Майкъл Ридпат
66 градуса северна ширина (3)

Глава 2

Август, 1934 г.

— А-а-а!

Халгримур замахна с брадвата си, когато се нахвърлиха срещу него. Бяха осмина. В пристъп на ярост, той отсече крака на първия воин и главата на втория. Брадвата разцепи щита на третия на две. Четвъртия удари със собствения си щит. Още два удара — още двама повалени. Последните двама си плюха на петите, пък и можеш ли да ги виниш?

Халгримур се стовари тежко върху камъните. Бойният бяс го бе оставил без дъх.

— Нафрасках ги и осмината, Бени! — заяви гордо той.

— Да. Дори и мен ме фрасна — отвърна приятелят му, разтривайки устата си. — Потече ми кръв и зъбът ми се клати.

— Той е млечен — отбеляза Халгримур — и без това ще падне.

Отпусна се и остави бледото слънце да погали лицето му. Винаги се чувстваше отлично, след като изпаднеше в берсеркски пристъп^[1]. Той усещаше, че в него има толкова много потиснат гняв и агресия, че се смяташе за един съвременен берсерк.

А и това бе любимото му място. Точно в средата на морето от вкаменена лава, наречено Берсеркяхраун — Каменното поле на берсерките. Беше красиво, зловещо и вълшебно място с най-различни камънаци, тук-там покрити със светъл мъх, пирен и блатни боровинки.

Полето от застинала лава носеше името на двама войни, докарани преди хиляда години от Швеция като слуги от Вермунд Слабия — човекът, който държал Бярнархьофн, семейната ферма на Халгримур. Шведите можели да изпадат в берсеркски гняв преди битка и с нечовешка сила да повалят всеки, който се изправи насреща им. Фермерът от Бярнархьофн не успял да излезе на глава с тях и ги пробутал на брат си Стир в Храуп — фермата на Бенедикт в другия край на полето от лава.

Но Стир също не се спогодил с новите си слуги и в крайна сметка берсерките били убити и погребани под камъните на полето от лава, точно там, където Халгримур си почиваше сега.

Той бе откърмен с историята за двамата берсерки, а приятелят му Бенедикт едва наскоро започна да чете исландските саги, но вече откриваше интересни подробности, като например че единият берсерк също се е казвал Хали. Бенедикт бе на осем години, с една година по-малък от Халгримур, но четеше много. Любимата им игра беше да кръстосват полето от лава и да си представят, че са берсерки. Получаваше се много добре. Бенедикт измисляше историите, но пък Халгримур бе много по-убедителен в ролята на берсерк. А в крайна сметка, това беше най-важното.

— Какво ще правим сега? — попита Халгримур.

Това беше по-скоро команда за Бенедикт да предложи нов сюжет, отколкото въпрос.

— Вашите къде са? — попита Бенедикт.

— Татко няма да се върне скоро. Тръгна да търси една овца на бърдото. Сега ще видя къде е мама.

Бойната им арена се намираше в малка падина, скрита от очите на възрастните, което я правеше идеално място за игри. Халгримур се качи по пътечката между двете ферми, издълбана в лавата хиляда години преди самите берсерки, и погледна на запад към Бярнархьофн. Голямата, добре поддържана ферма бе залепена до един водопад, който се спускаше по бърдото, носещо името й. Беше обградена с пояс от тучна трева — яркозелено петно на кафявия фон от пирен. Една малка дървена църквичка стоеше самотна между фермата и сивите форми на Брейдарфиордур — широкият фиорд, изпъстрен с ниски островчета. По бреговата ивица бяха издигнати дървени рамки, на които се сушеше осолена риба. Халгримур не видя никакви признаци на живот. Майка му бе казала, че смята да чисти църквата — правеше това с налудничаво старание. Халгримур не разбираше защо я чисти толкова често, след като пасторът влиза в нея само веднъж месечно.

Но с майка му не можеше да се спори.

В момента Хали трябваше да е в стаята, която споделяше с брат си, и да решава задачи по аритметика. Но той се измъкна тайно, за да играе с Бенедикт.

— Значи — каза Бенедикт, — чух, че хората на Арнкел са откраднали няколко от нашите коне. Трябва да ги намерим и да си върнем конете. Но трябва да ги нападнем изненадващо.

— Добра идея — каза Халгримур. Не беше напълно сигурен кой точно е Арнкел — сигурно някой вожд от сагите, Бенедикт беше по подробностите.

Запристъпваха тихо на юг през полето от лава. Тя бе избила от планинските недра преди няколко хиляди години и бе стигнала до фиорда, който разделяше двете ферми — място, наречено Храунсвик, Заливът от лава. Скалното образувание бе дълго няколко километра и представляваше назъбена верига от камънаци и мъхове — сиви, зелени и лилави, която стърчеше двайсетина метра над заобикалящата ги равнина. Пукнатините и нишите в лавата предлагаха отлична възможност за криене, промъкване, лазене и дебнене. На едно място, погледнати под определен ъгъл, камъните приличаха на два коня, пасящи заедно. Точно натам отиваха момчетата.

Пет минути, след като започнаха да се борят с трудния терен, Халгримур изведнъж чу пръхтене.

— Какво беше това? — обърна се той към Бенедикт.

— Не знам — изписука приятелят му. Лицето му бе изопнато от ужас.

— Прилича на някакво животно.

— Може би Тролката от Керлингин е слязла от Прохода.

— Не се излагай! — каза Халгримур, но преглътна неспокойно. Пръхтенето се усилваше. Звучеше като човешко.

След това се чу и кратък, висок писък.

— Това е майка! — Халгримур запълзя напред, без да чуе молбата на Бенедикт да стои скрит. Сърцето му блъскаше. Той нямаше представа какво ще види. Дали наистина това е майка му? Дали я грози някаква опасност?

Може би берсерките отново бродеха из полето от лава.

Халгримур се спря за момент — едва не се поддаде на страха. Но той е смел! Преглътна пак и продължи напред.

И там, върху легло от мъх, скрито в една ниша, той видя гол мъжки задник, който мърдаше нагоре-надолу върху полугола жена. Тя лежеше под мъжа с лице, закрито от златните вълни на косата й. Жената не видя Хали — очите й бяха затворени, а от устата й излизаха тихи мяукащи звуци.

Майка!

На вечеря майка му беше в отлично настроение. Баща му се върна от полето — беше намерил загубената овца в един овраг.

Майката на Хали много обичаше децата си. Или поне някои от тях. Тя се гордееше с трите му сестри, които възпитаваше да бъдат трудолюбиви, честни и добри домакини.

А Халгримур… Тя просто го харесваше.

— Хали! Къде си одра коленете!? — емна го тя.

— Не съм ги одрал! — отвърна сърдито Халгримур. Винаги упорито отричаше всичко и номерът никога не минаваше.

— Напротив! Нали ги виждам, че са мръсни и оцапани с кръв!

Халгримур погледна надолу. Така беше.

— Ами… паднах по стълбите.

— Пак си ходил да играеш на полето от лава, нали? Изрично ти казах да си напишеш домашното!

— Не! Заклевам се! Тук си бях през цялото време!

— Не ме прави на глупачка! — майка му повиши глас. — Гунар, скарай му се, де! Кажи му да не лъже майка си!

Баща му не го обичаше особено много. Но пък обичаше жена си още по-малко, въпреки красотата й.

— Остави момчето на мира! — сопна се той.

Доброто настроение на майка му отдавна се бе стопило.

— Марш в стаята, Хали! Веднага! И няма да слизаш, докато не си напишеш домашното! Брат ти ще ти изяде десерта.

Халгримур стана и погледна жално към купичката кисело мляко с боровинки, от която го лишиха. Затътри крака към коридора и стълбите.

На вратата се спря.

— Права си, майко. Наистина ходих да си играя с Бени на полето.

За негово удоволствие, бузите на майка му пламнаха.

— Видях те с бащата на Бени — продължи той. — Какво правехте?

— Вън! — изкрещя майка му. — Марш в стаята! Тази вечер, след като децата си легнаха, в мрака на къщата Хали чу как баща му вика, а майка му плаче.

Малкото момче заспа усмихнато.