Майкъл Ридпат
66 градуса северна ширина (37)

Глава 36

Магнъс поддържаше добра скорост. След Боргарнес, пътят бе празен и имаше дълги прави участъци, по които натискаше педала на газта докрай.

Отляво, в далечината, океанът блестеше под слънчевите лъчи, които се процеждаха през облаците. Отдясно на пътя се простираше поле от лава. Зад него, през пролуките в завесата от мъгла се виждаха планински склонове — сиви крепости с влажни зелени долини между кулите им.

Право напред се виждаше все по-големият силует на кратера Елдборг — идеален кръг от сива скала, издаден над равнината.

Магнъс не бързаше толкова само защото трябваше спешно да арестува Бьорн. Бързаше и заради Ингилейф, и заради дядо си, и заради убийството на Бенедикт, заради убийството на баща му и страховете на Оли. Всички тези мисли се въртяха из главата му и се надпреварваха да им обърне внимание.

Но Магнъс трябваше да се съсредоточи върху Бьорн и Харпа. И върху Инголфур Арнарсон, който и да беше той.

Съжали, че не носи пистолет — чувстваше се като гол. Съмняваше се Бьорн да е въоръжен, но не е изключено. Бяха използвали револвер в Лондон и пушка в Нормандия. Какво пречеше Бьорн да има огнестрелно оръжие и в Исландия? Ченге без пистолет не беше истинско ченге, според Магнъс.

След няколко километра права отсечка, Магнъс влезе в един завой прекалено бързо и „Рейндж Роувърът“ едва не се преобърна.

Отпусна с една идея педала на газта.

Телефонът му иззвъня. Погледна кой е, преди да вдигне.

— Здрасти, Шарън.

— Исак го няма.

— Какво!?

— Отидохме да го приберем. Приятелката му каза, че вчера се върнал в Исландия, за да види болната си майка. Била на смъртно легло, или поне той така твърдял.

— Да бе, сигурно!

— Приятелката се обадила на майката и тя казала, че е добре.

— Майката видяла ли се е с Исак?

— За малко. Дошъл си у дома и почти веднага потеглил пак. Казал, че отива на къмпинг. Сам. Искал да помисли.

— Къде?

— Майката не казала. Обадете й се да я питате.

— Добре. Благодаря, Шарън.

 

 

Исак не знаеше как да постъпи. Провери и двата прохода към Грундарфиордур, без да открие и следа от пикапа на Бьорн. След тази дълга обиколка се върна обратно в селището. Сега обмисляше следващия си ход. На картата нямаше други проходи, през които да минава път на юг от градчето. Грундарфиордур се намираше в заливче с формата на подкова, оградено от всички страни с тревисти склонове, плавно преминаващи в скали. Имаше много водопади, но нищо подобно на проход. Имаше и други варианти, малко по-далеч, но откъде да започне?

Премина бавно през малкото рибарско пристанище. Макар резервоарът му да бе наполовина пълен, Исак спря на една бензиностанция.

Момчето зад тезгяха четеше книга. Беше на възрастта на Исак, може би с година-две по-малък, с отпуснато тяло, дълга руса коса и бледа кожа. Исак не разбираше как хора като него прекарват целия си живот в средата на нищото. Това би го подлудило. Исак би избягал оттук, веднага щом събере пари за билет до Рейкявик.

Плати горивото.

— Можеш ли да ме упътиш? — попита той юношата. — Търся един планински проход тук наоколо. Един приятел ми каза, че в него имало хижа.

— Тук в Грундарфиордур няма проходи — каза младежът. — Трябва да отидеш в Олафсвик или към Стикисхолмур.

— Тях ги огледах — каза Исак, — но хижа не намерих.

— Съжалявам — продавачът се зачете в книгата си, „Гроздовете на гнева“.

Исак се тръгна към изхода.

— Момент! — каза младежът. — Проходът Керлингин! Там живее Тролката.

— Тролка ли?

— Да! Не си чувал за Тролката от Керлингин? — продавачът изцъка с език, възмутен от невежеството на хората от Рейкявик. — Право на изток от новия път към Стикисхолмур. Там имаше хижа, сигурен съм.

 

 

Бьорн седеше пред хижата и слушаше Харпа вътре. Виковете й преминаха в стонове, а след това всичко утихна.

Той бе шокиран от реакцията й. Надяваше се, че поне ще разбере гледната му точка. Може би още има шанс за това, но има ли време? Бьорн знаеше колко е важен за нея, какво доверие му има.

След около четирийсет минути той влезе вътре.

Харпа се бе избутала до стената и лежеше, опряла гръб в нея.

Бьорн я развърза.

— Седни на стола — каза той. Беше по-скоро предложение, отколкото заповед.

Харпа не реагира. Затова той седна до нея и се облегна на стената.

— Мога ли да те оставя развързана? — попита я той. — И без това няма къде да избягаш. Главният път е на няколко километра оттук.

Харпа кимна.

В крайна сметка проговори, както той очакваше.

— И какво? Събрахте се след смъртта на Габриел Орн, така ли? Нали уж се разбрахме да не се срещаме повече? За да не може полицията да ни свърже.

— Не беше веднага след това, а през юни. Една вечер с брат ми отидохме на бар, в „Гранд Рок“. Там се засякох със Синдри. На следващия ден се срещнах с него и Исак. Всички бяхме на мнение, че това, което се случи с Габриел Орн, всъщност не беше толкова лошо. Че той си го заслужаваше. Че и други заслужават същото.

— Затова си отишъл във Франция. Но ако не си стрелял по Джулиън Листър, какво си правил там?

— Подготвях терена. Едни приятели на Синдри, с дрога се занимават, имаха човек в Амстердам, който намери пушка и мотор. Аз трябваше да говоря с тях и да им платя. После отидох до вилата на Листър в Нормандия и зарових пушката. Исак направи нещо подобно в Лондон.

— Да им платиш? Откъде взе пари?

— От Исак. Не знам откъде ги е намерил. Сигурно от техните.

— Няма ли да ми кажеш кой е дръпнал спусъка?

— Не.

Мълчание.

— Нали си наясно, че това е убийство? Всички вие сте убийци.

Бьорн въздъхна.

— Аз не мисля така, Харпа.

— Е какво е, ако не убийство?

— В Исландия винаги са умирали хора. Това е опасно място. Фермери умират в снежни виелици, докато търсят заблудени овце. Рибари се давят в океана…

— Вече не е така. От години не е умирал човек от студ. А баща ми никога не е губил член от екипажа си.

— Извадил с късмет — каза Бьорн. — Аз загубих брат си и братовчед си, когато лодката на чичо потъна. Оцеляха само той и още двама.

Харпа повдигна вежди.

— Не знаех.

— Бях на четиринайсет години — каза Бьорн. — Трябваше и аз да съм в лодката, но футболният ни отбор имаше важен мач за купата. Цял живот се обвинявам за това.

— Не си ми казвал — Бьорн забеляза искра съчувствие в очите на Харпа, но само за миг. — Но тези хора не са били убити!

— Не в прекия смисъл. Но те умряха, докато работеха за прехраната на семействата си. За разлика от банкерите, които никога не поемаха рискове.

— Това не ви оправдава, Бьорн.

— Мисълта ми е, че хората умират. Харпа. А Габриел Орн и Оскар умряха за по-добра кауза, отколкото брат ми.

— Не си прав.

Бьорн изведнъж изгуби търпение.

— Тези хора разрушиха страната ни! Погребаха нас и децата ни, и внуците ни в дългове за десетилетия напред! И се отърваха безнаказано! Нито един от тях не е в затвора! Някой трябваше да направи нещо — Бьорн се опита да се овладее. Искаше да убеди Харпа, а не да й вика. — И ние се заехме с това.

Бьорн си пое дълбоко въздух. Имаше още какво да й каже, но не беше сега моментът. Още не. Не и преди да се погрижат за Инголфур Арнарсон.

— Трябва да се обадя по телефона — каза той. Взе въжето. — Ще ти завържа ръцете и краката. Съжалявам. Няма да се бавя.

Завърза два сложни възела около китките и глезените й. Стегна ги достатъчно, че Харпа да не може да ги развърже. А дори да успее, къде ще отиде?

Взе ножа и двата телефона — неговия и нейния — и излезе. Мина с пикапа през прохода и се озова от другата му страна. Пред него се разкри великолепна слънчева гледка: целият Брейдарфиордур, изпъстрен с островчетата си, светата могила на Хелгафел, градчето Стикисхолмур отдясно, Западните фиорди в далечината, а на преден план, надолу към водата — Берсеркяхраун.

На билото над Бьорн стоеше самотната фигура на Тролката. Главата й бе само на няколко метра от ниските облаци.

Той слезе от пикапа и провери за покритие. Имаше.

Обади се и тръгна да се връща към хижата, но се спря. Чуваше се шум от кола. Погледна надолу и видя едно малко купе, което се изкачваше по разбития път. С подобна кола не може да се стигне до хижата през тези кратери. Сигурно бе турист, който искаше да види Тролката.

Бьорн реши да изчака и да види.

 

 

Дупките бяха кошмарни. Исак не можеше да повярва, че това някога е бил главният път за Стикисхолмур. Правеше всичко възможно да ги заобикаля, докато хондата пъшкаше и скрибуцаше към прохода, но не можеше да избегне всички кратери.

Изведнъж, на двеста метра пред себе си, Исак видя пикапа на Бьорн. Самият Бьорн бе облегнат на колата и гледаше към Исак.

Исак намали. Няма как Бьорн да не го е разпознал от това разстояние.

Исак спря колата. Обърна с рязка маневра и тръгна бавно надолу, сякаш лошият път го е отказал.

Караше бавно и наблюдаваше пикапа в огледалото за обратно виждане. Не след дълго Бьорн се качи в колата и потегли към прохода. След минута вече не се виждаше.

Исак изчака още малко, обърна хондата и тръгна след съучастника си.

Изкачваше се много внимателно — слизаше от колата преди всеки завой и оглеждаше зад него — не искаше да налети неочаквано на Бьорн. След около половин час в този муден ритъм, Исак подаде глава иззад една канара и видя хижата — стърчеше самотна в долината сред камъни, скали, мъхове и вода. Пикапът на Бьорн бе паркиран отпред.

 

 

Харпа бе прекарала голяма част от детството си в разплитане на рибарски мрежи. Имаше силни и сръчни пръсти и знаеше какви възли връзват рибарите.

Наблюдава внимателно Бьорн, докато връзваше ръцете и краката й. Той знаеше какво прави. Харпа не можеше да стигне възела на китките си, а този около глезените й щеше да е много труден за развързване. Подозираше, че дори на Бьорн ще му трябва нож за него.

Въпреки това реши да опита. Подръпна, побутна, поумува и се почуди. В крайна сметка усети как възелът се отпуска. Точно преди да го развърже, Харпа чу рева на приближаващия се пикап.

Разколеба се и отново затегна възела.

Следващият път.