Майкъл Ридпат
66 градуса северна ширина (25)

Глава 24

Диса изпрати Харпа да си ходи вкъщи. Свежият въздух я ободри, докато крачеше забързано по брега на залива. От дясната й страна един малък черен облак бе надвиснал над Халгримскиркя и разтоварваше съдържанието си върху градския център. Източният вятър носеше облака към Селтярнарнес.

Харпа прехвърляше наум какво може да каже на Бьорн. Трябваше да му се обади. И не очакваше този разговор с нетърпение.

Стигна вкъщи малко преди облака, направи си кафе и избра номера на Бьорн. Надяваше се да не е излязъл за риба, за да се приключи с разговора възможно най-бързо.

Той вдигна на второто позвъняване.

— Здравей, аз съм — каза тя.

— О, здрасти — отвърна разсеяно той.

— Бьорн… трябва да поговорим.

— Да?

— Помниш ли хлапето, което беше с нас в апартамента на Синдри през онази нощ? Фрики се казва.

— Помня го, разбира се.

— Онзи ден дойде в пекарната с приятелката си. И днес пак дойдоха. Явно мисли, че Синдри стои зад убийството на Оскар. Както и зад покушението над британския финансов министър.

— Защо? В това няма никакъв смисъл.

— Казва, че Синдри говорел как трябва да се направи нещо срещу банкерите и хората, отговорни за кредитната криза.

— Да, но той беше пиян. Всички бяхме пийнали.

Харпа преглътна.

— Каза, че и ти може да си замесен.

— Аз!? Как? Застреляли са ги в чужбина, нали така?

— Да — каза Харпа, — но според него, или по-скоро според приятелката му, може да си отишъл до Лондон или Париж, когато си ми казвал, че излизаш с някоя лодка за риба.

— О, Харпа, това е абсурдно!

Харпа също бе на това мнение. Когато изказа гласно подозренията си, наистина звучаха така.

— И аз това им казах.

— Добре. Нали не са тръгнали да се обаждат в полицията?

— Не. Едва ли. Обаче…

— Какво?

Харпа си пое дълбоко въздух. Досега не бе изразявала никакъв вид подозрение или недоверие към Бьорн. Никога! Но сега се налагаше.

— Бьорн… Защо си носеше паспорта, когато дойде при мен миналата седмица?

— Какво?

— Защо си носеше паспорта? Видях го. В джоба на якето ти.

— Казваш ми, че си им повярвала, така ли?

— Не. Просто искам да знам за паспорта.

— Ами… Трябваше ми.

— За пътуване в чужбина ли?

— Не. Искаха ми документ за самоличност. На следващата сутрин имах среща в една банка в Рейкявик, за да взема заем за нова лодка — Бьорн говореше все по-бързо и уверено.

Сякаш на момента му бе хрумнала убедителна история.

— В коя банка?

— Ами… Каунтинг.

— Че за там не ти трябва паспорт.

— Да бе, и аз се учудих. Явно има нови правила за сигурност.

Това й прозвуча доста подозрително.

— А после излезе за риба за няколко дни, така ли?

— Да. Нали ти казах.

— С чия лодка?

— Харпа, не съм длъжен да ти давам обяснения. Нали не си му повярвала на онзи хлапак? Нали?

— Не знам. Не знам, Бьорн!

— Е как не знаеш, Харпа!? — в гласа му се прокрадна гневна нотка.

— Добре — каза тя. — Ще те питам само веднъж и после ще млъкна. Имаш ли нещо общо с убийствата на Джулиън Листър и Оскар?

Мълчание.

— Бьорн?

— Не. Не, Харпа, нямам нищо общо. Не съм стрелял по тях. Не ми ли вярваш?

Харпа затвори.

Телефонът й иззвъня. Тя не вдигна. Свлече се на кухненския под, опря гръб о едно шкафче и заплака.

Не. Не му вярваше.

 

 

Харпа още бе в същото положение, когато, десетина минути по-късно, входната врата се отвори.

— Харпа?

— Мамо?

Вдигна глава и видя как баща й и синът й я гледат загрижено.

— Мамо, ти падна ли?

Харпа започна да се изправя. Ейнар й подаде ръка. Маркус изтича до нея и я прегърна. Това й подейства добре.

Ейнар предложи на момчето да си пусне телевизора в хола.

— Харпа, какво има? — попита той.

— Ох, татко, много съм загазила!

— Ела — той я прегърна със силните си рибарски ръце. Бе широкоплещест и миришеше на тютюн. Харпа не понасяше вонята на цигари, но идвайки от него, тя й напомняше за детството, за радостта, когато го посрещаше след дълъг риболов. Тогава миризмата на тютюн бе примесена с дъх на риба. — Седни и ми разкажи — той се усмихна и додаде: — На стол, не на пода.

Харпа седна пред кухненската маса. Искаше да сподели. Изпитваше отчаяна нужда да си излее душата. А сега вече не можеше да говори с Бьорн. Какво пък?

Харпа му разказа.

Започна от демонстрацията и събирането в апартамента на Синдри. Разказа му за подозренията на Фрики, че Бьорн и Синдри са отговорни за похищението над Оскар и Джулиън Листър. Също и как не повярва на Бьорн, когато отрече това.

След това, за да придобие цялата история някакъв смисъл, а и за свое собствено успокоение, тя му разказа как са подмамили Габриел Орн през онази нощ и как той е умрял. Разказа му всичко, освен за връзката си с Оскар и това, че той е баща на Маркус.

— Мило мое момиче! — каза Ейнар и хвана ръцете й в своите. — Знаех, че се е случило нещо през януари, но нямах представа, че е толкова страшно.

— Можеш ли да ми простиш? — Харпа погледна в строгите му сини очи. Искаше твърде много от баща си. Той винаги я бе обичал, тя бе сигурна в това, но Ейнар имаше високи изисквания спрямо дъщеря си и винаги я наказваше, ако тя не ги изпълни. Това бе една от причините за нейния успех в училище, в университета, а после и в банката: не искаше да го разочарова.

А сега му разказваше как е убила човек.

Сините очи се присвиха.

— За какво да ти простя? Било е нещастен случай. Не си искала да го убиеш, нали? А и копелето си заслужаваше един хубав бой — аз трябваше да се заема с това.

— Но той умря, татко! Той умря!

— Е, да. Не казвам, че го е заслужавал, но ти не си виновна. Било е нещастен случай. Не забравяй това! — той стисна ръката й.

— Благодаря — каза му тя с усмивка. Поолекна й. Знаеше, че това е само временно, но подкрепата на баща й я успокои. — Но какво да правя сега?

— Ами… аз не бих казал на майка ти.

— Няма! — Майка й бе много по-строг моралист от баща й. Би било рисковано да й каже. — Не ми е спокойно, татко. Ами ако Фрики е прав? Ако мислят да застрелят още някой банкер? Не бих могла да живея с тази вина.

— Ох, не знам — промърмори Ейнар. — Може би тези копелета заслужават да умрат. А и ти не си виновна.

— Ако нищо не кажа, ще бъда.

— И какво смяташ да правиш? Да идеш в полицията?

— Да.

— Недей, Харпа. Те ще разберат всичко за случката с Габриел Орн. Ще те вкарат в затвора. Не искам единствената ми дъщеря да гние зад решетките, особено не по собствена вина. А помисли ли за Маркус? Ние ще го гледаме, това е ясно, но той има нужда от майка си.

— Знам — каза Харпа. Една сълза се плъзна от очите й. И още една.

Поседяха умълчани известно време. После Ейнар се обади.

— Хрумна ми нещо.

— Какво?

— Може би само си въобразяваш. Може би Бьорн не те е излъгал, че е бил за риба по време на похищенията.

— Ами паспортът? Сигурна съм, че ме излъга за него.

Ейнар сви рамене.

— Възможно е. Но ние без проблем ще проверим в коя лодка е бил. Познавам началник пристана в Грундарфиордур. Той ще знае дали Бьорн е излизал за риба, а ако не — ще ни каже кого да питаме.

Харпа се обнадежди. Може би наистина Бьорн й бе казал истината. Изведнъж тази възможност, която й се струваше толкова невероятна само преди минута, вече й изглеждаше допустима.

— Можеш ли да отидеш да говориш с него?

— Няма нужда да ходя. Ще му се обадя. За кои дни точно става дума?

— Значи… — Харпа се изправи и се загледа в календара на стената, — застреляха Оскар във вторник вечерта, на петнайсети. А Джулиън Листър — вчера, както знаеш.

— Вчера говорила ли си с Бьорн?

— Не. Преди тази вечер, единственият ни разговор беше, когато Бьорн дойде миналата седмица. Миналия четвъртък. Мислех, че след това е излязъл за риба.

— Добре. Ще проверим. И когато разберем дали Бьорн лъже, или не, ще измислим какво да правим.

— Благодаря, татко. Благодаря ти!

 

 

Синдри запали поредната цигара и отново заби поглед в празния монитор пред себе си. Паянтовата масичка, която използваше за бюро, бе отрупана с изписани страници, но думите по тях не бяха нови.

Не бе написал нищо тази седмица. А и как да напише? Изпитваше силно желание да сложи край на мъките си и да отиде в „Гранд Рок“. Но сега, повече от всякога, Синдри трябваше да мисли трезво.

На вратата се позвъни. Синдри дръпна набързо от цигарата и се подготви. Най-вероятно пак бяха полицаите. Знаеше, че ще се върнат.

Но когато отвори вратата, на прага стоеше снаха му.

Синдри се ухили.

— Фрея! Влизай, влизай!

Целуна я по бузата и я въведе в апартамента.

— Извинявай, че е такава кочина, но в момента работя. Ще пийнеш ли едно кафе?

— С удоволствие.

Фрея бе облечена с черен костюм като градска дама, а русата й коса бе опъната безпощадно на опашка. Но страните й розовееха като пролетен планински склон.

— Не се обади, че ще идваш. Какво правиш в Рейкявик?

— Този уикенд получихме оферта за фермата — започна Фрея. — И то добра. От братовчеда на един съсед. Той е фермерски син и иска да си купи имот. На всичкото отгоре разполага с достатъчно пари в брой.

Синдри се намръщи.

— Значи добри новини. Ти ще приемеш ли?

— Мисля, че нямам друг избор — отговори Фрея. — Това е единствената сериозна оферта, която съм получила. А и няма как иначе да си изплатя заема.

— Кажи на банката да го духа — предложи Синдри. — Стой си във фермата, пък те да се опитат да те изгонят. Напоследък правителството изобщо не улеснява банките, когато искат да сложат ръка на някой имот.

— Това са временни мерки — каза Фрея. — Дългът ми няма да изчезне, ако не го изплатя. Така ще си изчистя сметките и животът ще продължи.

Поседяха известно време, загледани в кафетата си. Синдри пафкаше цигара. Това бе фермата от детството му — купена от прадядо му преди сто години. Но не това го глождеше, а Фрея и децата — разбитото семейство на брат му Мати.

— Значи се пренасяте в Рейкявик? — попита той.

— Ще се наложи — отговори Фрея. — Трябва да си намеря работа.

— Говори ли с брат си? — Синдри се сети, че той бе предложил работа на Фрея.

— Да, но няма нищо. Миналата седмица е съкратил трима души, така че не може да вземе нов човек в екипа. Мен например.

— Какво ще правиш тогава?

— Ще разпитвам. Затова съм тук. Познаваш ли някого, който да наема персонал?

— Съжалявам — каза Синдри. Не му се наложи да мисли дълго. Много от приятелите му, които се прехранваха от временни работи, в момента си търсеха нови работодатели. Той самият имаше късмет, че още получава някакви авторски права за книгата си, както и писателската стипендия, която му бе отпуснало Министерството на образованието, науката и културата.

— Нямам никаква квалификация — каза Фрея, — но пък съм много работлива. Силна съм. Смятам добре. Честна съм.

— О, да — усмихна се Синдри, — не се съмнявам в това. Но не съм чувал някой да търси хора в момента.

— Мога да съм сервитьорка, продавачка, дори чистачка.

— Съжалявам — Синдри сви рамене. — Не съм аз човекът, с когото да говориш за работа.

— Не, не си — каза Фрея и Синдри усети леко презрение в погледа й.

— Къде ще живеете?

Фрея въздъхна.

— Не знам.

— Можете да спите при мен, на пода. Има място за всички.

Фрея се засмя, оглеждайки мръсното апартаментче.

— Дано не се наложи.

Усмивката й се стопи. И двамата бяха наясно, че може и да се наложи.

— Виж, съжалявам, че не успях да купя фермата — каза Синдри. И беше искрен. Щеше да купи имота, ако имаше възможност — поне с това можеше да поправи грешките на брат си. — Просто нямам пари.

— Естествено… Но аз не съм очаквала да я купиш. Понякога обаче се чудя…

— Какво се чудиш?

— Какво правят хората като теб по цял ден?

— В момента пиша роман — каза Синдри. — Преработка на „Независими хора“ на Халдор Лакснес за двайсет и първи век. Доста трудно върви.

— Това ли ти е трудното!? — прекъсна го Фрея с блеснал поглед. — Някои хора работим по цял живот. Някои хора имаме гърла да пълним! Понякога ми се иска такива като теб да си станат от дебелите задници и да свършат нещо.

Синдри се изчерви. Чувстваше се сякаш са го зашлевили. Гневът се сблъска със срама и срамът надделя.

Фрея закри лицето си с ръце. Синдри мълчеше. Тя го погледна. Усмихна се измъчено.

— Виж, Синдри, съжалявам. Старая се да не се поддавам на тези мисли. И успявам, наистина. На никого не викам: нито на банката, нито на децата, нито дори на глупавите овце. Човекът, на когото бих искала да се развикам, е Мати, естествено. Но и това не мога да направя. — Фрея погледна Синдри право в очите. — И затова викам на теб. Извинявай!

— Аз си го заслужавам — каза Синдри. Докосна ръката й. — Ще надавам по едно ухо. Може да чуя за някое евтино апартаментче за вас.

— Благодаря — каза Фрея. — Сега трябва да тръгвам. Смятам да говоря с всички хора, които познавам в Рейкявик. Все нещо ще излезе.

— Сигурен съм — каза Синдри. Но не беше.

Дълго след като Фрея си тръгна, Синдри остана загледан в картината на Бяртур, носещ болната си дъщеря през полето.

Щеше да направи каквото може.

 

 

Шарън Пайпър бе ядосана, когато се върна в отдел „Убийства“ на полицията в Кенсингтън. Не свари Виржиния Рожон у дома. Телефонът на свидетелката бе изключен. Шарън обиколи съседните къщи и говори с една жена, пак французойка, която й каза, че Виржиния току-що е заминала на почивка в Индия. Съпругът й, Ален, работел в някаква американска инвестиционна банка.

Пайпър прецени, че най-сигурният начин да се свърже с Виржиния е чрез мобилния телефон на мъжа й. Което означаваше, че трябва да провери всички американски инвестиционни банки в Лондон, за да го открие.

— Какво става, Шарън? Нещо ново от Исландия?

Пайпър вдигна глава и видя ниския мъж, който стоеше до бюрото й. Инспектор Мидълтън, шефът й. Изглеждате угрижен. Тя въздъхна.

— Не знам. Може би. Има някакво развитие с куриера, който търсел адреса на Гунарсон. Исландски студент в Лондонската икономическа школа, казва се Исак Самуелсон. Отговаря на описанието, но без очна ставка не можем да сме сигурни. Опитвам се да намеря съседката, която го е видяла, но се оказа, че е заминала на почивка в Индия.

— Е, продължавай да опитваш. Ние нямаме никакъв напредък с Таня и руските й приятели. Исландската полиция знае ли нещо за този младеж?

— Не съм сигурна — каза Пайпър. — Мисля, че не.

— Ако имаш нужда от помощ, свирни — каза Мидълтън. — Трябва да направим някакъв пробив.

Пайпър проследи с очи шефа си, който се прибра в остъкления си кабинет и се загледа през прозореца. Магнъс я помоли да не споделя съмненията си с никого. И имаше право — това бяха просто съмнения. Но нейната вярност към шефа й трябваше да надвие лоялността й към онзи янки или исландец, или какъвто беше. Освен това Джулиън Листър бе важна особа. Неин дълг бе да споделя с колегите си всякакви идеи и подозрения, независимо колко са неоснователни. Това може да доведе до сериозни последици: военното разузнаване, антитерористите. А можеше и да не й обърнат внимание. Във всеки случай, тя трябва да каже на шефа си.

Отвори вратата на кабинета му.

— Инспекторе, има едно нещо…