Майкъл Ридпат
66 градуса северна ширина (20)

Глава 19

Супата бе наистина вкусна — агнешка със зеленчуци. Пал и Сара имаха две шумни, но добри деца и Магнъс и Ингилейф се чувстваха отлично в този топъл и уютен дом. Пал трябваше да води момчето на тренировка по баскетбол и двамата тръгнаха веднага след обяда.

— Е? Какво мислиш? — попита Ингилейф. — Смяташ ли, че някой е бутнал прадядо ти?

Магнъс се усмихна.

— Това е класическият въпрос. Паднал ли е, или са го бутнали? В този случай, предполагам не е изключено някой да го е бутнал. Но кой?

— Трябва да е бил самият Бенедикт.

— Или негов много близък човек. Брат, например. Не ми се вярва този разказ да е самопризнание.

— Може би е имал нужда да си излее душата — каза Ингилейф. — Все пак, в онази глава от „Пустошта и човекът“ явно става дума за Гунар.

— Може да е съвпадение — каза Магнъс.

— Ти си ченге. Не би трябвало да вярваш в съвпадения.

— Но вярвам — отговори той. — В реалния живот има съвпадения. Не бива да се изключва тази възможност.

— Искаш ли да се видим с Унур? Да я питаме дали е чела разказа.

— Ще й се обадя — каза Магнъс.

Унур се съгласи да се срещне с тях в един стар ресторант в Стикисхолмур. Заведението бе топло и уютно. Единствените му други клиенти бяха испанец и исландец, които си говореха за риба на английски. От ресторанта имаше красива гледка към пристана, където един ферибот набираше скорост към Западните фиорди.

Унур ги чакаше с чаша кафе пред себе си. Магнъс представи Ингилейф.

— Не исках да се срещаме вкъщи този път — каза Унур. — Мъжът ми е там, а не съм му казвала нищо за историята с баща ти. Не се гордея с нея и бих предпочела той да не научава.

— Разбирам те — каза Магнъс, — но няма страшно. Дошли сме да говорим за друго.

— Прочете ли главата в „Пустошта и човекът“? — попита Унур.

— Да. Според теб това доказва, че Гунар е убил съседа си, така ли?

— Да. Почти съм сигурна. Можеш да си представиш какъв шум се вдигна тук, когато книгата излезе. Местните веднага забелязали приликата. Тогава още работех в Рейкявик, но когато идвах при нашите, само за това приказвахме.

— А какво е казал Бенедикт по този въпрос?

— О, той отрече всичко, но никой не му повярва. Май се учуди, че хората са направили тази връзка. А и дядо ти, естествено, каза, че това е пълна измишльотина. Беше много ядосан, заради целия шум, който се вдигна. Но леля ми ме убеди, че има зрънце истина в цялата работа.

— Леля ти?

— Да. Жената на чичо. Тя е по-голямата сестра на Бенедикт. Тогава живееше в Храун.

— Значи тя потвърди историята?

— Не — каза Унур. — Нищо не каза. Само се усмихна многозначително.

— Ти познаваше ли Бенедикт?

— Бегло. Срещали сме се един-два пъти по големите семейни събирания. Приятен човек, много умен и мълчалив. Майка му продала фермата Храун и дошла в града. Държеше магазин за дрехи. Умря през шейсетте. Но ти каза, че си открил нещо ново?

— Да. Ингилейф се сети. Имаш ли някой от сборниците с разкази на Бенедикт?

— Не — отвърна Унур.

— Има един със заглавие „Подхлъзване“ — намеси се Ингилейф и преразказа набързо историята. Унур я слушаше внимателно.

— Ясно — каза тя. — Спомням си, че Гунар падна отнякъде, нали така беше?

— Да — отвърна Магнъс. — От Главата на Буланд. Бил е на кон. Това дядо ми го каза.

— И според теб някой го с бутнал? Бенедикт ли?

— Възможно е. В книгата момчето отмъщава за изнасилването на сестра си. А в реалния живот става дума за убийството на баща му.

Унур се замисли.

— Да, не е изключено. Макар че не си представям Бенедикт да убие някого. Но това е минало-заминало, нали?

— Може би не е толкова заминало — отговори Магнъс. — Да не забравяме, че Бенедикт също е бил убит през 1985-а.

— Но това е бил крадец! — възкликна Унур.

Тримата се смълчаха. Унур потрепери.

— Доста зловещо. Три смъртни случая. За колко, за петдесет години? От трийсетте до осемдесетте.

— Леля ти жива ли е още? — попита Ингилейф.

— Да, но се съмнявам, че ще ви каже нещо.

— Със старите хора никога не се знае — отбеляза Ингилейф. — Понякога с готовност си развързват езика, ако хората, за които разказват, вече не са между живите.

— За мен е много важно да говоря с нея — обади се Магнъс.

— Да, предполагам — изрече замислено Унур. — Ами, добре, хайде да идем при нея. Тя живее съвсем наблизо.

Тримата излязоха от ресторанта и тръгнаха по малка уличка зад една рибна фабрика. Стигнаха до малка къщурка, която приличаше на картинка от детска книжка. Цялата бе обшита с ламарина, боядисана в яркозелено, а най-отгоре се кипреше червен покрив. Прозорците бяха украсени с множество фигурки на елфи. Унур натисна звънеца. Над вратата бе окачена бяла табелка, на която с черни цифри старателно бе изписана годината на строеж — 1903-а. Около цифрите бяха изрисувани лилави цветчета.

Лелята на Унур, Хилдур, бе дребна прегърбена женица със светлосини очи и бистър ум. Лицето й грейна, когато видя племенницата си. Старицата въведе гостите си във възтопла, пълна с мебели всекидневна с пейзажи по стените и малки исландски знаменца, които стърчаха измежду всевъзможни елфи, тюленчета, тролове и птички, заемащи всяко празно пространство. Унур бе изпратена до кухнята да донесе кафе.

Хилдур се настани и взе плетивото си.

— За правнучето ми е — каза тя. — Следващата седмица става на две годинки. Това му е за рождения ден. Не се обиждайте, но аз ще си плета.

Тя с гордост им показа почти завършено пуловерче с фини сини и бели фигурки по гърдите и раменете, разположени в концентрични окръжности.

— Много е красив! — възкликна ентусиазирано Ингилейф.

Старицата само изсумтя, но явно й стана драго.

Унур се върна с кафето.

— Това е Магнус Рагнарсон, лельо. Внукът на Халгримур.

Изведнъж сините очи на Хилдур се впиха в Магнъс, а топлината в тях бе изместена от подозрение.

— Живях четири години с баба ми и дядо ми в Бярнархьофн като малък — започна Магнъс. — Не беше щастлив период от живота ми.

— Предполагам — каза старицата.

— Познаваш дядо ми, така ли?

— Разбира се — отвърна Хилдур. — Бяхме съседи, докато станах на двайсет. Живеехме в Храун.

Оттогава гледам да го избягвам.

— Значи не го харесваш?

— Не. С Бени бяха големи приятели като малки, но според мен Халгримур нещо го юркаше. С годините постепенно се отчуждиха.

— Аз също не го харесвам — каза Магнъс.

Старицата бе потресена. Почитта към прародителите се приемаше за даденост в исландското общество.

— Помниш ли прадядо ми? — попита Магнъс. — Гунар?

— Да — отвърна Хилдур.

— Що за човек беше?

Хилдур не отговори веднага.

— Лош.

— Много лош човек — каза Магнъс. — Той е убил баща ти, нали?

В стаята се възцари тишина. Тиктакането на часовника изведнъж стана по-силно.

— Мисля, че да — най-накрая отвърна Хилдур. — Като малка изобщо не подозирах. Често идваше в нашата ферма, след като татко изчезна. Помагаше на майка с работата, беше добър съсед. А през цялото време е криел, че е убил мъжа и — тя потрепери.

— Ти как разбра? Бенедикт ли ти каза? — Магнъс положи усилие да не прозвучи много развълнуван. Не искаше да я плаши.

Хилдур погледна слушателите си. За момент Магнъс помисли, че Ингилейф ще се окаже права, че Хилдур ще реши, че няма смисъл повече да пази тайната. Но тя само поклати глава.

— Не мога да ти кажа. Някои тайни трябва да се пазят до гроб.

— Чела ли си един разказ на брат ти, „Подхлъзване“? — попита я Магнъс.

Старицата се усмихна многозначително.

— Да, чела съм го.

— Мислиш ли, че е възможно брат ти да е бутнал Гунар от пътеката под Главата на Буланд, за да му отмъсти за баща ви?

— Ще ти кажа само, че в деня, когато Гунар падна в океана, Бенедикт се връщаше от Олафсвик. Той твърдеше, че не е виждал Гунар. Всички му повярваха. Бенедикт бе честно момче — очите й просветнаха. — Всъщност, беше и честен мъж. Трябваше някак да каже истината накрая.

— Разбирам — каза Магнъс с усмивка, — и ти благодаря. Знам, че е било много отдавна, но все пак: ужасно съжалявам за баща ти.

Изведнъж в очите на старицата се появиха сълзи.

— Аз също.

 

 

Ингилейф постигна своето. Въпреки нежеланието на Магнъс, на връщане спряха край Берсеркяхраун. Паркираха колата точно под фермата Храун, в източния край на полето от лава, по-далеч от Бярнархьофн.

Фермата Храун почти не се бе променила — имаше само няколко плевни и две колибки, освен голямата къща. По краищата на ливада бяха наредени кръгли купи сено, покрити с найлон, между които пасяха пухкави овце. Магнъс и Ингилейф се насочиха към полето от лава и скоро намериха Берсеркягата, „Улицата на берсерките“ — широка около педя пътечка, издълбана в скалата.

— Очаквах да е по-широка — каза Ингилейф.

— Ако се замислиш, двама мъже са я издълбали в скалата: изобщо не е тясна — каза Магнъс. — По нея се е стигало много по-лесно до Бярнархьофн.

— Покажи ми грамадата.

Пътеката лъкатушеше между скалите, минаваше през падини и възвишения. Есента в Исландия има особена красота. Може би не толкова поразителна, като листопада в Масачузетс. Пиренът и тревите стават оранжеви, а листата на боровинките — тъмночервени.

От определени места се откриваше гледка към Храунсвик, „Заливът от лава“ между двете ферми, където лавата бе стигнала до океана. Два патока в черно-бели костюми патрулираха из падинката. Магнъс се зачуди дали обитателите на Бярнархьофн все още събират тъмния пух на другарките им всяко лято, след като патенцата излязат от гнездата. Отвъд залива, Брейдарфиордур бе нашарен с ниски островчета, които Магнъс помнеше от излетите за риба със семейната лодка.

— Не мога да го проумея — рече замислено Магнъс, — Йоханес, Гунар…

— Това прилича на истинска семейна вражда — подсмихна се Ингилейф. — Интересно, съвсем като от времето на сагите… Арнкел и Торолф, и Снори, и… кой беше другият — Бьорн от Брейдавик?

— Така е — отговори Магнъс. — Има известна прилика.

— Какво мислиш за убийството на Бенедикт? Смяташ ли, че има връзка?

— Не е изключено. В Исландия обирджиите обикновено не убиват жертвите си, но разбира се може да се случи. Следващата седмица ще разровя полицейските архиви и ще разбера.

— Поне дядо ти не е бил замесен.

— Не съм сигурен — каза Магнъс. — Той винаги е готов за малко семейно враждуване.

— Значи може да е убил Бенедикт, така ли?

— Възможно е. Когато видя архивите, ще стане по-ясно.

— Ама ти май изобщо не го обичаш, а?

Магнъс не отговори.

Стигнаха до грамадата, скрита в една падинка — невисока купчина камънаци, достатъчно голяма да събере двама едри мъже.

— Това ли е? — попита Ингилейф. — Еха! И наистина ли тук са погребани берсерките?

— Преди стотина години са я разровили — каза Магнъс. — Вътре открили два скелета. Не особено високи, но със здрави, едри кости.

Ингилейф спря и се загледа в невероятните скални образувания.

— Страхотно място за детски игри — каза тя.

— Да. Макар че Оли го беше страх. Дядо му каза, че берсерките още бродят наоколо.

— Само Оли ли го беше страх?

Магнъс пое дълбоко въздух.

— Не позволявах на дядо да ме плаши… Но, невинаги успявах.

Ингилейф го погледна. Магнъс разбра, че иска да го пита още нещо.

Изведнъж му се прищя да се махне оттук.

— Тръгваме!

— Не! Искам да се разходим още малко!

— Хайде! — Магнъс се обърна и закрачи бързо по пътеката обратно към колата. Погледна назад, чак когато стигна до пътя. Ингилейф подтичваше, за да го догони.

Без да пророни и дума, Магнъс запали и потегли.

Минаха покрай един разклон на шосето.

— Оттук ли се минава за Бярнархьофн? — попита Ингилейф.

Магнъс не отговори.

Пътят се стесни, от двете му страни зейна триметрова пропаст. Насреща им, сред облак прах, се появи кола — старо комби. Магнъс се прилепи максимално до края на пътя и спря, за да мине другата кола.

Комбито спря на няколко метра пред него. Шофьорът му присветна с фарове и натисна клаксона.

Зад волана седеше старец.

— Господи! — каза Магнъс на английски.

Нямаше накъде да мърда, освен ако не даде на заден ход стотина метра в обратната посока.

— Хайде бе, деде! — каза добродушно Ингилейф. — Имаш място!

„Дедето“ тръгна и спря успоредно на Магнъс. Магнъс разпозна широкото загрубяло лице, гневните сини очи. Бръчките бяха по-дълбоки, а сивата коса — по-рядка, но човекът бе същият.

Магнъс заби поглед пред себе си.

Старецът отвори прозореца.

— Тука ли намери да отбиеш бе, келеш! — викна той. А после — Магнус?

Магнъс включи на скорост и даде газ, като едва не избута комбито от пътя.

— Божичко! — викна Ингилейф. — Това той ли беше!?

— Е, кой друг да е! — изръмжа Магнъс.

— И май те позна!

— Каза ми името.

С мръсна газ и поднасяне колата прекоси полето от лава и стигна до главния път. Магнъс зави надясно към планинския проход.

— Магнус, намали — каза Ингилейф.

Той не й обърна внимание.

Ингилейф не каза нищо повече, докато колата летеше по завоите на прохода. След като превалиха билото, пътят се изправи и тя се осмели да проговори:

— Какво ти е направил този човек, Магнус?

— Не ми се говори за това.

— Но трябва!

— Не!

— Трябва, Магнус! — повтори Ингилейф. — Рано или късно трябва да се сблъскаш с това! Не можеш просто да го погребеш.

— Защо да не мога? — сопна се Магнъс. Усети гнева в гласа си. — Защо да не мога, мамка му!?

Очите на Ингилейф се разшириха. Гневът в гласа му беше плашещ, но тя не се отказа. Не беше по отказването.

— Защото иначе ще те яде отвътре, докато си жив. Както те яде вече двайсет години. Каза ми, че убийството на баща ти не ти дава мира, но има и нещо друго, нали?

Магнъс не отговори.

— Има, нали? Отговори ми, Магнус!

— Не!

— Искам да ми отговориш!

— Ингилейф?

— Да?

— Просто млъкни!

Сто и седемдесет километра се издържат трудно в мълчание, дори ако се движиш с трийсет над ограничението.

 

 

Отби с мотора от пътя и пое по нещо като пътека с асфалт в средата. Спря, за да провери картата. Не можеше да повярва колко много дървета има в тази страна, особено ябълкови. Не беше виждал такива в Исландия. Искаше му се да си откъсне една ябълка и да я изяде, но това означава да си свали каската, което той не искаше да прави.

Знаеше точно къде се намира. Вкъщи бе прекарал два часа в разучаване на картата и проверки в интернет, докато не опозна този малък участък от Нормандия като петте си пръста. След овощната градина пътят извива вляво. От едната му страна има пасища, а от другата — гориста ивица.

Запали мотора и бавно и тихо тръгна по пътеката. Не се виждаше никой. Това беше добре. Моторът бе с холандски номера, което се набиваше на очи във Франция. Трябваше да помислят за това, но ако никой не го види, няма значение.

Започна да брои телеграфните стълбове край пътя. На седмия спря и вкара мотора в горичката отсреща. Отдели две минути, за да се увери, че моторът не се вижда от пътя, но заедно с това е готов за бързо оттегляне.

Проправи си път през дърветата и след двайсетина метра спря в другия край на гористата ивица. На малка полянка стадо крави преживяха и пъдеха мухите с опашки. Зад полянката беше плевнята.

Тръгна по края на гората, без да излиза на полянката, докато не намери дървото, което търсеше. На метър от земята, в кората му бе издялкана буквата „Б“. „Б“ като Бяртур, макар че само той знаеше това. Френската полиция нямаше да има представа какво означава буквата, когато открият дървото. На пет метра западно от дървото имаше място с разровена пръст, отчасти покрито от един счупен клон.

Той свали раницата от гърба си, извади лопатката и започна да копае. Земята бе рохкава и след няколко минути той напипа полиетиленова торба с пушка и муниции в нея.

Ремингтон 700. Той се ухили. Извади пушката от торбата и провери механизма. Всичко работеше идеално.

После заоглежда плевнята с бинокъл. Голямата постройка бе преустроена във вила. Зад нея се виждаше къщата, към която плевнята е била свързана едно време. Беше слънчев следобед и не се виждаха запалени лампи, но вратата към градината бе отворена. В самата градина имаше два стола — върху единия лежеше отворена книга. На чакълестия паркинг отпред бе паркирана кола — само една, което означаваше, че няма телохранители. Отлично! Колата бе „Ауди“ — успя само да види, че е с английски номера, а не с френски.

Трудно бе да определи точното разстояние на око, но предполагаше, че наистина са към сто и двайсет метра. Столът изглеждаше толкова отдалечен, колкото и тубата от бензин в планината предната сутрин.

Намери подходящо място, легна, опря пушката върху един дънер и зачака. Денят бе слънчев. Септемврийското слънце грееше много по-силно във Франция, отколкото в Исландия. Стана му неприятно горещо в мотористкия му кожен костюм. Щеше да чака тук до свечеряване, ако се наложи, макар че отворената книга на стола го обнадежди, че едва ли ще се стигне дотам.

Прехвърли наум плана за бягство. Задължително трябва да кара с нормална скорост, за да не привлече внимание. Деляха го петнайсет километра от наводнената кариера, където щеше да изхвърли торбата с пушката, лопатката, бинокъла и гилзите, и още двайсет — от магистралата, където щеше да поеме по дългия път обратно към Амстердам.

Забеляза движение в къщата. Наостри уши. Целта се появи. Мъжът остави бинокъла и опря пушката в рамото си. Целта бе облечена в тясна карирана риза и носеше чаша. Без съмнение чай — типично по английски. Целта отиде до стола и се наведе да остави чашата. Изправи се. Огледа се наоколо.

Той натисна спусъка. Няколко неща се случиха едновременно. Прозорецът зад целта се пръсна. Шумът от изстрела разцепи провинциалната тишина. Няколко полски врани излетяха, грачейки ядосано.

Целта се обърна към прозореца, а после пак към гората. Устата му бе отворена, а реакциите — забавени от изненада.

Не уцели. Спокойно. Стреля пак. Този път целта отстъпи назад и се хвана над единия лакът. Извика от болка. Още един изстрел. Целта се строполи на земята, а от къщата се появи жена — пищеше.

Беше време да бяга.