Майкъл Ридпат
66 градуса северна ширина (17)

Глава 16

Фрики караше по натоварения Миклабраут и сърцето му пееше. С Магда взеха автобус от летището да Рейкявик, а оттам друг — до Брейдхолт, и прекараха следобеда под чаршафите. Когато видя колко е слънчево, Магда предложи да отидат до плажа Грота на Селтярнарнес и да се разходят по залез-слънце. Преди ходеха там често след края на смяната в хотела. Фрики нямаше нищо против, пък и приятелят му Гули му бе оставил колата си.

Фрики погледна към Магда. Тя светеше. Винаги бе такава. Винаги от нея струеше една неописуема доброта, сякаш всичко й харесваше, всички хора бяха добри, включително и той. Личеше си, че днес е наистина щастлива. Бе качила някой килограм. Поначало си беше мекичка и закръглена, а сега — още повече, но това не му правеше впечатление. Беше си намерила работа в един хотел във Варшава. Същинско чудо, при положение че страната й бъкаше с поляци, уволнени от западноевропейски хотели. Всъщност, нямаше нищо странно. Всеки хотелиер можеше да оцени какво възхитително момиче е Магда.

Фрики вече се чувстваше по-добър, а бе изкарал с нея само няколко часа. Ако можеше да остане, щеше да го зареди с нови сили. Той бе адски добър готвач, никой от шефовете му не можеше да го отрече, а с Магда до него, работодателите щяха да му дадат шанс да се докаже. Но тя щеше да остане една седмица и това бе всичко. Фрики бе твърдо решен да се наслади на всяка секунда от това време.

Магда се усмихна, когато го усети, че я гледа, и сложи ръка на бедрото му, докато той шофираше.

— Помниш ли пекарната в Селтярнарнес? С онези чудни ягодови тарталетки?

— Аха.

— Хайде да минем оттам! Може да ги хванем, преди да затворят.

И в този случай Фрики нямаше нищо против. Десет минути по-късно той паркира на „Нордурстрьонд“ и двамата влязоха в топлото магазинче. Магда изписука от радост, когато видя, че са останали точно две ягодови сладкишчета, а Фрики попита жената зад тезгяха колко струват.

Изведнъж той замръзна. Продавачката — също.

— Здрасти — каза тя.

— Здрасти — отговори Фрики.

— Помниш ли ме?

— Да.

Жената се усмихна пресилено.

— Как я караш?

— Бива. Още си търся работа.

— Както виждаш, аз си намерих — каза жената. — Доста време ми отне, де. Виждал ли си някой от нашите приятели?

— Не — отвърна Фрики. — А ти?

— Срещам се с Бьорн от време на време. Наскоро дойдоха да ме разпитват.

— Полицията ли? — попита тихо Фрики, хвърляйки поглед към Магда, която се бе захласнала по сладкишите на витрината.

— Да, но няма страшно. Нищо не съм им казала. Те не знаят за теб, нали?

— Мисля, че не — отговори Фрики. — Не съм говорил с тях.

— Добре — жената се усмихна. — Дано и не се наложи. Четиристотин и петдесет крони.

Фрики й подаде парите.

— Радвам се, че се видяхме — каза той.

— И аз.

— Коя е тази? — попита Магда, когато излязоха от пекарната. С Фрики се разбираха на смесица от английски и исландски, но Магда разбираше исландски доста добре. — Вие исландците никога не запознавате хората!

— Извинявай. Запознахме се по време на протестите. Оттогава не съм я виждал. Казва се Харпа.

— Какво беше това за полицията? — попита Магда.

— Нищо — отвърна Фрики.

— Е как нищо? Явно беше важно!

Фрики се поколеба. През главата му минаха десетина възможни отговора, но не искаше да лъже Магда. Не искаше обаче и да й казва истината.

— След демонстрацията имаше проблем. Полицията задаваше въпроси.

— Какви въпроси?

— Не ми се говори за това, Магда — каза Фрики.

— Хубаво — Магда сви рамене, но Фрики видя, че не й стана приятно. Качиха се в колата. — Хайде на път! А пък аз ще се опитам да устискам тарталетките за плажа.

Докато караше по дългия път обратно към Рейкявик, Магнъс мислеше за казаното от Унур. Можеше да си представи, че дядо му се е зарадвал, когато е разбрал за аферата на Рагнар. И нямаше съмнение, че Халгримур ненавиждаше баща му.

Възможно ли бе дядо му наистина да е отговорен за смъртта на баща му?

Халгримур е бил на шейсет и нещо, когато Рагнар бе намушкан в Дъксбъри. Магнъс знаеше, че дядо му още работи активно по фермата и съответно е бил достатъчно здрав и във форма, за да намушка Рагнар. Особено в гърба. Докладът на патолога се бе запечатал в мозъка на Магнъс. Първата прободна рана вероятно е нанесена в гърба, а другите две — в гърдите, след като Рагнар е паднал на земята. Тази информация, в комбинация с липсата на каквито и да било признаци на взлом, означаваше, че Рагнар не се е чувствал заплашен от човека, който го е потърсил през пагубния ден. Означаваше също и че убиецът е бил едър и достатъчно здрав, за да го надвие.

Намушкан в гърба. Да, Магнъс можеше да си представи как Халгримур забива нож в нечий гръб.

Но дали Халгримур е ходил до Щатите по това време? Магнъс никога не се бе сещал да провери това. Дядо му бе пуснал корени в Бярнархьофн, сякаш се бе сраснал със земята. Магнъс не можеше да си представи, че Халгримур може да се вдигне до Рейкявик, камо ли до Бостън. Когато Магнъс дойде в Исландия след смъртта на баща си, никой не спомена за пътуване до Америка. Това е нещо, което трябва да провери. Знаеше, че имиграционната служба на САЩ пази архив на всеки човек, посетил страната след 2001 г. Но Рагнар бе убит през 1996-а.

Сигурно има начин да се провери.

Все пак, нещо не се връзваше. Магнъс знаеше, че Халгримур е жесток и отмъстителен човек. Точно затова можеше да си представи удоволствието, което е изпитал, когато е разбрал за изневярата на Рагнар, независимо, че дъщеря му страда заради това. Да, баща му и дядо му бяха вдигали скандали до небето, когато Рагнар се върна в Исландия да прибере момчетата. Магнъс предполагаше, че не е изключено дядо му да убие баща му в подобен момент, импулсивно.

Но осем години по-късно? Едва ли.

Най-важно бе да разбере дали Халгримур е бил в Щатите по това време. Ако да, всичко щеше да е ясно.

Но Магнъс имаше силното усещане, че поема по поредната глуха линия. А в нейния край го очакваше дядо му.

Настроението му се подобри, докато караше на юг. Залязващото слънце бе запалило безкрайната сребриста шир на Атлантика. Хълмовете блестяха. Когато излезе от тунела под Хвалфиордур и зърна връх Еся, телефонът му иззвъня.

— Магнъс?

— Да?

— Шарън Пайпър се обажда.

Магнъс усети вълнение в гласа й.

— Здрасти, Шарън. Прибра ли се?

— Да. И отидох право в участъка. Прегледах записките от разпитите. Нали си спомняш, че Оскар е имал приятелка венецуелка, Клаудия Памплона-Родригез?

— Да.

— По време на разпита е споменала, че някаква жена е идвала в къщата на Оскар в Кенсингтън през лятото. Според нея, през юли. Била исландка. Искала да говори с Оскар насаме и се затворили във всекидневната. Разговорът им продължил петнайсетина минути. След това жената си тръгнала ядосана. Оскар бил спокоен.

— Жената е била висока, слаба, с черна къдрава коса, познах ли?

— Точно. На трийсет и нещо. Много хубава. Или поне достатъчно, че Клаудия да стане подозрителна.

— Ти нямаш снимка на Харпа, нали?

— Не, но ако ми я изпратиш, ще я покажа на Клаудия.