Майкъл Ридпат
66 градуса северна ширина (6)

Глава 5

— Добро утро, Магнус.

Балдур посрещна Магнъс с леден тон в кабинета си, където го очакваха още двама детективи: Арни и Вигдис Аударсдотир.

Магнъс не срещна никакви трудности да се включи в разследването. Най-големият му проблем се оказа да се престраши да върне обаждането на директор Торкел.

По телефона Торкел бе делови, макар да започна разговора със закачка:

— А, Магнус, забави се повече, отколкото ми казаха.

— Виж, съжалявам за това — замънка Магнъс. — Просто… изтървах телефона и…

— Искам да се включиш в разследването по случая с Оскар Гунарсон — прекъсна го Торкел.

— Добре — каза Магнъс.

— Затова ми звъня, нали?

— Ами… да.

— Добре. Яви се в кабинета на Балдур утре в осем. Той ще те чака. Ще говоря и с шефа на полицейската школа.

— Чудесно. Благодаря.

Торкел затвори, но Магнъс чу подсмиване, точно преди сигналът да прекъсне. Нещо му подсказваше, че Торкел няма да опази предишния им разговор в тайна.

Е, какво пък! Магнъс погледна към Арни. Все още не се бе нахилил, значи не е чул. Вигдис, другият детектив в стаята, беше прекалено голяма професионалистка, за да се влияе от клюки. А скоро щеше да разбере дали и Балдур е разбрал.

— Малко сме гроги тази сутрин, а? — подхвърли Балдур с тънка усмивка.

Беше разбрал. Не беше точно усмивка, а по-скоро леко трепване на едното ъгълче на устата му. Балдур имаше издължено, мрачно лице и високо чело. Не беше сред най-големите майтапчии в рейкявикската полиция.

— Напротив, много съм бодър — отвърна Магнъс, опитвайки се да не мисли за спящата в леглото му Ингилейф, а за работата, която го очаква.

— Вчера говорих с една служителка на британската полиция в Лондон — започна Балдур. — Казва се… — погледна в записките си — сержант Шарън Пайпър. Към този момент няма причина да смята, че убийството е свързано с Исландия. Което е странно, при положение че англичаните смятат всички исландци за терористи.

Балдур намекваше за едно решение на британците от миналия октомври да конфискуват лондонските активи на исландска банка по силата на антитерористичните им закони. Случаят още не бе отшумял, особено след скандала с преговорите по изплащането на Айссейв.

— Даде ли някаква информация за убийството? — попита Магнъс.

— Не много, разследването е в самото начало.

Английският на Балдур не беше добър. Магнъс се зачуди дали е разбрал всичко, което му е казала Пайпър.

— Обади й се и виж дали не е излязло нещо ново.

Балдур продиктува телефонен номер, който Магнъс си записа.

— Арни, Вигдис, какво открихте снощи?

— Оскар няма криминално досие — каза Арни. — Обадих се в отдел „Финансови престъпления“. Казаха, че специалният прокурор го разследва.

— За какво?

— Манипулиране на пазара и измама с ценни книжа — отговори уверено Арни.

— И какво ще рече това? — попита Балдур.

— Не съм сигурен — призна Арни. — Давал е някакви пари на хора, които са купували акции… Или са продавали… Нещо такова.

Балдур отчаяно поклати глава.

— Вигдис?

Вигдис беше около трийсетгодишна, много съвестен детектив. Носеше бяла блуза с надпис на баскетболния отбор в Кефлавик, а смущаващо дългите й крака бяха прибрани в дънки.

— Оскар е на трийсет и една години. До миналия октомври е бил шеф на „Одинсбанки“. Също така е и основен акционер чрез семейния си холдинг ОБиДжи Инвестмънтс, регистриран в Тортола, на Британските Вирджински острови. Както знаете, той беше един от най-преуспелите „финансови викинги“ — бизнесмени, които пробиха зад граница с компаниите си.

— И ни оставиха в лайната — добави Балдур.

— Бил е любимец на другите банкери преди началото на кризата миналата година. Оттогава пребивава предимно в Лондон. Миналия ноември го заставиха да подаде оставка като шеф на „Одинсбанки“.

Магнъс забеляза, че в папката, която държеше Вигдис, има снимка.

— Може ли да погледна? — попита той.

Тя плъзна снимката към него. Хубав мъж с разрошена коса гледаше самоуверено в обектива. Имаше големи кафяви очи и широка брадичка с трапчинка. Изглеждаше преуспял, но и отзивчив.

— Женен ли е? — попита Балдур. — Шарън Пайпър спомена, че бил с някакво гадже, когато го убили.

— Сключил е брак с Камила Симонарсдотир през 1999 г. През 2004-а се развеждат. Имал е и гадже рускиня, Таня Прокорова. За нея ли става дума?

— Пайпър не ми каза името й — отговори Балдур. — Дотук добре. Няма нужда да се престараваме и да помагаме на британците с този случай, но искам да е пределно ясно, че убийството не е свързано с Исландия. Разбира се, ако откриете нещо интересно, очаквам да ми докладвате — Балдур каза последното изречение с явно съмнение, че подчинените му ще открият нещо интересно.

Излязоха от кабинета на Балдур. Магнъс разполагаше с едно бюро в отдел „Убийства“. Чувстваше се ободрен: отново участваше в истинско разследване, нищо че беше извън центъра на събитията, на хиляда километра от тялото на убития. Вигдис и Арни влязоха при него и Магнъс набра лондонския номер.

— Детектив Пайпър.

— Здравейте! Казвам се Магнъс Джонсън от полицията в Рейкявик.

Магнъс усети, че се е представил с американското си име. Той имаше две самоличности. Исландското му име бе Магнус, с подчертано „у“. Баща му се казваше Рагнар, а дядо му — Йон, така че баща му беше Рагнар Йонсон, а той — Магнус Рагнарсон. Дотук добре. Но когато Магнъс пристигна в Щатите на дванайсетгодишна възраст, властите не успяха да преглътнат факта, че той не носи фамилията нито на баща си, нито на майка си, която се казваше Маргрет Халгримсдотир, и Магнъс, подобно на хиляди имигранти преди него, прие име, което да не дразни американското ухо. Прекръсти се на Магнъс Джонсън. Когато се върна в Исландия започна да се представя като Магнус Рагнарсон, но това звучеше странно в разговор с англоговорещ.

— Радвам се да ви чуя — каза Пайпър.

— Нещо против да ви пусна на високоговорител? — попита Магнъс. — С мен са още двама детективи: Арни и Вигдис.

— Няма проблем.

Магнъс натисна едно копче на телефона и го остави на бюрото.

— Инспектор Балдур ни даде обща информация за убийството. Можете ли да добавите още нещо?

— Говорите отличен английски — каза Пайпър. — Много по-добър, отколкото инспектора ви. Изобщо не бях сигурна доколко ме разбира.

Магнъс погледна през рамо към затворената врата на кабинета на Балдур.

— Благодаря — каза той, но се въздържа от хаплив коментар. — Вие също — доколкото можеше да прецени, Пайпър говореше с лондонски акцент.

— Значи — започна Пайпър, — Гунарсон е бил убит в 0:45, сряда сутринта. Прострелян е в гърдите в къщата си с три куршума от Зиг Зауер П226. Починал е, преди линейката да пристигне.

— Някакви свидетели? — попита Магнъс.

— Приятелката му си била легнала. Каза, че на вратата се позвънило, Гунарсон отишъл да отвори и тя го чула да говори с някого. Вратата се затворила. След няколко секунди се чули три изстрела и входната врата отново се затръшвала. После чула как извършителят пали мотора си и заминава.

— А съседите чули ли са?

— Да, и тримата. Чули са изстрелите, чули са писъците на приятелката и са чули мотора, макар че единият смята, че е било скутер — малко моторче. Разполагаме със снимки на няколко такива мотора от пътните камери в района по това време. В момента ги издирваме.

— Някаква връзка с Исландия?

— Нищо сигурно. Приятелката каза, че чула Гунарсон да говори с госта си на чужд език. Може би исландски. Или руски. Или друг език, различен от английски и испански. Момичето е от Венецуела, между другото.

— Руски ли? Защо пък руски?

— Намерихме бележка с адреса на Гунарсон, написан с руски букви. Как беше… на кирилица. Беше смачкана и хвърлена до вратата в градината.

— Един наемен убиец не може да допусне такава елементарна грешка — каза Магнъс.

— Така е — съгласи се Пайпър. — Но може би не е бил наемен убиец. Може да е бил някой познат на Гунарсон. Той все пак го е поканил вътре.

— В такъв случай, трябва да е бил исландец — каза Магнъс. — Не е изключено убийството да е свързано с Русия. Оскар е имал приятелка рускиня, нали? — Магнъс провери записките си. — Таня Прокорова.

— Вече я разпитахме. Твърди, че го зарязала преди два месеца. Тя е манекенка, слаба, с крака до раменете, но не е въздух под налягане. Завършила е счетоводство. Разбрала, че Гунарсон е разорен и затова го изоставила.

— Тя има ли приятели руснаци?

— Има. Движи се из милиардерските кръгове в Лондон. А там има доста съмнителни субекти. А при вас какво става? Открихте ли някаква връзка с Русия в Рейкявик?

— Още не — отговори Магнъс, — но ще разпитаме. Тук са разследвали Оскар за измами с ценни книжа и за пазарна манипулация.

— В Сити се носи слух, че някои от исландските банки работят с парите на руската мафия — каза Пайпър.

Магнъс повдигна вежди и погледна към колегите си. Арни изглеждаше объркан. Вигдис поклати глава.

— И това ще проверим — каза Магнъс, засрамен от невежеството си. — Ще ви се обадим пак в края на деня.

— Добре. Благодаря, Магнъс.

Магнъс се обърна към колегите си.

— Разбрахте ли всичко? — попита той на исландски.

Беше сигурен, че Арни е разбрал. Той бе завършил криминология в една школа в Индиана и говореше английски много добре. Вигдис обаче твърдеше, че не говори английски. Магнъс не й вярваше. Всички исландци под трийсет и пет годишна възраст говореха поне малко английски и нямаше причина тя да прави изключение, само защото е чернокожа.

Вигдис се отличаваше с това, че беше единственият чернокож служител на полицията в Рейкявик. Беше й писнало да се отнасят с нея, сякаш не е исландка. Както бе обяснила на Магнъс, баща й бил офицер в американската авиобаза в Кефлавик, но тя не го познаваше, нямаше желание да го вижда и се чувстваше точно толкова исландка, колкото самата Бьорк.

Магнъс я харесваше. Тя бе съвестен полицай, а и за американското ченге беше по-приятно да вижда поне едно черно лице сред всичките си бледолики колеги.

Арни кимна, а Вигдис не реагира.

— Да разбирам, че да? — каза Магнъс. — Добре. Хайде да разпределим задачите.

 

 

Централата на „Одинсбанки“ се намираше на булевард „Боргартун“, който следваше извивките на залива. От двете страни на улицата се издигаха скъпи стъклено мраморни сгради. Тук нямаше гора от небостъргачи като във всеки американски финансов център. Този район бе по-спокоен и някак по-бездушен.

Арни и Магнъс спряха на паркинга зад една от най-лъскавите сгради. Влязоха през въртящи се врати, под надпис „Нова Одинсбанки“. Из лобито се носеше ромоленето на вода, идващо от различните каскади, фонтанчета и декоративни басейнчета.

Посрещна ги асистентката на директора, която ги качи с асансьора до най-горния етаж. Минаха през конферентна зала за поне четирийсет души, която бе злокобно тиха, с угасени монитори и празни столове, като се изключат десетина човека, скупчени в далечния край на помещението. Зад групата се разкриваше красива гледка към залива и вулкана Еся, в момента захлупен от сиви облаци.

— Днес е много спокойно — каза асистентката. А после добави с кисела усмивка: — Всеки ден е спокойно.

След още няколко завоя по коридорите, тримата най-сетне стигнаха до кабинета на главния директор. Той бе висок мъж, към шейсетте, с волево, четвъртито лице, гъста сива коса и вродено строго изражение. Казваше се Гудмундур Расмусен, беше пенсиониран, но преди около година го бяха привикали да поеме банката. Кабинетът му беше впечатляващо празен — едно бюро, няколко удобни стола и маса за съвещания. В единия ъгъл се виждаха два кашона. Това напомни на Магнъс за полицейската централа, от която идваше.

— Това, което се случи с Оскар, е ужасно. Ужасно! — каза Гудмундур. — Аз не го познавах добре. Той беше от младото поколение. По мое време действахме по различен начин — той поклати глава и изцъка с език, — много различен. Затова от една година насам се опитвам да оправя бакиите на Оскар и ортаците му.

— Харесваха ли го колегите му в банката? — попита Магнъс.

— Да — каза Гудмундур. — Дори след като всичките му грешки излязоха наяве. Той беше харизматичен, хората обичаха да работят за него. — Строгата бръчка стана по-дълбока. — Много ми е трудно да се съревновавам с това. Служителите си спомнят с носталгия годините, когато Оскар им е бил шеф. Явно не осъзнават, че тези години бяха пагубни за банката. Нещата трябва да се променят. Банката е вече собственост на правителството. Трябва да внимаваме и да не правим нищо прибързано.

На вратата се почука и в стаята влезе мъж на около трийсет години. Беше самоуверен, със зализана назад коса и скъп костюм. Облак одеколон обяви появата му. Той подаде на шефа си лист хартия.

— Може ли един подпис, Гудмундур?

Гудмундур дръпна листа и го прегледа.

— Тези хора са банкери, нали?

— Да. Често работим с тях.

— Не! Банката няма да плаща за това. Вече ти казах: ако не си клиент, ще си плащаш от собствения джоб! — той закова младия банкер с поглед и му върна неподписания документ.

— Ама…

— Бях пределно ясен! — отсече Гудмундур.

Банкерът взе листа и излезе от кабинета, без да обели дума.

Гудмундур поклати глава.

— Тези хора не могат да проумеят, че светът се е променил. Така… За какво говорехме?

— Че Оскар е бил всеобщ любимец. Значи не е имал врагове в банката? — попита Магнъс.

— Мисля, че не. Но може да е имал извън банката. Той все пак беше от шайката млади банкерчета, които разориха страната, и хората го винят за това — Гудмундур поклати глава. — Те просто нямаха опит да управляват банки. Беше безотговорно да им се поверява тази работа.

Магнъс долови както огорчение, така и задоволство в коментара на Гудмундур за подвизите на юпитата.

— Разбрахме, че специалният прокурор разследва Оскар за пазарна манипулация. За какво точно става дума?

— Заемал е пари на клиенти и приятели, за да си купуват акции в банката, и го е правел тайно. Поне в това го обвиняват.

— Някои от въпросните клиенти да са били руснаци?

Гудмундур се смръщи.

— Съмнявам се, но не съм сигурен. Съществува цяла мрежа от холдинги на места като Тортола и Лихтенщайн и е истински кошмар да разбереш кой всъщност е собственикът. Но нашата банка има много малко клиенти руснаци… Всъщност, не се сещам за нито един.

— Предполагам, че Оскар е бил собственик на някои от тези офшорни компании?

— Да. Основният холдинг е ОБиДжи Инвестмънтс. Подобно на „Одинсбанки“, те имат дял във верига хотели и магазини в Германия и Англия. Но това е обществено достояние. Компанията се управлява от Емилия Гунарсдотир, сестрата на Оскар. Офисите им са тук, на булевард „Боргартун“.

Магнъс зададе още няколко въпроса за банката и Оскар, а Арни старателно си водеше бележки, макар Магнъс да остана с впечатлението, че колегата му не следи разговора особено внимателно.

Когато станаха да си ходят, Арни зададе още един въпрос.

— Габриел Орн Бергсон също работеше тук, нали?

— Да — отвърна Гудмундур. — Още една трагедия. Ужасно е, че двама от старшите ни служители умряха при такива обстоятелства, независимо колко щети са причинили на банката.

— Габриел Орн големи щети ли причини?

— Да — въздъхна Гудмундур. — Повечето от непогасените заеми, които банката отпусна, бяха одобрени от него.

— Ами Харпа Ейнарсдотир? — попита Арни.

— Не я познавах добре, засякохме се за малко — отвърна Гудмундур. — Тя работеше с Габриел Орн. Мисля, че му беше приятелка. Харпа имаше добра репутация, но бе твърде млада и заредена с прекален оптимизъм. Нямаше усет за скритите рискове.

— Има ли някаква връзка между тях и Оскар? — попита Арни.

— Да, разбира се. Габриел Орн ръководеше отдела, който раздаваше заемите. Сигурен съм, че с Оскар са се познавали много добре. Не знам в какви взаимоотношения са били с Харпа, но тя също беше от по-старшите ни служители. А и Оскар обичаше да се сближава с подчинените. Сигурно сте чели по вестниците за празненствата им.

Дори Магнъс знаеше с какъв хъс исландската преса описваше разточителствата на банкерите, и особено на Оскар — гуляи, частни самолети, апартаменти в Лондон и Ню Йорк. За претръпналото око на Магнъс, това бяха най-обикновени занимания за финансовия елит на Америка. Може да не бяха традиционни за Исландия, но определено бяха ежедневие за Уол стрийт.

— Какви бяха тези въпроси? — попита Магнъс Арни, когато излязоха от кабинета на директора. — И кой е този Габриел Орн?

— Един банкер, който се самоуби през януари, няколко месеца преди да дойдеш в Исландия. Харпа е бившето му гадже и бивша негова подчинена. Още тогава я разпитах.

— Защо се е самоубил?

— Не знаем със сигурност. Оставил само кратко текстово съобщение като предсмъртно писмо. Но той бе отговорен за фалита на цяла банка. Малко е сгазил лука, така да се каже.

— А смяташ ли, че това е свързано с убийството на Оскар?

— Ами… не.

— Сигурен ли си?

Арни изчака вратите на асансьора да се затворят зад тях. Понесоха се надолу към лобито.

— Да. Сигурен съм — каза той.

Магнъс го изгледа втренчено. Не му повярва.