Майкъл Ридпат
66 градуса северна ширина (31)

Глава 30

Арни без проблем намери медицинската сестра. Показа снимката й на жената на рецепцията в болницата.

— О, това е Ирис! — възкликна тя.

Малко по-късно Арни разговаряше с жената с кръглото лице и чипото носле в една тиха част от безкрайните болнични коридори.

— Помня го, разбира се — каза сестрата. — Сълзотворен газ беше влязъл в окото му. Много го болеше, този газ не е шега работа. Хрумна му идиотската идея, че трябва да сложи две сурови пържоли на очите се. Каза, че знаел откъде да ги вземе. Беше много настоятелен.

— Ти съгласи ли се? — попита Арни.

— Не, разбира се! — отвърна сестрата и го изгледа сякаш е невменяем.

Арни й се усмихна насърчително. Това му се случваше често. Усмихни се и карай нататък, това бе девизът му.

— Дадох му разтвор от вода и натриев бисулфат. Сълзотворният газ се разсейва сам след няколко минути.

— Момчето каза ли как се казва? — попита Арни.

— Може и да е казал, но съм забравила.

— Не си ли водите бележки някъде?

— Не, просто помагаш на един и подхващаш следващия.

Жалко, помисли Арни.

— Познаваш ли някой от тези хора? — попита я той и й показа снимки на Харпа, Бьорн и Синдри.

— Не — отвърна Ирис. — Всъщност този, едрият с опашката, май ми е познат. Виждала съм го и по други демонстрации.

— Но не си го видяла да разговаря с момчето?

— Не — сестрата поклати глава.

Арни извади друга снимка, пак от охранителните камери, на която Синдри стоеше зад сестрата, докато тя помага на момчето.

— Сега го виждам, но тогава не съм го забелязала — каза тя. — Не съм и чула какво приказва.

Арни прибра снимките.

— Благодаря за съдействието.

Раздели се със сестрата и се замисли какъв е следващият му ход. Все още нямаше представа кое е това момче.

Изведнъж го осени идея.

Обърна се. Сестрата тъкмо завиваше зад ъгъла.

— Ирис! — Арни се затича след нея.

— Да?

— Последен въпрос. Откъде искаше момчето да вземе пържоли?

— О, това си го спомням, от Хотел 101. Каза, че работел там като готвач.

 

 

Бьорн стигна с пикапа до пекарната на „Нордурстрьонд“. Знаеше, че това, което смята да направи, ще промени отношенията му с Харпа завинаги, но нямаше избор.

Исак е прав, разбира се. След като приключат с Инголфур Арнарсон, трябва да решат какво ще правят с Харпа. Бьорн имаше план. Едва ли ще успее, но поне трябва да опита.

Обичаше Харпа и беше сигурен, че и тя го обича. Свързваха ги общи ценности. Тя ненавиждаше кредитната криза и виновниците за нея, колкото и той. Харпа щеше да прояви разбиране. Може би дори щеше да се присъедини към него.

В хижата, където смяташе да я заведе, щяха да имат достатъчно време да поговорят. Може би щеше да успее да я убеди. Да, Бьорн можеше да я убеди. Трябва!

Спомни си за случайната среща със Синдри в „Гранд Рок“, три месеца по-рано. Всичко щеше да е много различно, ако тогава не беше останал в бара. Но Бьорн не съжаляваше за това, което той и останалите направиха през последните две седмици. Все някой трябваше да накаже онези копелета.

 

 

Бьорн и Гули седяха на по бира под тентата пред „Гранд Рок“, за да може Гули да пуши. Беше юнска вечер и в единайсет часа още бе светло. Клиентите бяха изпълнени с лятна превъзбуда, която обхващаше цяла Исландия по това време на годината — хората живееха във все по-бърз ритъм, без да спят.

— Бьорн? Ти ли си?

Бьорн се обърна и видя едра фигура с широкопола кожена шапка и коса на опашка.

— Синдри! — Бьорн се изправи и стисна ръката му.

Синдри погледна към събеседника му и Бьорн го запозна с брат си. Синдри бе подпийнал, Бьорн също, а Гули направо си беше пиян. Синдри и Бьорн поговориха за това-онова, но не и за януари. Поплюха малко заедно по банкерите. Гули ги гледаше и се наливаше с бира, без да им обръща много внимание.

— Помниш ли, че ти казах как брат ми е на път да остане без ферма? — попита Синдри.

Бьорн кимна.

— Взеха ли му я?

— Той не ги изчака. Самоуби се преди три месеца.

— Съжалявам — каза Бьорн.

— Е, да. Остави жена и две дъщери. Те пак ще останат без ферма, де… Ти как я караш? Успя ли да спасиш лодката?

— Наложи се да я продам — отговори Бьорн. — И няма изгледи да си купя нова.

Двамата се умълчаха. Гули запали нова цигара.

— Направихме каквото трябваше, нали? — каза Синдри.

Бьорн замълча. Преглътна.

— Да.

— Виж, утре съм на закуска с един наш стар приятел в „Сивата котка“, в десет часа. Искаш ли да дойдеш?

— Стар приятел?

Синдри сви рамене. Не пред Гули.

— Добре — кача Бьорн. — Ще се видим там.

„Сивата котка“ бе уютно кафене с лавици книги по стените. Намираше се точно срещу Централната банка, известна още като „Черната крепост“. Приличаше на бункер и беше най-нехаресваната сграда в Исландия. Пред нея стоеше Инголфур Арнарсон, подпрян на щита си и загледан към пристанището.

Бьорн видя широкополата кожена шапка на Синдри, веднага щом влезе. Синдри седеше в едно сепаре в дъното, а обемистото му тяло бе приклещено между оранжевата маса и червената кожена седалка. Срещу него седеше по-дребна и слаба фигура. На Бьорн му трябваше малко време, за да разпознае Исак, студента.

Бьорн седна до него и помоли сервитьорката за чаша кафе. Синдри си поръча голяма американска закуска от палачинки и бекон — специалитетът на „Сивата котка“, който се предлагаше по всяко време. Исак си поръча кифла.

— Вие двамата поддържате ли връзка? — попита Бьорн. — Нали уж се разбрахме да страним един от друг?

— Не. Поне до миналата седмица — каза Синдри. — Исак дойде у нас. Поговорихме.

— За януари ли? — попита Бьорн.

— По скоро за това, което ще правим тази есен — отвърна Исак.

Бьорн повдигна вежди.

— Кои сте „вие“?

— Исак и аз — отвърна Синдри, — и ти, ако искаш да се включиш.

 

 

Бьорн спря пикапа пред пекарната. Остана малко така, загледан към голямата църква и центъра на града. Няма връщане назад. Пое си дълбоко въздух и отвори вратата.

Магазинът бе празен. Лицето на Харпа грейна, когато го видя да влиза. Заобиколи тезгяха и се хвърли в прегръдките му.

— О, Бьорн, толкова съжалявам, че се усъмних в теб! Ще ми простиш ли?

— Няма какво да ти прощавам. Трябва да изпия едно кафе. Ти искаш ли?

— Да.

— Сега ще сипя — каза Бьорн. До стената имаше две кани с кафе. Бьорн наля за себе си и за Харпа, и двамата се настаниха на една маса.

— Решила си да ходиш в полицията, така ли? — попита Бьорн.

Харпа кимна.

— Сигурна ли си? Помисли ли за последиците?

— Трябва да го направя — каза тихо Харпа. — Ако умре още някой, няма да го понеса.

— Разбирам те — Бьорн се поотпусна. Няма смисъл да я разубеждава. Отпи от кафето си.

Харпа дори не докосна своето. Усмихна му се.

— Много се радвам. Най-гадно ми е, че може да си имаш неприятности заради мен.

— Както и Синдри, Исак и онова момче, Фрики.

— За тях не ми пука. Може би само за хлапето. Определено не ми пука за мен самата. Но за теб — да.

Бьорн се усмихна. Думите й го трогнаха. Започваше да мисли, че наистина може да я убеди. По-късно.

— Ще ми помогнеш ли да измисля какво да направя? Така де, има ли начин да предупредя полицията, без ти да отидеш в затвора? Мислех си да подам анонимен сигнал, но не знам как да го направя, без да им кажа подробности, за които да те обвинят.

— Точно затова съм тук — каза Бьорн, — за да измислим план. Но първо искам да се видиш с един човек.

Бьорн глътна набързо кафето си. Харпа още не бе докоснала своето. Какво й става!? Винаги си изпива кафето. Особено, когато е под стрес.

— С кого?

— Ще видиш.

Харпа отпи от кафето си. Бьорн хвана ръката й.

— Ще се оправим, Харпа! Сигурен съм!

Харпа го погледна и се усмихна.

— Ох, дано!

— Хайде, пийни си кафето и да тръгваме.

Харпа набързо си изпразни чашата.

— Добре. Само чакай да питам Диса дали ще ме пусне по-рано.

Бьорн я изчака да се разбере с шефката.

— Хайде, тръгваме! — усмихна се Харна.

Излязоха навън. Харпа видя пикапа на Бьорн.

— Не си ли с мотора?

— На сервиз е — излъга Бьорн.

Качиха се и той подкара на изток към околовръстното шосе. Нямаше представа къде точно отиват. Просто не биваше да спира. Рохипнолът е приспивателно, често употребявано при изнасилване, защото е без вкус и може да причини амнезия, особено ако се смеси с алкохол. Човекът, който му го даде каза, че започвал да действа след двайсет минути до половин час, но това бе приблизително. А и Харпа не бе пила алкохол. Бьорн нямаше доверие в онзи човек. Надяваше се само да е уцелил дозата.

Бьорн вкара един диск в уредбата на колата и усили музиката — „Нирвана“. Искаше да сведе бъбренето с Харпа до минимум.

След петнайсет минути тя се прозя.

— Боже, как ми се спи! Колко път ни остава?

Колкото трябва, помисли си Бьорн.

— Към половин час.

— Защо не ми казваш къде отиваме?

— Ще видиш.

Десет минути по-късно Харпа се облегна на вратата. След още пет вече спеше.

 

 

Магнъс седеше на най-задния ред и слушаше лектора — старши полицейски офицер, който говореше за измами и наказателния кодекс. Всички в Националната полицейска школа, преподаватели и студенти, носеха униформи, освен цивилните, разбира се. Директорът на школата бе преценил, че Магнъс трябва да идва с униформата си от Бостънската полиция, а не облечен като кадет, и затова Магнъс я бе донесъл от Щатите, когато се върна там през май, за да си събере багажа и да се премести за постоянно в Исландия. Пътуването не му отне много време.

Знаеше, че трябва да слуша внимателно, не искаше да се издъни на изпита и да трябва да се явява пак. Само че вече не беше ясно дали няма да го качат на самолета за Бостън, преди дори да положи проклетия изпит.

Една част от него искаше да забрави за Харпа, Бьорн и Синдри. Ако Снори не иска да го чуе, това си е негов проблем.

Но Магнъс не бе свикнал да мисли по този начин. Ако се окаже прав — а той бе сигурен в това — хората, които бяха стреляли по Джулиън Листър и които убиха Оскар, а вероятно и Габриел Ори, щяха да останат ненаказани. Нещо повече, имаше вероятност някой друг нещастник със семейство и може би с деца да намери смъртта си в най-близко време.

Телефонът завибрира в джоба му. Магнъс скришом го извади и погледна екрана. Почувства се като ученик. Вигдис.

В школата бе абсолютно забранено да се водят телефонни разговори в час, както и да се излиза навън по тази причина. Магнъс безшумно се насочи към вратата.

Офицерът прекъсна лекцията.

— Магнус?

— Сега се връщам — каза Магнъс с усмивка. Изниза се в коридора, преди лекторът да му направи забележка.

— Да, Вигдис, какво става?

— Идентифицирахме момчето, напръскано с газ на митинга. Фрики Ериксон. Работил е като помощник-готвач в Хотел 101. Съкратили го през декември. Знаем и адреса му. Да го приберем ли?

Магнъс оцени факта, че Вигдис го пита.

— Да, но първо питайте Балдур. И ми кажи как е минал разпитът.

— Тогава доскоро — Вигдис затвори.

Магнъс влезе обратно в стаята и седна на мястото си с гузна усмивка.

Вече се прибираше с колата, когато получи съобщение от Вигдис. Фрики бил някъде навън с приятелката си, но майка му не знаела къде. Когато го открият, ще звъннат на Магнъс.

 

 

Наведе се, за да види по-отблизо увеличения образ на екрана на фотоапарата, поставен на триножник. Обективът бе насочен към Тьорнин, голямото езеро в центъра на Рейкявик и сборен пункт за птиците, прелитащи над северния Атлантик. В бледосините му води, отразяващи небето, лебеди, гъски, патици, чайки, водни кокошки и други пляскаха, плискаха и плуваха безспир.

В далечния край на езерото имаше една особено шумна група — точно зад сградата на парламента и футуристичната стъклено стоманена кутия, където се помещаваше кметството. Там се събираха туристи, за да хранят птиците. Над птичата врява се чуваше глъчката от митинга за Айссейв на площад „Аустурвьолур“.

Независимо, че изглеждаше сякаш наблюдава живота в езерото, той всъщност гледаше друго — една от големите бели къщи по далечния бряг на Тьорнин.

Вече два часа следеше внимателно всичко в къщата. Беше сигурен, че няма никаква охрана — нито полицейски коли, които да се навъртат, нито униформени в градината. Зарадва се, когато видя, че колата на целта, черен джип „Мерцедес“, е паркирана отстрани на къщата и почти не се вижда от главния път. Зад джипа имаше плет и няколко дръвчета. Възможно място за влизане. Струва си по-късно да го провери.

Докато наблюдаваше и чакаше, в главата му се оформи план.

Целта излезе от предния вход на къщата, качи се в колата и потегли.

Той прибра фотоапарата, сгъна триножника и си тръгна.

Знаеше какво трябва да направи.

 

 

Ингилейф си пробиваше път през тълпата на площада и се оглеждаше за едрата фигура на Синдри. Бяха се събрали няколкостотин души. Атмосферата бе различна от зимните митинги, на които Ингилейф ходи — сега тълпата бе някак по-сериозна. Пак имаше гняв, но притъпен. Нямаше тигани и тенджери, нито мегафони или анархисти с кърпи през лицата. Нямаше и почти никакви полицаи. По-малко вълнение, повече мирна решителност.

Ингилейф почти веднага забеляза кожената шапка и сивата опашка на Синдри и застана точно зад него. Синдри бъбреше нещо с хората около себе си, когато я забеляза.

— Ингилейф?

Тя се обърна и му се усмихна широко.

— Синдри! Защо ли не се учудвам, че те виждам тук?

— Това е важен проблем — каза Синдри.

— О, да — съгласи се Ингилейф. — Знаеш ли кой ще говори?

— Все са разни стари дърдорковци — отвърна Синдри. — Чудя се защо изобщо дойдох. Ще говорят за това как не бива да плащаме на британците, но няма да направят нищо — той махна с ръка към тълпата. — Огледай се наоколо. Надявах се, че на площада ще има някакъв революционен дух, че ще има хора, готови да направят нещо. А сега все едно слушаме молебен в църква.

— Така си е — каза Ингилейф. — Трябва да ги уплашим!

Синдри я погледна с нов интерес.

— Кого да уплашим?

— Британците, естествено! Да ги накараме да мислят, че ако не предложат по-добри условия, хората ще се разбунтуват. Случвало се е преди. Можем да го направим пак.

— Точно така! — каза Синдри.

Ингилейф забеляза, че я гледа със смесица от възхищение и похотливо желание. Тя нямаше нищо против.

Една от организаторките на митинга взе високоговорител и изнесе кратка реч, според нея от името на целия исландски народ, изказвайки крайното си възмущение от похищението над Джулиън Листър.

— Ние не сме терористи, господин Листър! — извика Синдри в ухото на Ингилейф.

Този лозунг бе познат на тълпата от миналата есен, но този път никой не го подхвана. Хората около Синдри се извърнаха и го изгледаха с укор. Няколко души дори му изшъткаха.

— Жалка работа — промърмори Синдри.

Ингилейф се съгласи.

Последва серия от речи. Някои се сториха интересни на Ингилейф, но Синдри не хареса пито една. Той мърмореше все по-разпалено и накрая каза:

— Не издържам повече!

— И аз — отвърна Ингилейф.

— Тази страна е като някакво мекотело! — ядоса се Синдри.

— Ти си писал книга за това, нали? — попита го тя. — Ще ми разкажеш ли малко?

Синдри се усмихна.

— С удоволствие. Ела да пием по кафе.