Майкъл Ридпат
66 градуса северна ширина (18)

Глава 17

Харпа изглеждаше напрегната, когато седна в стаята за разпити. Едната й ръка подръпваше и навиваше къдриците на косата й.

Магнъс извика Вигдис, която още бе на работа, и я помоли да доведе Харпа и да я фотографира. Копие от снимката вече бе изпратено по имейл на Пайпър в Лондон.

Магнъс и Вигдис скроиха план за разпита.

— Здрасти, Харпа, благодаря, че дойде — каза Магнъс. — Предложиха ли ти кафе?

Харпа поклати глада.

— Искаш ли?

— Не, благодаря — Харпа изгледа подозрително двамата детективи. — Защо ме повикахте?

Магнъс се усмихна.

— Искаме да ти зададем още няколко въпроса. По време на такова разследване постоянно изскача по нещо ново и се налага да препитваме някои свидетели допълнително. Съжалявам, но това е положението.

Харпа явно се поотпусна.

— Добре. Какво ви интересува?

— Пътувала ли си в чужбина през последните няколко месеца? — попита Магнъс.

Харпа не отговори веднага. В този момент Магнъс разбра, че именно тя е жената, която Клаудия е видяла. Магнъс и Вигдис зачакаха с любопитство.

— Да — каза Харпа. — Ходих до Лондон през юли. Само за два дни.

— Ясно. А с каква цел?

— Ами… на шопинг.

— На шопинг? — Магнъс повдигна вежди. — Да беше преди година, разбирам. Но сега? Всичко вече е толкова скъпо в чужбина, не е ли така? А и ти едва ли имаш много пари, щом работиш в пекарна. Между другото, колко седмични надници ти струваше това пътуване?

— Да, скъпо беше, но имах нужда от малко почивка — каза Харпа.

— Има си хас — вметна Магнъс.

— И какво си купи? — попита Вигдис.

— О, ами… в крайна сметка, нищо — отговори Харпа с престорена непринуденост. — Имате право. Нямах представа колко скъпи са станали нещата, докато не тръгнах да обикалям магазините.

— Да си се виждала с приятели? — попита Магнъс.

— Ами… не.

— Значи не си се срещала с никакви исландци?

Харпа погледна към двамата детективи. Магнъс видя, че е надушила клопката. Но тя не знаеше колко знаят те и колко от истината трябва да им каже, за да не я заподозрат в лъжа.

— Видях се с един исландец — каза тя предпазливо.

— И кой беше той? — попита Магнъс невинно.

— Оскар — отвърна Харпа. — Оскар Гунарсон.

— Хм… — Магнъс не спомена факта, че Харпа не им е казала това по-рано. — И за какво си говорихте с Оскар?

— Ами… не си спомням. Стана ми малко самотно в Лондон и исках да се видя с някой стар приятел.

— Колко време прекара с него?

— Двайсетина минути. Може би половин час. Той беше зает, трябваше да излиза.

Явно се бе сетила, че Клаудия ги е видяла заедно.

Магнъс се наведе към нея.

— Колко пари му поиска?

— Моля!? Аз… не съм му искала пари.

— Напротив, Харпа. Но колко? Милион крони? Десет милиона? А може би месечна издръжка?

— Не знам за какво говориш. Защо да му искам пари?

— За сина му, Харпа. За сина му.

— Не, това са глупости — каза Харпа, извисявайки глас. — Той не знаеше, че Маркус е от него. Така и не разбра. Това ти го казах!

— Ти ни каза много неща, Харпа, и, да си призная, аз не вярвам на повечето от тях. Колко пари му поиска?

Харпа дишаше тежко.

— Арестувана ли съм?

— Още не — каза Магнъс. — Но може да се уреди, ако искаш.

— Няма да кажа нищо повече, докато не говоря с адвокат. Имам право на адвокат, нали?

— Да — отвърна Вигдис, кимайки към диктофона. Магнъс разбра намека. Всичко трябва да бъде по правилника, за да са валидни показанията пред съда. Но правилникът бе малко по-различен от онзи, с който бе свикнал. — Имаш ли някого предвид, или ние да ти намерим?

— Имам една приятелка адвокатка. Може ли да й се обадя?

— Един момент — каза Вигдис. Изключи диктофона и направи сигнал на Магнъс да я придружи навън.

— Ще й извикаме адвокат, нали? — попита той, когато излязоха в коридора.

— Първо ще говорим с Балдур — каза Вигдис.

— Нали го знаеш какво ще каже! — сопна се Магнъс. — Да я пуснем!

— Не съм убедена — отвърна Вигдис. — Но пък знам със сигурност, че ако продължим с този разпит, без да говорим с него, много ще се ядоса.

— Ами да се ядосва! — почти извика Магнъс. — Някой трябва да разреши този случай, и ако не го направим ние, няма кой друг!

— Магнус… — Вигдис го погледна в очите.

— Добре де — каза той, вече по-спокойно. — Права си. Хайде да говорим с него.

Балдур бе в кабинета си. Изслуша внимателно доклада на Магнъс и Вигдис. Той беше добър детектив. Веднага се ориентира каква е работата.

— Как е разбрала Шарън, че тъмнокосата исландка, която е ходила при Оскар, има някакво значение?

Магнъс можеше да опита да излъже шефа си, но това не бе добра стратегия в дългосрочен план.

— Аз й казах за Харпа. Всъщност, тя беше с мен, когато Харна призна, че Оскар е баща на детето й.

Балдур се облещи срещу Магнъс.

— Изрично ти казах да не замесваш Харпа в това!

— Знам. Не беше официален разговор — каза Магнъс. — И Шарън не го е раздухвала в Англия. Но тя трябваше да знае за Харпа, в случай че се натъкне на някаква връзка там, както и стана.

Балдур потърка с ръка голото си чело, където преди много години бе никнала коса.

— Добре, добре. И ти си прав. Но сме сигурни, че Харпа не е убила Оскар, нали? По това време е била в Исландия.

— Така изглежда. Шефката й каза, че дошла на работа рано на следващата сутрин. Можем да проверим алибито й по-подробно, но мисля, че ще издържи.

— А какво става с приятеля й?

— Не знаем къде е бил. Днес се опитах да го намеря в Грундарфиордур, но беше излязъл за риба.

— Нали уж днес беше в почивка?

Магнъс сви рамене.

— Добре — каза Балдур. — Трябва да го намериш.

— Ами Харпа? — попита Вигдис.

— Да си извика адвокат. После я разпитайте за Оскар и за нищо друго. Не искам да свързвате този случай със самоубийството на Габриел Орн, ясен ли съм?

— А ако все пак са свързани? — не се остави Магнъс.

— Не са — отсече Балдур. — Няма неоспорими доказателства за това. И не искам да си съчиняваш такива.

— Но адвокатът ще й каже да си държи устата затворена — каза Магнъс.

— Възможно е — отговори Балдур. — В такъв случай ще я пуснете.

 

 

Фрики и Магда седяха върху един камък на плажа Грота и гледаха залеза. Въпреки вятъра през последните дни, океанът бе спокоен и вълничките се плискаха леко в песъчливия бряг. Патици патрулираха на няколко метра навътре във водата, а по плажа група разтревожени бели и сиви птици притичваха напред-назад в ритъм с вълните.

Слънцето — млечножълта топка — приближаваше към хоризонта точно срещу тях. Пластове кремави облаци отразяваха светлината му в оранжево и златисто. Оттук до хоризонта не се виждаше нищо. Само Атлантика.

Фрики и Магда говориха, без да спират, докато се разхождаха по плажа. Говореше предимно Фрики. Странна работа: преди тя да пристигне, той бе решил да скрие от нея еднообразието и нещастието, които изпълваха живота му, това, че сутрин става с нежелание, как цяла седмица мисли само как ще се размаже през уикенда. Но всъщност се оказа, че иска да сподели тези неща с нея и тя го изслуша.

Не й каза всичко, разбира се. Не спомена за наркотиците и за дребната кражба.

Сега седяха смълчани и наблюдаваха как слънцето бавно и неумолимо се спуска към океана.

— Знам, че този лаптоп си го откраднал, Фрики — каза Магда.

— Какво!? — Фрики с потрес излезе от бляна си. Извърна се към нея с престорено възмущение. — Купих го много тънко от Гули, нали ти казах!

Магда го гледаше спокойно. Очите й бяха топли, нямаше обвинение в тях.

— Честно! — добави Фрики.

— Хубаво — каза най-накрая тя и се обърна към водата.

Слънцето се плъзна още по-надолу.

— Добре де — не издържа Фрики, — откраднах го, да! Някакъв идиот го бе зарязал на предната седалка в колата си! Моят изгоря, а пък наистина ми трябваше компютър. Имах нужда да си пиша с теб. Разбираш ли?

— Разбирам — каза Магда. Не добави „но това не те оправдава“ — то се подразбираше.

— Съжалявам. Можеш ли да ми простиш?

— Естествено, че ще ти простя — каза Магда. — Но най-вече искам да ти помогна.

— В смисъл?

Магда хвана ръката му.

— Аз те обичам, Фрики. Знам, че тази година ти е било много тежко. Ти се опитваш да го скриеш, но аз знам, че си започнал да му отпускаш края, да вършиш нередни неща.

— Така е — каза Фрики и стисна ръката й. Извади цигара и я запали. Магда не пушеше.

— За какво те търсеше полицията?

— Не ме питай — каза Фрики.

— За кражба ли?

Фрики не отговори. Магда дръпна ръката си. Поседяха в мълчание.

— Нещо по-лошо — каза Фрики. — Много по-лошо.

— Разкажи ми.

Фрики пое дълбоко въздух… и й разказа.

 

 

Вечерта Магнъс отиде в апартамента на Ингилейф, която цял ден бе работила в галерията. Тя сготви вечеря и го разпита за разследването. Той й каза за неуспешния опит да намери Бьорн в Грундарфиордур и за срещата на Харпа и Оскар в Лондон. Не спомена нищо за Унур.

След вечеря се обади на Шарън Пайпър в Лондон, за да й докладва как е минал разпитът на Харпа. Както очакваше, Харпа не каза нищо, след като адвокатката й пристигна и, спазвайки указанията на Балдур, Магнъс я пусна. Той разказа на Шарън и за Исак, студентът в Лондонската икономическа школа, който се скарал с Харпа в нощта, когато Габриел Орн бе умрял. Шарън се съгласи да говори с него.

Когато Магнъс приключи разговора, Ингилейф взе виолончелото си. Все още се занимаваше сериозно с него и се упражняваше почти всеки ден. Магнъс обичаше да я слуша или да чете, докато тя свири. Ингилейф започна с един от любимите си композитори — Брамс. Магнъс знаеше, че когато и да чуе това парче, то вече ще му напомня за Ингилейф.

Имаше чувството, че са семейство. Но имаше и неща, които Магнъс не разбираше. С Ингилейф не бяха в „сериозна връзка“ в американския смисъл на думата. Тя идваше и си отиваше, когато й скимне, и си правеше собствени планове. Магнъс не беше много сигурен точно каква роля играе в живота й. Очакваше ли се да прекарват уикендите заедно? Трябваше ли да я пита какво прави? И какво наистина правеше тя?

Понякога той се чудеше дали тя не се вижда и с други мъже. Веднъж я бе попитал, а тя отрече и се ядоса, че дори си е помислил такова нещо. Но подозрението му остана. Може би защото беше ченге — винаги подозираше нещо.

Пропъди тези отровни мисли от главата си и отвори романа, който Унур му даде, „Пустошта и човекът“. Реши да прочете първите две глави, преди да подхване третата.

Разказваше се за едно семейство, наскоро пристигнало в Рейкявик през 1944-та. Войната и английската и американска окупация на Исландия бяха донесли богатство на страната. Човекът от заглавието бе млад ратай на име Арнор от неназован провинциален край, който бе дошъл в Рейкявик да си търси работа. Книгата бе добре написана. Магнъс бе запленен от историята още преди да стигне трета глава. Дотук се разказваше за детството на Арнор.

Беше пролет и Арнор и най-добрият му приятел Йой от съседната ферма се шмугнаха в плевнята да си играят в сеното, макар да им бе абсолютно забранено. По едно време чуха някакво шумолене и грухтене. В първия момент решиха, че някое голямо животно се е приютило тук, или може би скитник. Когато пропълзяха по-наблизо, разбраха, че звуците са човешки и то не от кой да е човек, а от родителите им. Бащата на Арнор се любеше с майката на Йой — жената на фермера — там, в сеното.

Двете момчета избягаха, без да ги усетят.

Месец по-късно момчетата играеха до едно изолирано езеро на доста път от фермата. Бяха тръгнали да се прибират, когато Арнор се сети, че е забравил ножката си и се върна до езерото. Той видя бащата на Йой, фермера, който гребеше навътре във водата, а в лодката му се виждаше голяма торба. Когато стигна средата на езерото, той прибра веслата. Не без известна доза пъшкане и псуване, най-накрая той успя да избута чувала от лодката във водата.

Арнор се прибра у дома. Баща му закъсняваше от едно пътуване до близкия град. Когато не се върна и на следващата сутрин, майката на Арнор вдигна тревога. Никой повече не видя бащата на момчето. Според някои, бе заминал за Америка, но дори да беше така, той не прати ни вест, ни кост до Исландия. А Арнор не каза на никого какво е видял.

Магнъс затвори книгата.

— Исусе! — възкликна той на английски.

Унур твърдеше, че бащата на Халгримур е убил бащата на Бенедикт, Йоханес, който бил фермерът на Храун. Ако описаното в романа се базира на тази случка, това означава, че Бенедикт и Халгримур са били двете малки момчета, а тялото на Йоханес се намира в някое езеро из околността — или Свинското, или съседното, Храунсфярцарватн.

Магнъс не бе чувал нищо за съсед, който е убит, или дори изчезнал. Но ако това се е случило, когато дядо му е бил дете, значи е било през трийсетте години. Не бе чувал и за писател, който да живее в района — със сигурност нямаше такъв човек през четирите години, които Магнъс изкара там през осемдесетте. Но може би Бенедикт се е преселил години преди това.

Ингилейф спря да свири. Бе забелязала шокираната физиономия на Магнъс.

— Какво четеш? — попита тя.

Магнъс й показа предната корица.

— О, това съм го чела. Не е лошо. Харесвам този автор.

— Не бях попадал на нищо негово досега.

— Доста е добър. Малко прилича на Стайнбек, но не е чак толкова талантлив. Чела съм почти всичко негово. Ти как така изведнъж се реши? И какъв беше този „Исус“?

Магнъс разказа на Ингилейф за посещението си при Унур. Стана му малко гузно, че не й каза още отначало, но тя явно го разбираше и не започна да го разпитва за връзката на Унур и баща му, за което Магнъс й бе благодарен.

— Помня я тази глава — каза Ингилейф. — Значи според онази жена, човекът, който е убил бащата на Бенедикт е бил твой прадядо?

— Да. Казвал се е Гунар.

— Ти помниш ли го? Беше ли жив, когато отиде в Бярнархьофн?

— Не. Беше умрял преди много време. Не знам почти нищо за него. Освен как е умрял.

— И как?

— Чувала ли си за Главата на Буланд?

— Това беше на полуостров Снайфелс, нали? Не съм ходила там.

— Там е, да. Не е далеч от фермата на дядо ми. Това е едно от местата, за които се носят легенди. Пътят от Грундарфиордур до Олафсвик минава оттам. Преди пасажът беше много тесен, а и сега е доста страшничко, или поне беше през осемдесетте. Казват, че прадядо ми се подхлъзнал и паднал. Бил на кон.

— И никой не ти е казал, че е бил заподозрян в убийство?

— Не. Но пък баба ми и дядо ми едва ли биха ми казали. Отидох да живея с татко на дванайсет години, а той никога не говореше за семейството на майка ми. Какво знаеш за този Бенедикт Йоханесон?

— Не много. Писал е през шейсетте и седемдесетте. Мисля, че това е една от последните му книги.

Магнъс отметна корицата.

— Издадена е през 1985-а.

— Значи, да. Мисля, че е умрял по това време. Дори май е бил убит. Всъщност, сигурна съм. Ще го проверя в Гугъл.

Ингилейф взе лаптопа си и след известно цъкане стигна до статията за Бенедикт Йоханесон в исландската уикипедия. Роден през 1926 г., умрял през 1985-а. Детството си прекарал в родната ферма на полуостров Снайфелс. Учил исландски в Исландския университет и живял в Рейкявик. Има публикувани десетина романа, последният, от които „Пустошта и човекът“, както и няколко сборника разкази.

— Те са много хубави — каза Ингилейф. — По ми харесаха от романите, макар че не са толкова популярни.

Продължиха да четат.

— Гледай! — възкликна Ингилейф, сочейки към параграф, посветен на смъртта на писателя.

Магнъс още не бе стигнал дотам, но прескочи няколко реда и прочете текста.

— Стига бе!

През 1985 г. Бенедикт Йоханесон бил намерен убит в дома си в Рейкявик. Полицията не открила извършителя. Предполага се, че е бил крадец.

— Ето, господин детектив — каза Ингилейф. — Това е нещо, за което можеш да се закачиш.