държи химикалката с лявата си ръка.

Позвъни на вратата. После почука.

— Добре де, идвам! — чу се познат глас: груб, но и вече малко по-слаб. — Ей сега! Търпение! Търпение!

Магнъс почука още по-силно.

Старец в зелена риза отвори вратата. Лицето му бе набръчкано от сблъсъка с хиляди морски бури. Устата му бе изкривена надолу. Сините му очички блестяха злобно.

— Магнус?

— Аз съм, да!

— Не те ли мярнах онзи ден на пътя?

— Мярна ме.

— Е, какво правиш тук?

Идвам да ти предам едно съобщение.

— А защо си мислиш, че искам да го чуя?

Старецът беше на повече от осемдесет, но Магнъс усети вътрешната му сила. Опитваше се да овладее положението, разговора и самия Магнъс. Магнъс усети как се смалява до гордото, но изплашено дванайсетгодишно момче, което беше едно време.

— Не знам как е умрял баща ми и не знам как е умрял Бенедикт Йоханесон. Но знам, че ти имаш нещо общо и с двете убийства и смятам да разбера точно какво.

— Това ли е съобщението?

— Не. Съобщението ми е следното: не смей да умираш, преди да съм разбрал всичко. Защото ще те накарам да си платиш, старче! Можеш да разчиташ на това.

Лицето на Халгримур почервеня и той се наежи.

— Ти за какъв се мислиш, бе!?

Магнъс нямаше намерение да го слуша. Обърна се, скочи в „Рейндж Роувъра“ и запраши към Рейкявик.

Но щеше да се върне.