Майкъл Ридпат
66 градуса северна ширина (2)

Глава 1

Януари, 2009 г.

Исландия беше разгневена. Досега подобен гняв страната бе изпитвала само веднъж — преди хиляда години, когато първите викинги стъпили на брега до днешния Рейкявик.

А най-разгневена от всички беше Харна.

Заедно с още четири хиляди исландци, тя стоеше на площада пред сградата на парламента и викаше, скандираше и блъскаше с черпак по един празен тиган. Хората около нея държаха кухненски прибори, дайрета, барабани, свирки, тромби и всякакви други приспособления за вдигане на колкото се може повече шум. А една бабичка дори тропаше по земята с металната си проходилка и крещеше с блеснал поглед.

Врявата се усили и стана хаотична. Първоначалният ритъм на тълпата се изгуби, възцари се какофония от гневни викове: „Олафур вън!“, „Изедници!“, „Оставка!“.

Беше средата на януари. Земята беше покрита със сняг, но викането и блъскането не позволяваха на Харпа да усети студа. Най-накрая имаше възможност да излее омразата и гнева, които се трупаха в нея месеци наред също като вулканична пара, която сега излизаше със свистене от недрата на сърцето й.

Започна да притъмнява. Фенерчетата, които много от хората носеха, засветиха по-ярко в настъпващия мрак. Светлини имаше и в парламента — малка сграда от черен базалт.

Хората се събраха тук за седемнайсети пореден път, за да накарат политиците да извадят страната от кризата, в която я вкараха. За разлика от предишните демонстрации, които винаги бяха в събота, тази беше във вторник — първият работен ден на парламента. Виковете се усилиха, шумът на тълпата отиваше към кресчендо: премиерът и правителството трябваше да подадат оставка и да насрочат нови избори. Олафур Томасон, бивш шеф на Исландската централна банка, а сега премиер, който приватизира банките и им позволи да вземат повече заеми, отколкото могат да върнат, също трябва да си подаде оставката.

Днес Харпа за първи път се включи в демонстрациите. Отначало не ги одобряваше, защото смяташе, че насилието и скандирането не са характерни за исландците, че демонстрантите не разбират колко е заплетено всичко. Но, подобно на хиляди свои сънародници, тя също остана без работа. Харпа можеше да смята и знаеше, че дългът, който натрупаха исландските банки, ще се погасява десетилетия наред. Маркус, тригодишният й син, щеше да го плаща чак докато стане на четирийсет.

А това не е редно. Изобщо дори!

Олафур Томасон е виновен, както и останалите политици. Банкерите са виновни. И най-вече Габриел Орн.

Харпа разбира се също има принос. Точно затова не се присъедини към демонстрантите по-рано. Но сега, докато блъскаше и викаше, чувството за вина само подклаждаше гнева й.

Всичко започна по обичайния начин — с пламенни речи от писател, музикант и осемгодишно момиченце. Развяха се исландски знамена, заплющяха протестни лозунги — всъщност обстановката бе по-скоро празнична, отколкото бунтарска.

Но гневът на хората нарастваше.

Полицаи с черни униформи и каски образуваха кордон около сградата на парламента и започнаха да превеждат пристигащите политици през навалицата. Служителите на реда носеха палки, щитове и флакони сълзотворен газ. Някои от тях стояха гордо с лице към тълпата, а други притеснено хапеха устни.

Във въздуха полетяха яйца и кофички скир — исландското кисело мляко. Демонстранти с черни дрехи и кърпи или шалове през устата се нахвърлиха срещу полицейските редици. Тълпата се развълнува. Много от хората на площада започнаха да викат на демонстрантите да не закачат полицаите. Други пък ги насърчаваха. Полицейският кордон зае защитна позиция. Във въздуха вече не летяха само кисели млека, а и павета. Една униформена жена се строполи на земята, по лицето й запълзяха кървави вадички.

Чуха се свирки. Полицаите извадиха сълзотворния газ и започнаха да пръскат тълпата.

Демонстрантите отстъпиха. Харпа залитна и се спъна в някакъв човек зад нея. За момент помисли, че тълпата ще я стъпче. Един ботуш се стовари върху крака й. Тя легна по гръб и вдигна тигана пред лицето си, за да се предпази. Гневът премина в страх.

В този миг две силни ръце я вдигнаха и я изправиха на крака.

— Добре ли си? Извинявай, че те спънах.

Мъжът беше строен и силен, с гъсти черни вежди и тъмносини очи. Харпа го погледна и се сепна — не успя да каже нищо.

— Хайде да се махаме оттук!

Тя кимна и последва мъжа, който си запробива път през тълпата към края на площада, където хората бяха по-нарядко. Дланта, която държеше ръката й, беше голяма и мазолеста — рибарска длан, дланта на баща й.

— Благодаря — каза Харпа, разтривайки пищяла, пострадал при падането.

— Много ли се удари? — мъжът се усмихна сдържано, но загрижено.

— Ще се оправя.

Край тях притича едно момче — плюеше, ругаеше и търкаше очите си. Със сигурност нямаше петнайсет години. Някакъв по-възрастен демонстрант го хвана, наклони главата му назад и поля очите му с мляко, за да успокои смъденето.

— Идиот! — каза Харпа. — Полицията не е виновна за това.

— Може би — отвърна мъжът, — но ние искаме политиците да ни чуят. Може би трябваше да се стигне дотук.

— Пфу, жалка работа! — избоботи басов глас зад тях.

Харпа и спасителят й се обърнаха. Широкоплещест мъж на средна възраст с подпухнали очи, рядка сива брада и коса на опашка ги гледаше строго. Шкембето му висеше над дънките, а на главата му се мъдреше широкопола кожена шапка. На Харпа й се стори, че го познава отнякъде, но не можеше да се сети откъде.

— Какво искаш да кажеш?

— Исландците са жалки. Време е за истинска революция. Не може само да си седим, да си говорим учтиво и да потропваме с тигани и тенджери. Народът трябва да вземе властта и то веднага.

Очите на Харпа се разшириха, докато го слушаше. Но с рибаря до себе си, тя усети как страхът й отново преминава в гняв. Той беше прав, по дяволите! Беше абсолютно нрав!

— Ти си Синдри, нали? — попита рибарят. — Синдри Палсон?

Мъжът кимна.

— Чел съм книгата ти „Смъртта на капитала“.

— И? — едрият мъж повдигна вежди.

— Стори ми се малко крайна, но вече не съм сигурен.

Мъжът се засмя.

Харпа се сети откъде познаваше лицето му. Синдри беше бивш пънкар от началото на осемдесетте, когато си спечели слава с една-единствена песен — огромен хит за времето си. Двайсет години по-късно отново се появи, този път в ролята на исландски писател — анархист.

— Казвам се Бьорн — представи се рибарят и се ръкува със Синдри.

— А ти? — обърна се писателят към Харпа.

Тя усети алкохолния му дъх и разпозна интереса в очите му, докато я оглеждаше. Харпа бе самотна майка на почти четирийсет години, но мъжете все още я харесваха, особено по-възрастните.

— Харпа — отвърна тя и хвърли бърз поглед към Бьорн. Той се усмихна. Боже, много беше хубав! Имаше нещо особено в него, или пък Харпа се чувстваше особено, след преживяното на демонстрацията.

Но със сигурност бе по-хубав от Габриел Орн. Жалко, че е рибар. Златното й правило още от тийнейджърските години беше да не се захваща с рибари.

— Олафур вън! — изрева Синдри и размаха юмрук.

Едрият мъж изглеждаше внушително, докато изпразваше мощните си дробове, а опашката му се поклащаше.

Харпа погледна към Бьорн.

— Олафур вън! — извика тя.

Здрачът се сгъстяваше, а протестите се нажежиха. По-възрастните демонстранти си тръгнаха и процентът на хората с вдигнати качулки и скрити лица рязко нарасна. Коледната елха в средата на площада падна на земята и след миг избухна в пламъци. Забиха барабани, хората затанцуваха. Харпа и Бьорн се залепиха за Синдри, който си пробиваше път през тълпата, като обменяше по някоя дума с околните, когато не крещеше лозунги. Докато вървеше след него, Харпа се почувства като част от тълпата и гневът й се възпламени отново.

Най-накрая на полицията явно й писна.

— Газ! Газ! — чуха се викове в навалицата.

В следващия момент Харпа усети силно смъдене в очите. Тя се преви и Бьорн я издърпа встрани. Нещо подразни гърлото й. Побягнаха от площада заедно със стотици хора, които искаха да се спасят, преди дори частица от газа да попадне в дробовете им. За момент изгубиха Синдри от поглед, но после го видяха да говори на един младеж, който се бе съблякъл до кръста и топеше главата си в кофа вода. Момчето имаше червена коса на гребен и тялото му розовееше в студа на светлината от фенерите. Синдри явно го поздравяваше за нещо и го тупаше по гърба. Момчето трепереше, но гневът бе по-силен от студа.

Тълпата се разбяга. Поне за момента. Сълзотворният газ превърна площада в истински ад.

Харпа, Бьорн и Синдри спряха на двестатина метра от площада, при внушителната статуя на Инголфур Арнарсон — първият викинг, стъпил на този бряг.

— Него поне газът не го притеснява — каза Синдри. — Ако в момента на власт беше някой като него, веднага щеше да измисли как да постъпи с всички политици и банкери.

Харпа огледа с възхита здравите мускули на викинга.

— Дали наистина е изглеждал така? — попита тя.

— Според мен е бил мека китка — обади се Синдри. — Виж как се е облегнал на щита и каква чупка има в кръста.

— Е, не! — възрази Харпа. — Бил е мъжкар!

— Сигурно е бил нисък, дебел и с двойна брадичка — обади се Бьорн.

Тримата се засмяха.

— Елате у нас да пийнем по едно — обърна се Синдри към Харпа и Бьорн. — Много съм наблизо.

Двамата поканени се спогледаха: „Ако ти отидеш, ще дойда и аз“.

— Добре — съгласи се Харпа.

Тръгнаха след Синдри — тя, Бьорн и младежът, който все още бе гол и размахваше ризата си с отвращение.

 

 

— Още едно, Харпа?

Харпа кимна и Синдри напълни чашата й с бренди. Главата й бе приятно замаяна. Алкохолът се смеси с адреналина в тялото й, стигнал доста високи стойности по време на демонстрацията. От седмици не беше пийвала като хората. Винаги бе гледала с подозрение на хора, които пият в средата на седмицата, но този вторник не беше като другите.

Седяха в малкия апартамент на Синдри. Общо петима души: Синдри, Харпа, Бьорн, червенокосият младеж и един нисък, елегантно облечен мъж, може би студент, който се бе присламчил към тях на идване от площада. Младежът се казваше Фрики, а студентът — Исак.

Синдри се забавляваше. Правеше всичко възможно да впечатли малката си публика, но най-вече Харпа. Настани я до себе си на протърканото диванче, Бьорн и Исак седяха на двете стари кресла срещу тях, а Фрики полегна на пода. Апартаментът беше пълна дупка — малък, с напукан таван, надраскан дървен под, покрит с книги, вестници, списания и пепелници, преливащи от фасове. В нишата, която служеше за кухня, се виждаше мивка, пълна с мръсни съдове. Единственото нещо, което придаваше чар на апартамента, бяха няколкото картини по стените. На най-голямата се виждаше селянин, който носи през полето припаднало момиче.

Първо изпиха бутилка червено вино, след това минаха на бренди.

Харпа отговаряше на задевките на Синдри — ласкаеше я вниманието му, а и това, което той говореше, беше интересно, но най-много я интересуваше Бьорн. Той седеше спокойно в креслото и слушаше Синдри с каменно изражение и гневен блясък в очите. Бьорн не се съревноваваше по класическия мъжки начин за вниманието й, но тя забеляза, че от време на време хвърля по един поглед към нея.

Харпа се чувстваше отлично. За момент й стана гузно, че остави Маркус вкъщи, но майка й нямаше нищо против да го гледа. Все повтаряше на Харпа да не се ослушва, а да излиза по-често и да се среща с мъже. И с право. Откакто Габриел Орн я предаде, Харпа прекарваше почти цялото си време затворена в къщичката си в Селтярнарнес.

— Знам, че не изглеждам така — започна Синдри, — но аз всъщност съм фермер. Или поне съм от семейство на фермери, докато банката не ни застави да продадем всичко.

— Какво се случи? — попита Харпа.

— Всички ще изцоцат — каза Синдри, — дори и фермерите. Сега брат ми върти фермата, но не може да си плаща вноските. Значи: финито. — Синдри илюстрира последните си думи, като прокара палец през гърлото си. — Ей така, ферма, която я има от стотици години и дори е спомената в Книгата на заселниците, просто ще изчезне. Сърцето ми се къса!

Доколкото Харпа знаеше, фермите бяха единственият сектор, който не беше покосен от спада на кроната, но тя реши да не противоречи на Синдри, точно когато е набрал скорост.

Той се обърна към нея.

— А точно фермерите са душата на Исландия. Ето, Бяртур например — той посочи към картината на селянина и момичето. — Аз съм я рисувал.

— Хубава е — каза Харпа. И не излъга. Личеше си, че четката е била в ръката на аматьор, но картината успешно изобразяваше благородство в неприветливия, но красив пейзаж.

— Фермерите и рибарите — продължи Синдри, отчитайки безмълвно комплимента, — това са мъже, които работят здраво при трудни условия, които пестят, които се борят за хляба си на нивата или в морето. Не само мъжете, но и жените. Няма по-корави и независими жени от исландките. Нашият народ е оцелял благодарение на тях. А сега някакви банкерчета, адвокатчета и политици взеха да правят единственото, което могат — да харчат и да грабят, да харчат и да грабят. Децата в наши дни не знаят какво е истинска работа, какво е да се луташ по ливадите по време на буря, за да намериш някоя заблудена овца.

— Някои знаем — обади се Фрики. — Допреди две седмици прекарвах цялото си време в една отвратителна кухня — готвех храна за същите тези тарикати. А какви пари хвърлят само! Десет хиляди крони за някаква риба — меч, докарана специално от Тихия океан, все едно тук си нямаме хубави риби.

— Извинявай, Фрики — каза Синдри. — Прав си, не всички са забравили. Много от нас все още сме готови да се хванем на истинска работа. И винаги сме били тук. Просто никой не чува гласа ни.

Харпа се запита дали Синдри някога се е занимавал с „истинска работа“, откакто е напуснал семейната ферма. Но независимо от това, той беше прав. Допреди два месеца, тя би помислила човек като него за невеж идеалист, но сега бе склонна да приеме гледната му точка.

— Какъв шанс имам аз да си намеря истинска работа? — обади се Фрики. — Това никой не го предлага.

— Ти с какво се занимаваш, Бьорн? — попита Синдри.

— Рибар съм — отговори Бьорн. — Живея в Грундарфиордур. Тази сутрин дойдох с мотора за демонстрацията. И съм съгласен с теб, Синдри. Излизам за риба толкова често, колкото ми позволява квотата, но все пак не печеля достатъчно, за да погасявам дълговете си. И много хора са като мен. В банката ни посъветваха да вземем заеми в чуждестранна валута, защото лихвите били по-ниски. А сега ми сервират, че не само дълговете ми са се удвоили заради спада на кроната, ами и че трябва аз да изплащам всичките пари, които банките са заели от англичаните и холандците, за да ми отпуснат заем. Това е пълен абсурд.

Харпа се почувства леко неудобно от посоката, в която се насочи разговорът.

Исак, студентът, сякаш долови неспокойството й.

— А ти какво работиш, Харпа? — попита той и се втренчи в нея.

Харпа разбра, че той някак е надушил каква е тя, или каква е била преди да остане без работа преди няколко месеца. Може би по начина, по който говореше? По дрехите? По държанието й? Исак й беше антипатичен. Имаше нещо изкривено в безстрастното му присъствие, нещо, което бе в разрив с гнева на останалите. Но трябваше да отговори на въпроса му.

— Аз също съм без работа като Фрики.

— Господи! — обади се Синдри. — И ти ли!?

— А какво работеше преди? — попита тихо Исак.

Харпа усети как се изчервява. Обля я вълна на притеснение, срам, вина. Всички я гледаха с очакване, но тя отбягваше погледите им, забила очи в брендито пред себе си, скрита зад тъмния си къдрав бретон.

Настъпи неловко мълчание. Бьорн се покашля. Тя вдигна глава и го погледна в очите.

Харпа трябваше да приеме каква е била и какво са направили хората като нея. Трябваше да си признае, че и тя е била използвана.

— Бях банкер. Работех в „Одинсбанки“ допреди два месеца, когато гаджето ми ме уволни. И някак си не успях да се докопам до големите пари като другите банкери. Всичките ми спестявания отидоха за акции в „Одинсбанки“, които в момента не струват нищо.

— Не усети ли накъде отиват нещата? — попита Исак.

— Не, нямах представа — отговори тя. — Вярвах на всичките лъжи: че ние сме финансови гении, че сме по-млади, бързи и умни от всички други, че сме финансовите викинги на двайсет и първи век, че поемаме преценени рискове и печелим от това, че богатството само нас чака, че това е само началото на възхода ни, а не краят му — Харпа поклати глава. — Но явно не бях права. Съжалявам!

Отново настъпи мълчание.

— Капитализмът носи семето на собствената си разруха — заяви Исак. — И това е толкова вярно днес, колкото е било преди сто и петдесет години, когато Маркс го е казал. И ти си писал за това, Синдри.

Синдри кимна. Явно му стана драго от препратката към книгата му.

— Тя поне съжалява — каза той.

— Всички сме прецакани — обади се и Бьорн, — без изключение.

— Не можем ли да направим нещо? — попита Фрики. — Понякога ми идва да ги пребия всичките тези копелдаци.

— Напълно те разбирам — каза Бьорн. — Политиците няма да си мръднат пръста, нали? Да не мислите, че Олафур Томасон ще прати всичките си дружки в затвора? Да, назначават разни специални прокурори, но никога няма да приклещят банкерите — те всички се покриха в Лондон и Ню Йорк. А сега искат с нашите пари да оправят техните бакии.

— Така е — каза Харпа. — Оскар Гунарсон, шефът на нашата банка, още в началото замина за Лондон и не се е връщал в Рейкявик от три месеца. Но някои от другите още са тук. И знам, че са скътали немалко пари за себе си.

— Кой например? — попита Исак.

— Габриел Орн Бергсон, бившият ми шеф. Докато ме увещаваше да си купя акции в „Одинсбанки“, за да се вдигне цената им на борсата, той вече е разпродавал своите. Когато отпусна рискови заеми на компании в Англия, цялата вина падна върху мен, макар да го предупреждавах да не сключва тези сделки. А когато национализираха банката и възстановиха старата политика, че хора в интимни взаимоотношения не могат да работят заедно, уволниха мен, а не него.

— Явно е душа човек — подсмихна се Бьорн.

Харпа поклати глава.

— Всъщност, никога не е бил такъв. Беше забавен. Беше преуспял. Но винаги си с бил копелдак.

— И къде е той сега? — попита Исак.

— Точно сега ли? — отвърна Харпа.

Исак кимна.

— Нямам представа — отвърна тя. — Вторник вечер… Сигурно си е вкъщи. Сигурна съм, че не е бил на демонстрацията. Той живее в една от новите кооперации в Квартала на сенките, на няколко преки оттук.

— Той знае ли къде са парите, според теб?

— Може би — каза Харпа. — Най-вероятно.

— Хайде да го питаме — предложи Исак.

Синдри се усмихна. Подпухналата кожа под очите му се набръчка.

— Ами да! Доведи го тук да ни разкаже къде са скрили парите онези крадци. А и да обясни защо се е отнесъл така с теб. С всички ни, всъщност.

— Да! Пък аз ще му размажа мутрата! — изломоти Фрики.

В първия момент Харпа бе на път да откаже. Габриел никога не би разказал на група пияни непознати за подробностите по заплетената мрежа от заеми, които „Одинсбанки“ бе отпуснала на други компании. Дори да им разкажеше, те не биха го разбрали. Но от друга страна… От друга страна, защо пък Габриел да не се срещне с хората, които прецака? Защо и той да не признае вината си, както направи тя преди малко? Защо не, по дяволите!? Онова копеле заслужава точно това. Заслужава го и още как! А и отмъщението става по-вкусно, когато си обърнал две брендита.

— Добре — каза Харпа, — но няма да е лесно. Не знам как да го накарам да дойде тук.

— Не можеш ли да му кажеш, че искаш да обсъдите нещо? — предложи Синдри.

— В заведение — да, или у тях, но не в къща, пълна с непознати.

— Тогава го извикай на среща в някой бар, а ние ще го пресрещнем по пътя — предложи Исак — и ще го доведем тук.

Харпа обмисли предложението на Исак.

— Става — каза тя. — Ще опитам.

Беше почти полунощ. Баровете в Рейкявик още бяха отворени, но нямаше да е лесно да изкара Габриел от дома му.

Харпа извади мобилния си телефон и набра номера му. Изненада се, че не го е изтрила от списъка, при положение че искаше да го изтрие от живота си.

— Да? — отговори прегракнал глас.

— Аз съм. Трябва да се видим. Веднага!

— Уф… колко е часът? Точно бях заспал! Какво ти става!?

— Много е важно!

— Хайде утре тогава…

— Не! Трябва да се видим сега!

— Харпа, да не си пияна? Напила си се, нали?

— Изобщо не съм пияна! — сопна му се Харпа. — Но съм уморена и разстроена и искам да се видим.

— Какво става? Кажи ми по телефона.

Главата на Харпа бе размътена, но в нея се зароди една идея.

— Такива неща не се казват по телефона.

— Господи, Харпа, да не си бременна!?

Габриел явно бе стигнал до същата идея.

— Казах ти — не по телефона. Ела в Б-5 след петнайсет минути.

— Добре — каза Габриел и затвори.

Харпа прибра телефона си.

— Готово.

Б-5 беше бар на „Банкастрайти“ — улица, която се изкачваше на изток по хълма от „Аустурвьолур“, площадът пред парламента, до „Лаугавегур“, главната търговска улица в града. С Габриел Орн често ходеха там с приятели в петък вечер.

— Знам откъде ще мине, можем да го пресрещнем.

— Хайде — каза Фрики.

 

 

Апартаментът на Синдри се намираше на „Хверфисгата“ — мръсна уличка, успоредна на „Банкастрайти“ и „Лаугавегур“ от страната на залива. Когато излязоха навън, Харпа се почувства ободрена от чистия въздух. Стресът и неприятните емоции от последните месеци сякаш се стопиха. Да, за всичко бяха виновни банкерите и политиците, но един-единствен човек бе съсипал живота на Харпа.

Габриел Орн.

След броени минути той щеше да се изправи лице в лице срещу нормалните, почтени хора, които акулите като него презираха толкова много. Щеше да се опита да се измъкне, но тя нямаше да му позволи. Щеше да го застави да ги погледне в очите, да им се извини и да им обясни защо е такова лайно.

Студът не отрезви Харпа, напротив — изпълни я с енергия. Тя поведе останалите с бърза крачка. Скугахверфи, Кварталът на сенките, беше построен наскоро и се състоеше от високи луксозни сгради, наредени по брега на залива. Само няколко блока бяха завършени, преди строителите да фалират — те гледаха към недостроените си събратя и сградите за срутване около тях, каквато бе кооперацията на Синдри. Харпа бе само на стотина метра от мястото, където Габриел Орн щеше да пресече „Хверфисгата“ на път към Б-5.

Валеше лек сняг. Беше късно, но по улиците още имаше хора, превъзбудени от демонстрацията. В подножието на хълма, близо до парламента, се виждаше горяща кофа за боклук, около която се въртяха качулати силуети. Някъде гръмна пиратка.

Харпа поведе останалите по една странична уличка към маршрута, по който Габриел щеше да се появи. И наистина, след малко го видя: вървеше, забил поглед в земята.

Тя спря пред него.

— Габриел Орн!

Той вдигна очи изненадан.

— Харпа? Нали щеше да ме чакаш в бара?

Харпа усети прилив на погнуса, когато видя лицето му. Той беше с две години по-млад от нея, с отпусната кожа на лицето и оредяваща руса коса. Какво му бе харесвала изобщо?

— Не, искам да дойдеш с нас.

Габриел Орн погледна зад гърба й.

— Кои са тези хора?

— Те са мои приятели. Това е Габриел Орн — представи го тя. — Искам да си поговориш с тях. Затова трябва да дойдеш с нас.

— Ти май си пияна, Харпа!

— Хич не ми пука! Хайде, тръгвай!

Харпа се протегна и хвана Габриел за ръкава. С едно грубо дръпване, той се освободи. Фрики изръмжа и пристъпи към него. Младежът не носеше палто, само тениска на Челси, но бе прекалено пиян, за да се притеснява от студа.

— Нали я чу? — каза той и спря на сантиметри от лицето на Габриел. — Идваш с нас! — Фрики го хвана за реверите, но Габриел го изблъска назад. Младежът замахна към него. Ударът бе широк и бавен — Габриел, който беше трезвен, го избегна без никакъв проблем. Той бе поне с петнайсет сантиметра по-нисък от Фрики, но с един точен ъперкът в брадичката го свали на земята.

Фрики остана седнал и започна да разтрива челюстта си. Харпа бе стъписана. Никога не бе подозирала, че Габриел е способен на такива подвизи.

Габриел се обърна да си ходи.

Гневът избухна в главата на Харпа и сякаш спусна червена завеса пред очите й. Той не може просто да си тръгне! Това няма как да стане!

— Габриел! Спри! — пресегна се да го хване за палтото, но той я изблъска. Харпа залитна към ниския зид на паркинга до тях. Върху него видя празна бирена бутилка. Взе я, пристъпи напред, прицели се в плешивото петно на темето на Габриел и разби бутилката в главата му.

Той се олюля, залитна и падна. Главата му се удари в железния болард на входа на паркинга. Чу се глухо изхрущяване.

Тялото му остана неподвижно на земята.

Харпа пусна бутилката и прикри устата си с ръка.

— Боже мой!

Фрики изрева, засили се към безжизненото тяло на Габриел и силно го изрита в ребрата. Успя да го ритне два пъти в гърдите и веднъж в главата, преди Бьорн да хване момчето през кръста и да го хвърли на земята.

В следващия момент Бьорн коленичи до Габриел да види как е.

Банкерът не помръдваше. Очите му бяха затворени. Бледото му лице започваше да придобива восъчен оттенък. Една снежинка кацна на бузата му. Изпод рехавата му коса течеше кръв.

— Защо не диша!? — прошепна Харпа.

А после изкрещя:

— Защо не диша!?