Майкъл Ридпат
66 градуса северна ширина (28)

Глава 27

Магнъс, Вигдис и Арни се бяха събрали около компютъра на Арни. Не без известни затруднения, Арни успя да намери материала, заснет от националната телевизия по време на демонстрацията.

Сега гледаха кадри от по-късните часове. В тъмнината не се различаваха лица.

— Така, ето ги тримата — каза Арни. — Опашката на Синдри се вижда на фона на огньовете.

Магнъс присви очи към фигурите им — един едър мъж, един по-слаб и една жена.

— Да, виждат се и къдриците на Харпа. А това трябва да е Бьорн.

— И виж, до тях има някакъв човек, който говори със Синдри.

— Да, но чертите му не се виждат. Но май не е Исак. Прекалено е висок.

— Не е Исак — каза Арни. — Ще върна малко назад.

Арни натисна едно конче и четирите фигури тръгнаха назад. Високият непознат се просна на земята пред камерата. Една медицинска сестра се погрижи за очите му. Телевизионните прожектори успяха да осветят лицата им в този момент. Мъжът всъщност бе юноша, нямаше двайсет години. Косата му бе червена и щръкнала. Сестрата имаше кръгло лице, розови бузи и чипо носле. В близост се виждаше Синдри, който явно насърчаваше юношата.

— Синдри говори с много хора по митингите, той сам го каза. Какво му е по-специалното на това момче? — попита Магнъс.

— Изчакай малко и ще видиш — отговори Арни. Натисна няколко клавиша и пусна видеоматериала, заснет от полицията. — Ето. Тук тримата си тръгват от митинга и мисля, че човекът с тях е Исак.

— Не се вижда ясно.

— Не, но фигурата и прическата са същите като на снимката, която Шарън му е направила. — Арни показа фотоса на Исак пред къщата му в Лондон.

— Добре, възможно е да е Исак — съгласи се Магнъс.

— Вероятно е — поправи го Арни. — Погледни сега на метър зад него. Ето го момчето с щръкналата коса. Съблякъл си е ризата и я развява като байрак.

— Сигурен ли си, че той е с тях? — попита Магнъс. — Откъде знаеш, че случайно не е тръгнал в тяхната посока?

— Не съм напълно сигурен. Тук се спира и вика нещо на някого. Другите се отдалечават, затова не сме забелязали, че са заедно. Но после той се обръща, вижда, че е изостанал и се затичва да ги догони.

— Покажи ми — каза Магнъс.

Образът не бе достатъчно ясен. Ако не бяха гледали кадрите, в които юношата говореше със Синдри, нямаше какво да събуди съмненията им.

— Добре. Кое е това момче?

— Не знам — отговори Арни.

— Май не го видях сред досиетата на анархистите — каза Магнъс. — А ти, Вигдис?

— Не, но мога да ги прегледам пак.

— По-лесно ще е да тръгнем от медицинската сестра. Арни, изкарай лицето й на стоп кадър и иди в Националната болница. Може би там ще я откриеш. Може би дори ще знае името на това момче — Магнъс се усмихна. — Браво на теб, Арни. Това е работа!

Вигдис се насочи към бюрото си, а Магнъс изведнъж се сети:

— Ти нали щеше да ходиш в Ню Йорк?

— Отложих го — каза Вигдис.

— Защо?

— Заради това.

— О, съжалявам. Няма нужда да ми помагаш с тези глупости.

— Това не са глупости.

— А какво ще си помисли бедният човечец в Ню Йорк?

Вигдис сви рамене.

— Това са рисковете, когато ходиш с ченге.

Магнъс се върна на бюрото си, изпълнен с вина. Вигдис можеше да замине, щяха да се справят някак и без нея. Но му стана приятно, че тя приема работата си толкова сериозно. Имаха и известен напредък. Ако можеха да открият още един конспиратор, всичко щеше да си дойде на мястото, макар че момчето изглеждаше твърде необиграно, за да бъде международен поръчков убиец.

Колкото повече Магнъс мислеше за това, толкова повече се убеждаваше, че трябва да има още някой замесен. Алибитата на другите бяха подозрително добри. Ако Исак е куриерът, когото бе видяла французойката в Кенсингтън, и бе разпитвал за точния адрес на Оскар, той сигурно е подготвял почвата. Исак живее в Лондон, познава града и може да разузнае, да наблюдава Оскар, да отбележи навиците му, дневния му режим, а дори и да намери оръжие и мотор за бягство. Той може да подготви всичко за някой друг. Някой, който е долетял от Исландия, само за да свърши работата. Човекът, който бе дръпнал спусъка. Убиецът.

И кой беше той, по дяволите? Момчето с щръкналата коса? Или някой друг?

Магнъс се сети за брата на Бьорн, Гули.

— Арни! Преди да тръгнеш…

Арни се спря на прага.

— Да?

Вигдис откъсна очи от документите пред себе си.

— Спомняш ли си нещо от разпита на Гули, брата на Бьорн?

— Не — каза Арни, — но всичко, което ми каза за Бьорн и Харпа съвпадаше с тяхната версия. Защо?

— Отидох да се видя с него в събота, но не го намерих. Съседката ми каза, че заминал на почивка и то отдавна.

— Мислиш, че може да е отишъл в Лондон ли? — попита Вигдис.

— Или в Нормандия? — вметна Арни.

— Или и на двете места — каза Магнъс.

— Да проверя ли дали се е върнал? — попита Вигдис.

— Да. — Магнъс намери телефонния му номер в тефтера си и й го даде. — Ако си е тук, разбери къде е бил. Ако ли не, разпитай всички съседи. Може някой от тях да знае къде е отишъл.

Магнъс прегледа компютъра си. Имаше имейл от Бостън. Приятелят му от отдел „Убийства“ се бе свързал с имиграционните служби. Нямало никаква следа от исландски гражданин на име Халгримур Гунарсон, който да е влизал в САЩ през юни или юли 1996-а.

Магнъс с изненада установи, че от това му олекна. От една страна би дал всичко, за да разбере кой е убил баща му. От друга, особено след разговора с Оли, Магнъс бе благодарен, че не е бил дядо им. Би било твърде болезнено.

— Сержант Магнус?

Магнъс вдигна глава. Една набита жена на около четирийсет години държеше класьор, пълен с прашни папки. Беше доста дебел.

— Дал си заявка за това, нали? Документацията по убийството на Бенедикт Йоханесон през 1985-а.

— Точно така. Благодаря, че ми я донесе.

Жената му даде да подпише един формуляр и му остави класьора.

Магнъс знаеше, че трябва да го остави за по-късно, но не се сдържа и го отвори.

Както винаги, първо потърси доклада на патолога. Но доклад нямаше. На негово място имаше бележка, според която докладът бил взет от някакъв инспектор, който също четеше лекции в Полицейската школа.

Магнъс се замисли дали да позвъни на инспектора, когото познаваше само бегло, и да му поиска доклада, но реши, че това ще е по-подозрително, отколкото ако се обърне към отдел „Архиви“. Проведе един бърз телефонен разговор с тях и оттам му обещаха да намерят доклада и да му го доставят.

Тъкмо когато започна да прелиства остатъка от досието, телефонът му иззвъня.

 

 

Още в мига, в който влезе в кабинета на националния полицейски комисар, Магнъс разбра, че лошо му се пише.

Балдур, Торкел и самият Комисар го изгледаха с неприкрита враждебност.

— Сядай, Магнус — нареди Комисарят.

Магнъс седна. Навън, отвъд залива, връх Еся се къпеше в мека сутрешна светлина. По небето нямаше пукнат облак. В кабинета на Комисаря обаче беше много по-мрачно.

— Току-що получих обаждане от главен инспектор Тревър Уотс от отдела за борба с тероризма към Скотланд Ярд.

— О… — промърмори Магнъс.

— Искаше да узнае с какви улики разполагаме относно исландски граждани, които са планирали покушението над Джулиън Листър. Казах му, че с никакви. Той пък ми каза, че един от подопечните ми детективи разследвал именно в тази насока. Обещах му да се чуем пак. Когато попитах Балдур кой може да е този детектив, той каза твоето име. Прав ли е?

— Да, господин комисар — Магнъс автоматично се обърна към висшестоящия си по ранг. Не му се струваше естествено да го нарича Снори, както бе прието в Исландия.

— Така си и знаех. Балдур ме осведоми, че ти е разрешил да търсиш евентуални връзки между Габриел Орн Бергсон, Оскар Гунарсон и Джулиън Листър, но изрично ти е заръчал да действаш без много шум. Така ли е?

— Да — Магнъс погледна към Балдур. Трябваше да признае, че инспекторът изглеждаше по-скоро ядосан, отколкото злорад. Магнъс не познаваше полицейски началник, който да не се ядоса при такива обстоятелства.

— Добре. Ти си предупредил едно чуждестранно правителство, че може би граждани на нашата държава са замислили атентат срещу един от видните им политици. Това ли означава „без много шум“, според теб?

— Не. Съжалявам — каза Магнъс с въздишка.

— Какво те прихваща изобщо!? — попита Снори. Гласът му звучеше все по-гневно.

— Просто действах интуитивно. Сержант Пайпър отиваше да разпитва един евентуален заподозрян, исландец, в Лондон и аз исках да провери дали той е бил във Франция, когато са стреляли по Листър.

— Интуитивно!? Предизвикал си международен скандал въз основа на интуиция, така ли!? — лицето на Снори почервеня. Светлосините му очи, които обикновено проблясваха, сега направо горяха. Изглеждаше страшно. — И бил ли е във Франция?

— Не — призна Магнъс, — но помолих Пайпър да не казва на никого за това.

— Е, тя поне има някакво чувство за лоялност — отбеляза Снори. — Уведомила е шефа си.

— Но това не е чак международен скандал, нали? — отвърна Магнъс. — Няма доказателства, няма улики, няма дори вероятна хипотеза.

— Именно! — Снори удари с юмрук по бюрото. — И ако ти беше истински исландец, щеше да знаеш, че това е последното нещо, което искаме да обсъждаме с британското правителство. Знаеш за преговорите по Айссейв, цяло лято се точат. Става въпрос за милиарди евро, които всички ние дължим на британците. А ти, взе че хвърли граната на масата за дискусии! Как мислиш ще реагират британците, ако сметнат, че си имат работа с група истински терористи? Исландия понесе достатъчно унижения и без твоята безценна помощ!

— Казах, че действах по интуиция, но имах основание за това — започна Магнъс. — Не можем да си затворим очите за евентуалните връзки между случаите, само защото това е политически неудобно. Ами ако наистина има група исландци, които са искали смъртта на Оскар и Листър? Какво става, ако вече са набелязали нова жертва? Наш дълг е да проучим тази възможност.

— Ти не ме учи какво е дълг! — викна Комисарят. — Балдур е постъпил правилно. Казал ти е да продължиш да тършуваш, но без много шум. Ти не си се подчинил. Отстранен си от разследването. Още днес се връщаш в Полицейската школа. И… когато всичко това приключи, ще си помисля дали в нашата страна изобщо имаме нужда от теб.

Магнъс преглътна.

— Разбирам — каза той, — и съжалявам.

— Пука ми, че съжаляваш, Магнус! — Комисаря го изгледа свирепо.

Магнъс прие това като покана да напусне кабинета.

 

 

В пекарната имаше опашка от трима души, когато Харпа видя баща си да влиза. Сърцето й заби по-бързо. Какво ли е открил? Беше ли ходил Бьорн наистина в Лондон и Франция, както подозираше полякинята на Фрики?

Погледна го. Той й се усмихна спокойно и се нареди на опашката. Това беше добър сигнал, нали?

Тримата купувачи пазаруваха цяла вечност. После влезе още една жена, която Ейнар пусна пред себе си. За щастие Диса също обслужваше клиенти.

Най-накрая Ейнар стигна до тезгяха.

— Е? — попита Харпа с ококорени очи.

— Една кифличка — каза Ейнар с усмивка.

— Не! Разпита ли за Бьорн?

— Да. Миналия вторник е бил с Густи на лодката „Криа“. А в неделя сутринта е бил на пристана в Грундарфиордур със Сиги и му е помагал да инсталира нов навигационен софтуер.

Харпа се усмихна широко, обля я вълна облекчение.

— Благодаря, татко. И това е сигурно, така ли?

— Говорих с началник пристана и с Густи. Не можах да се свържа със Сиги, но началник пристана бе сигурен. Оказа се, че и полицията е навестила Бьорн в неделя.

— Това не ме учудва — каза Харпа. — Татко, много ти благодаря.

Ейнар се наведе към нея, за да не ги чуе Диса.

— Значи няма нужда да ходиш в полицията, нали?

— Не знам. Може би трябва, все пак?

— Не, Харпа! Само ще си навлечеш неприятности.

— Добре — каза тя и кимна.

— А така! Хайде, довиждане!

— Най-сетне да те видя засмяна — каза Диса, когато вратата се затвори зад Ейнар.

— Да — отвърна Харпа. Направо й се виеше свят от облекчение. Как можеше изобщо да заподозре Бьорн?

— Това баща ти ли беше?

— Да.

— Добре, защото не си плати кифличката.

— О, съжалявам! — извини се Харпа. — Аз ще я платя. Нещо се заприказвахме.

— Да, видях.

Харпа се подсмихна. Баща й се бе притекъл на помощ. За пореден път. В очите на околния свят, и особено на рибарите от неговия екипаж, Ейнар изглеждаше като груб и сприхав гадняр, но тя си знаеше, че е добър човек. Успокояваше я мисълта, че неговата привидна грубост и сила са на нейна страна.

Той бе готов на всичко за нея, за жена си и за малкия Маркус.

Но след няколко минути еуфорията й отмина, изблъскана встрани от една натрапчива тревога. Добре, Бьорн не бе замесен в покушенията над Оскар и Джулиън Листър, но това не означаваше, че Синдри няма нищо общо с тях. Харпа започна да съжалява за обещанието, което даде на баща си. Той имаше право — това не бе нейна работа, но ако Синдри е убил двама, може да убие и трети. Трябва да сподели подозренията си с полицията.

Но те бяха само подозрения. Какво ще стане, ако полицията ги провери, и установи, че Синдри е невинен, и започне да задава въпроси за Габриел Орн? Тогава Харпа няма да постигне нищо и ще отиде в затвора.

А ако тя се окаже права? Може би заслужава да я тикнат зад решетките. Харпа извърши престъпление. Трябва да си плати.

Независимо от обещанието й към Ейнар, Харпа знаеше какво трябва да направи — трябва да каже на полицията. Но първо ще говори с Бьорн. Поне сега, когато знае, че е невинен, може да обсъди въпроса с него надълго и нашироко.

В пекарната беше спокойно. Каза на Диса, че излиза да се обади по телефона.

Навън бе чудесна утрин. Светлосивият бетон на голямата църква светеше почти в бяло над града през скелетата, които я обгръщаха. Заливът блещукаше. Харпа си пое дълбоко въздух, избра Бьорн и му каза какво е решила. Той не остана доволен.

— Още ли мислиш, че съм ходил до Лондон? — попита той.

— Не — каза Харпа. — Съжалявам, че те заподозрях. Вярвам ти. Но се опасявам, че Синдри може би е замесен.

— Нали знаеш, че ако отидеш в полицията, пак ще те емнат за Габриел Орн?

— Да, знам, помислих за това.

— Аха, и смяташ да им кажеш какво наистина е станало през онази нощ, така ли?

— Не. Ще кажа, че всички заедно сме отишли в апартамента на Синдри, че съм се обадила на Габриел Орн, но той не е дошъл на срещата.

— Ще те изядат с парцалите — каза Бьорн. — Признаеш ли, че си ги излъгала, няма да се откажат, докато не те пречупят.

— Ами тогава просто няма да отговарям на въпросите им — каза Харпа.

— Ще те обвинят. Ще те пратят в затвора.

— Не съм искала да убия Габриел Орн — каза Харпа. — Може би съдията ще ме разбере. А може би в затвора ми е мястото.

— Харпа, тук става въпрос за две престъпления. Едното е смъртта на Габриел Орн. Знаем, че беше нещастен случай и може би съдията ще се смили. Но второто е скриването на трупа му. А това го направихме умишлено: ти, аз, Синдри, студентът и готвачът. Ще заключат всички. Всички!

Харпа въздъхна.

— Може да опитам да подам анонимен сигнал, но все някак трябва да ги предупредя.

— Виж — каза Бьорн, — сега ще сляза до Рейкявик и ще помислим как да действаш.

— Няма да ме разубедиш.

— Разбирам, но не прави нищо, преди да дойда.