Майкъл Ридпат
66 градуса северна ширина (41)

Глава 40

Арни се връщаше към Рейкявик от Хафнарфиордур, където говори с родителите на Исак. Те също нямаха представа къде е синът им. Майка му бе усетила, че нещо не е наред, но Исак не бе обелил и дума за това.

Арни почти бе стигнал до полицейското управление на Хверфисгата, когато телефонът му иззвъня. Балдур.

— Арни, веднага тръгвай към Селтярнарнес. Знаем кой е убиецът. Бащата на Харпа — Ейнар.

— Разбрано!

— Не го арестувай, докато не дойде подкрепление.

— В какво е обвинен?

— В убийството на Оскар Гунарсон. С това ще започнем, после ще видим.

Време беше за буркана. Арни доста се забави, докато го закрепи на покрива на шкодата, но после тръгна и натисна газта докрай, докато минаваше, стиснал зъби, през тежкия трафик на Рейкявик. Изви рязко, за да избегне един моторист, когото не видя в насрещното. Погледна в огледалото — човекът не беше паднал.

Намали, когато стигна до отбивката за Бакавьор и добре че го направи, защото в същия момент забеляза как Ейнар слиза от колата си и влиза в къщата.

Арни паркира, а иззад завоя долетяха две патрулки, слава богу с изключени сирени. Арни им махна да спрат.

— Заподозреният влезе в къщата! Бързо!

— Момент — единият полицай говореше по радиостанцията. — Казаха да изчакаме подкрепления. Може да е въоръжен. Ще изпратят бригада „Викинг“.

Арни седна да чака в колата си на петдесетина метра от къщата на Ейнар. Наблюдаваше предната врата: няма как Ейнар да излезе, без Арни да го забележи. Патрулките се изтеглиха да дебнат задния вход.

Всички чакаха пристигането на бригада „Викинг“, отрядът на Рейкявик за спешно реагиране, включващ доброволци от полицията в столицата. Арни беше разочарован, че няма сам да извърши ареста, но поне щеше да види командосите в действие.

Телефонът му иззвъня. Беше Балдур.

— Арни, трябваш ми в участъка.

— Ама Ейнар…

— Бригада „Викинг“ ще го арестува, щом пристигнат. Ти ела тук. Трябва да разберем коя е следващата жертва. Роберт ще те замести.

Арни видя колегата си да пристига в служебната шкода. С нежелание обърна своята и се насочи обратно към участъка.

Почти бяха стигнали до Хелгафел, когато телефонът на Магнъс зазвъня. Балдур.

— Арни е видял Ейнар. Прибрал се е у тях.

— Арестувал ли го е?

— Извикахме бригада „Викинг“. Ейнар сигурно с въоръжен.

— Ей това е работа! — зарадва се Магнъс. — Да ми бяха помогнали и на мен!

— Нещо ново за следващата цел?

Магнъс погледна към жената до себе си. Тя гледаше през прозореца на колата към хълма Хелгафел, закрила уста с ръка. Лицето й бе застинало от мъка.

— Харпа не знае нищо. Исак е още в безсъзнание — Магнъс щеше да добави, че от Бьорн повече нищо няма да разберат, но реши да не го прави пред Харпа.

— Исак ще оживее ли?

— С черепните травми никога не се знае.

— Е, поне знаем къде е Ейнар. Едва ли ще навреди на някого, докато си е вкъщи, а щом се опита да излезе, ще го спипаме.

— Дано да няма и други съучастници — каза Магнъс.

— Мислиш ли, че има? — попита Балдур.

— Не знам, но трябва да сме готови за най-лошото. Обади се, когато арестувате Ейнар.

Магнъс се замисли. Ейнар ли беше стрелял по Оскар и Джулиън Листър? Или някой друг?

— Харпа?

— Да?

— Баща ти говори ли английски?

— Не чак. Знае някоя друга дума. Защо?

Това означаваше, че Ейнар не е можел сам да си подготви терена във Франция и Англия.

— Пътувал ли е някъде през последните две седмици? — попита Магнъс възможно най-деликатно.

Харпа се загледа през прозореца към къщурките в покрайнините на Стикисхолмур.

— Да — отговори тихо тя. — Ходи за риба. Два пъти.

— А ходи ли на лов, освен за риба?

Тя кимна, без да го погледне.

— Преди ловеше северни елени в планината. Тогава беше по-млад, с повече пари.

Северните елени бяха развъдени в Исландия през осемнайсети век и сега живееха на свобода из вътрешността на страната.

— Той има ли оръжие у тях? — попита Магнъс.

Харпа кимна.

— Сигурна съм, че има и разрешително.

Магнъс се обади на Балдур и му предаде какво е разбрал. Бригада „Викинг“ бе добра предпазна мярка.

— Не мога да повярвам, че татко е направил това — каза Харпа. — Знам, че ненавижда банкерите, загуби всичките си спестявания в „Одинсбанки“, а и е злопаметен. Но най-лошото е, че може би го е направил заради мен.

— Как така?

— Той мисли, че банкерите са ми съсипали живота. Габриел Орн… Оскар… Трябваше мен да вини, че му предложих да вложи в акции на „Одинсбанки“, но той явно е обвинявал тях, задето са ме подвели.

— Това си е самата истина, не е ли така?

— Да, но аз не съм го карала да ги убива! — по бузите й се спуснаха две сълзи. — Сигурно Бьорн го е навил. Татко и Бьорн… Знаех, че са близки, понякога пиеха заедно кафе на пристана, но нямах никаква представа за какво си говорят.

Магнъс се опита да й се усмихне, за да я успокои. Съжаляваше я. Двамата й най-любими мъже се оказаха убийци. Като гръм от ясно небе.

— Знаеш ли — каза тя и избърса сълзите си, — по думите на Бьорн съдя, че татко едва ли ще стреля по някого.

— Как така? — попита Магнъс.

— Бьорн не ми каза точен час. Очакваше да получи съобщение, когато всичко е готово. Какво значи „всичко да е готово“ според теб?

— Разбрах — каза Магнъс. Проследи мисълта на Харпа по-нататък. Може би има и друг съучастник. Едва ли, но не бе изключено. Или пък Ейнар е намерил място, откъдето да наблюдава жертвата и да стреля в най-удобния момент. В такъв случай, защо се е прибрал?

Каква опасност може да грози жертвата, докато убиецът си стои на сигурно вкъщи?

Отрова? Не. Бомба?

Бомба.

Ако някъде из Рейкявик е заложен взрив, лошо. Няма как да разберат кой от Финансовите викинги е следващата цел.

На Магнъс му хрумна нещо. Обади се на Пал, но началникът не вдигна. Явно още е при хижата, извън обхват. С помощта на един униформен, Магнъс се свърза с него по радиостанцията.

— Пал, къде си?

— Охранявам местопрестъплението.

Логично. В долината бе извършено убийство, все пак.

— Моля те, виж дали ще намериш някаква тетрадка в хижата.

— Трябва да изчакам съдебните медици.

— Няма нужда. Знаем кой уби Бьорн. Сега трябва да разберем кой е следващият набелязан.

— Добре — каза колебливо Пал.

— После ми се обади.

Колата спря на паркинга пред полицейското управление в Стикисхолмур. Магнъс остана при радиостанцията да изчака обаждането на Пал. Минаха пет минути. Виеше му се свят. Спомни си това усещане от футболните мачове в гимназията: симптомите на мозъчно сътресение.

Чу гласа на Пал.

— Огледах в хижата, но няма никакви записки или тетрадки.

— Нищичко? А лаптоп поне?

— Не. Намерих само една книга. Изглежда Бьорн я е четял.

Магнъс бе разочарован.

— Добре. Коя е книгата?

— „Независими хора“ от Халдор Лакснес.

— Естествено — каза Магнъс с въздишка. — Добре, Пал. Ще направиш ли още една проверка? Ейнар трябва да е изпратил текстово съобщение на Бьорн. Но сигурно още не се е получило. Можеш ли да занесеш телефона му до прохода, там има обхват?

— Веднага.

„Независими хора“. Магнъс си спомни картината на стената у Синдри. Той явно бе препоръчал книгата на Бьорн. Жалко, че такова хубаво четиво служи за оправдание на толкова изкривени идеи.

Магнъс я бе чел като юноша. Тогава не я оцени по достойнство. Трябваше да я препрочете.

Телефонът му иззвъня. Арни.

— Какво става? Арестуваха ли Ейнар? — попита Магнъс.

— Още не. Чакат бригада „Викинг“.

— Е докога!?

— Не знам — каза Арни. — Мен ме пратиха обратно в управлението. Намери ли Бьорн?

— Да. После ще ти обясня — отвърна Магнъс. — Трябва да затварям, че чакам едно обаждане — Магнъс прекъсна връзката.

По радиостанцията се обади Пал.

— Получи се съобщение от Ейнар. Една дума: „готов“.

— Благодаря — каза Магнъс. Излезе от патрулката. Мозъкът му препускаше. Значи Ейнар е готов. Готов за какво? Коя е следващата цел, по дяволите?

Чакай малко…

„Независими хора“. Единият от героите не се ли казваше Инголфур Арнарсон? Точно така!

Какъв беше той? Син на местния земевладелец, за когото работеше Бяртур. Нещо такова. Магнъс се напъна да си спомни. Момчето било кръстено на първия заселник от майка си — националистка и интелектуална снобка.

Синдри имаше предвид героя от романа на Лакснес, а не човека, който бе стъпил на брега преди хиляда години.

Добре, но за кой от Финансовите викинги става дума? Магнъс не си спомняше много за Инголфур Арнарсон, освен че бе забогатял.

Трябва бързо да разбере. Но кого да попита?

Ингилейф! Това бе една от любимите й книги.

Пое си дълбоко въздух и избра номера й. Тя вдигна веднага.

— Здравей, Магнус — гласът й бе безизразен. Не се радваше да го чуе.

— Инголфур Арнарсон — каза Магнъс. — Знам кой е. Героят от „Независими хора“, синът на земевладелеца.

— А, да — отвърна Ингилейф. — Звучи логично.

— Не си спомням книгата добре. Как можем да разберем кой бизнесмен се крие зад това име?

— Не съм сигурна, че става дума за бизнесмен — каза Ингилейф.

— А как иначе? Той е бил много богат, нали? Не си ли беше купил кола? Първата в целия район.

— Да, но е бил член на Кооперативното движение, така станал толкова влиятелен. Не е бил точно алчен капиталист. Всъщност, търговците не го обичали, защото ги оставил без работа. После заминал за Рейкявик — Ингилейф млъкна.

— Ингилейф?

— Божичко! Знам кой е човекът!

— Кой?

— В Рейкявик Инголфур Арнарсон станал директор на Националната банка, а после и премиер.

— Олафур Томасон! Исландският премиер до тиганената революция, бившият лидер на Партията на независимостта, също и бивш шеф на Централната банка.

— Точно така! — каза Ингилейф. — Магнус…

— Да?

— Имаш ли минутка? Искам да ти кажа нещо. Мисля да замина за Хамбург. Точно щях да се обадя на Свала.

— Съжалявам, Ингилейф, но не мога да говоря в момента. Трябва да затварям.

За момент се почуди дали не сгреши, като я отряза така.

После се обади на Балдур.

Разказа му за опасенията си, че следващата цел е Олафур Томасон и че вероятно е заложена бомба.

— Сигурен ли си? — попита Балдур.

— Естествено, че не съм сигурен! Но му кажете да внимава. Той има ли полицейска защита?

— Имаше допреди два месеца, после я отменихме. Нали пестим средства…

— Е, ще трябва да я върнете още сега — каза Магнъс и затвори.

Стоеше сам на паркинга. Сградата на полицейското управление в Стикисхолмур бе по-голяма от тази в Грундарфиордур, както подобаваше на областен център. В бялото бетонно блокче се помещаваха полицията и областният съд.

Магнъс се поколеба, преди да влезе. Няма какво друго да направи, нали? Трябва да разчита на Балдур да предаде заръката му. Това може да отнеме няколко минути, дори и повече, ако бяха нужни нечии подписи, одобрения и други спънки. Може би пак ще решат, че Магнъс действа само по интуиция.

Магнъс се сети, че бившият исландски премиер живее в къща на брега на Тьорнин — езерото, пълно с птици, в центъра на Рейкявик. Ако Арни пътува от Селтярнарнес към полицейската централа, сигурно в момента е точно там.

Магнъс му се обади.

— Арни, къде те хващам?

— Точно при университета.

Той беше на няколкостотин метра от езерото.

— Добре. Слушай ме внимателно…

— Кажи.

— Знаеш ли къде живее Олафур Томасон?

— Да.

— Добре. Мисля, че той е следващата жертва. Вероятно е заложена бомба. Искам да отидеш у тях и да изкараш него и семейството му от къщата. Не му давай да пипа никакви пакети и кутии, и най-вече да не пали колата. Разбра ли?

— Магнъс, сигурен ли си? Той е важна клечка все пак.

— Затова и искат да го очистят.

— Отивам! — каза Арни.

Добро момче, помисли си Магнъс. Олафур имаше слава на сприхав човек, особено след като го изритаха от поста му, и нямаше да се зарадва, ако някакъв кльощав детектив започне да се разпорежда в дома му.

Какво да се прави?

 

 

Арни включи пак буркана, даде газ, прехвърча през кръговото пред университета и след по-малко от минута се носеше по пътя край езерото Тьорнин. Къщите по брега бяха едни от най-скъпите имоти в Рейкявик, а домът на Олафур се намираше в северния край, близо до кметството.

Докато приближаваше къщата, Арни видя познатата му висока, слаба фигура на бившия премиер. Стоеше до вратата на мерцедеса си и тръгна да се качва.

Арни наду клаксона, но това едва ли щеше да попречи на Олафур да завърти ключа.

Мерцедесът бе паркиран на алеята пред къщата, с муцуна към пътя и езерото. Арни трябва да направи нещо в следващите две или три секунди, за да убеди Олафур да не завърта ключа, а да излезе от колата.

По алеята край езерото вървеше една жена и буташе бебешка количка. Без да отпуска клаксона, Арни засили шкодата право към нея. Видя как устата й се изкриви в писък. В последния момент извъртя волана и се заби в близкото дърво. Въздушната възглавница го блъсна в лицето.

Арни чу писъците на майката и тропот от тичащи крака.

Отвори вратата, освободи се от въздушната възглавница и излезе от колата.

— Къде си се засилил така, по дяволите!?

Арни се обърна и видя разгневеното лице на бившия исландски премиер.

Усмихна се.