Майкъл Ридпат
66 градуса северна ширина (10)

Глава 9

Магнъс бе в добро настроение, когато паркира „Геймоувъра“ на улицата пред къщата си. По-скоро, пред къщата на Катрин. „Геймоувъри“ по това време се наричаха автомобилите марка Рейндж Роувър: Магнъс купи своя на изгодна цена от фалирал адвокат, който имаше два, но не можеше да си позволи дори един. Гореше много, но пък извън Рейкявик бе задължително да си с предавка 4х4.

Бързите две бири, които удари в „Гранд Рок“ бяха отчасти причина за доброто му настроение. „Гранд Рок“ бе един бар на „Хверфисгата“. Беше задушен, мръсен и през работните дни пълен с мъже и жени, обичащи да си пийват; напомняше на Магнъс на някое от местата, където той разпускаше с приятели след края на смяната в Бостън. Това не беше обичай в Рейкявик, но пък през уикенда всички сякаш полудяваха. Всъщност, на пиенето в работни дни не се гледаше с добро око. И това правеше „Гранд Рок“ още по-неустоим.

Веднъж, скоро след като пристигна в Исландия, двете бири се бяха превърнали в много повече, придружени от безброй шотове, и Магнъс загази. Но сега вече държеше нещата под контрол.

Но не беше само от бирата. Магнъс се чувстваше добре, че отново върши истинска полицейска работа. А и случаят му се струваше интересен. Не беше сигурен дали ще могат да свържат смъртта на Оскар с Исландия, но ако все пак успееха, той бе готов да се обзаложи, че Харпа ще е замесена. Логично беше тя да е разстроена, след като бившият й приятел е умрял, но в тревогата на Харпа имаше нещо по-особено — тя криеше нещо.

А и в самоубийството на Габриел Орн нямаше никаква логика. Досега не бяха открили никакви признаци на самоубийствени мисли или действия, или на дълбока депресия у него. Ако все пак е решил да се самоубие, защо е трябвало да ходи пет километра в студената нощ, за да скочи в морето. Защо не е отишъл с кола? Или с такси? Защо не е останал вкъщи и не се е нагълтал с хапчета?

Може би ако се поровят, ще открият някаква самоубийствена страна на Габриел Орн, която ще обясни всичко.

Но Магнъс не вярваше, че това ще се случи.

Тъкмо беше извадил ключовете си, когато входната врата се отвори и на прага се появи хазяйката му в цялата си прелест.

Катрин бе висока, с къса, боядисана в черно коса, бял грим и метални обеци и игли, стърчащи от лицето и ушите й. Носеше черни дънки, тениска и палто. Приличаше малко на брат си Арни, но чертите й бяха по-остри. С едната си ръка бе прегърнала дребно като птиче момиче с къса руса коса.

— Здрасти, Магнъс — каза Катрин на английски. Бе живяла известно време в Англия и обичаше да упражнява езика с Магнъс. — Ние излизаме. Това е Тина, между другото.

— Здравей, Тина — поздрави той. — Как си?

Тина кимна, усмихна се и се сгуши във високата си приятелка.

Магнъс все още не бе запознат с конвенциите на женското приятелство в Исландия и не разбра на какво точно става свидетел в момента.

Катрин забеляза объркването му.

— Отказах се от мъжете. Магнъс. Те смърдят и лъжат. Не е ли така?

— Ами… — започна Магнъс.

— С Тина ми е много по-добре — прекъсна го Катрин и пристисна русото миньонче.

Тина й се усмихна и двете бързо се целунаха по устните.

— Няма да кажеш на Арни, нали, Магнъс? Аз нямам нищо против, но той само ще се разстрои.

— Няма — обеща Магнъс.

Една от причините Арни да настани Магнъс при Катрин беше, за да я шпионира. Но Магнъс не искаше да прави това. Той харесваше Катрин — тя бе добра съквартирантка, макар да не се засичаха много често. А може би точно заради това.

Щом влезе в антрето, той усети миризма на готвено. Отиде до кухнята да провери дали Катрин не е забравила нещо във фурната. Там завари Ингилейф, която разбъркваше нещо с дървена лъжица в голям тиган.

— Здрасти — каза тя и се приближи до него. Целуна го дълго и страстно.

— Здравей — отвърна Магнъс с усмивка. — Изненада ме.

— Бил си в „Гранд Рок“, нали? По дъха ти се усеща.

— Нещо против? — попита той.

— Не, разбира се. Това кръчме ти подхожда идеално. Само не ме води и мен там. Обичаш ли миди?

— Да.

— Слава богу.

— Ами… ти как влезе тук, Ингилейф?

— Катрин ми отвори. Между другото, запозна ли се с Тина? Много е сладка, нали?

— М-м… може — промърмори Магнъс. Не беше сигурен, че му харесва Ингилейф да влиза в дома му, без да го предупреди.

— В петък съм канена на купон у Якоб и Селма. Искаш ли да дойдеш?

— Това онзи дребния с големия нос ли беше?

— По-скоро е едър с малък нос. Виждал си го. Те са двама от най-добрите ми клиенти.

Ингилейф държеше шикозна галерия и се справяше отлично. Клиентите й бяха някои от най-богатите хора в Рейкявик: красиви хора, които купуваха красиво изкуство и се обличаха красиво. Всички те се отнасяха дружелюбно към Магнъс, но той някак не се вписваше сред тях. Най-малкото, той нямаше никакви дизайнерски дрехи — нито костюм, нито дори тениски. Любимите му ризи бяха марка „Ел Ел Бийн“, но това не се броеше, както и костюмът му, купен от магазин „Мейсис“. Но най-важното бе, че всички тези хора се познаваха още от деца.

— Не знам — каза Магнъс. — Предполагам, че ще имам работа по делото Оскар Гунарсон.

— Добре — Ингилейф явно нямаше нищо против. Никога нямаше против да излиза без него.

Магнъс не беше сигурен какво точно изпитва към нея, но му хареса как тя се появи в дома му и в центъра на живота му — без предупреждение или покана.

Тя го погледна.

— Виж… мидите могат да почакат.

 

 

Магнъс погледна към Ингилейф и се усмихна. Тя бе сгушена в него, положила глава на гърдите му, а русата й коса галеше брадичката му. Очите й бяха затворени, но не спеше. Магнъс забеляза добре познатия белег над едната й вежда. Устните й бяха притихнали в лека усмивка.

— Много ми е удобно така. Аз ли ти пасвам, или ти на мен?

— И двамата си пасваме — каза той. — Като сглобка.

— Да…

И наистина беше така. Ингилейф бе едно от хубавите неща в Исландия, една от причините Магнъс да остане. В Щатите имаше гадже от няколко години — адвокатка на име Колби. Тя бе умна, привлекателна и знаеше какво иска. А то беше Магнъс да зареже полицията, да запише право, да си намери хубава работа и да се оженят. Но Магнъс не искаше и затова се разделиха.

Затова, но и защото Колби не искаше някакви бандюги да стрелят по нея с полуавтоматично оръжие по улиците на Бостън.

Ингилейф нямаше намерение да се омъжва за него или да го променя. Запознаха се още през първата му седмица в Исландия. Тя бе свидетел, а после и заподозряна в убийството, което той разследваше. Извървяха труден път заедно. Бащата на Ингилейф, също като неговия, бил убит, когато тя била малка. Магнъс разкри какво е станало и истината се оказа много тежка за Ингилейф.

Той я подкрепяше, говореше с нея, разбираше болката й, помагаше й да я приеме, или поне да приеме, че ще трябва да живее с нея. И тези неща ги свързваха.

Ингилейф се размърда в прегръдките му.

— Е? Разреши ли вече случая с убийството на Оскар?

— Още не — каза Магнъс.

— За нищо не ставаш! Имаше цял ден!

— Един ден не стига.

— Дори за „От местопрестъплението: Магнус“?

— „От местопрестъплението: Бостън“ ли имаш предвид?

— Може. Не ги гледам тези сериали. Но бас държа, че мога да разреша случая. — Ингилейф се измъкна от прегръдката му и се изправи в леглото. — Какви са уликите?

— То не става така — каза Магнъс. — Не сме открили никакво исландско участие в убийството. Извършителят най-вероятно живее в Лондон. Там убиха Оскар, все пак.

— Аха… А разнищихте ли сексуалния живот на Оскар?

— Ти знаеш ли нещо за сексуалния му живот!?

— Не от личен опит, глупчо! Но сме се срещали. Камила, жена му, или по-скоро бившата му жена, беше моя клиентка. Приятна жена — красива, но и глуповата.

— Вигдис я разпита — каза Магнъс. — Не е забелязала никаква враждебност у нея.

— Сигурно. Но по едно време имаше враждебност. Особено когато Мария беше замесена.

— Мария?

— Да. Тя ми е стара приятелка. Ходи с Оскар година-две. Той се разведе заради нея. Сега е омъжена, но тя сама ще ти разкаже за новия си съпруг.

— Хм… — сексуалната ревност като мотив за убийство беше класика. Ингилейф имаше право — може би трябва да разберат нещо повече за любовниците на Оскар, или поне онези, които живеят в Исландия.

— Сега ще й се обадя — каза Ингилейф. — Можем да се срещнем.

— Вигдис ще я разпита утре.

— Е, как така! Тя е мой свидетел! — възмути се Ингилейф, докато ставаше от леглото, за да вземе телефона. — Това ли е правилният термин?

— Не точно.

Ингилейф му направи знак да мълчи.

— Мария? Здрасти, Ингилейф се обажда. Иска ми се да поговорим за Оскар. Сигурно се чувстваш ужасно.

Пет минути по-късно, Ингилейф се бе уговорила с Мария, Магнъс да отиде в дома й на следващата сутрин. Ингилейф бе доволна от себе си.

— Ще го разрешим този случай за нула време — каза тя. — С кого говори днес?

— С братовчедка ми Сиба — отговори Магнъс.

— Тя свидетел ли е?

— Не, но дойде като адвокат на сестрата на Оскар.

— А, да. И преди си ми казвал за нея. Тя ти е братовчедка по майчина линия, нали?

— Да, точно така.

— Онази, дето ти каза, че баща ти чукал най-добрата приятелка на майка ти, нали?

— Да — отвърна Магнъс с пресипнал глас, — но хайде да не говорим за това. Не биваше да я споменавам. Не искам дори да мисля за това.

— Добре — каза Ингилейф и стисна ръката му.

Но Магнъс мислеше за това.

Първите осем години от живота на Магнъс бяха идилични. Майка му преподаваше в едно училище, а баща му — в университета. Двамата с брат му Оли си играеха в градинката на малкия им дом, или под светлосиния му покрив, само на няколко километра от мястото, където се намираше Магнъс в момента.

Но после нещата се промениха по ужасен начин. Баща му обяви, че заминава да работи в един университет в Америка. Майка му остана сама с момчетата и започна да пие. Децата бяха пратени при баба им и дядо им в тяхната ферма на полуостров Снайфелс. Магнъс заличи този период от паметта си, но знаеше, че белезите от него са още там, някъде дълбоко в него.

Белезите бяха по-явни при брат му Оли. Той така и не успя да се съвземе от времето, прекарано във фермата.

След това, един ден майка им загина при катастрофа. Била пияна. Най-накрая бащата на момчетата, Рагнар, се върна от Америка, за да ги спаси и ги отведе в Бостън. По това време Магнъс бе на дванайсет години, а Оли — на десет.

Когато Магнъс порасна и започна да разбира какво е да си алкохолик, той си изгради собствено виждане за постъпките на родителите си. Според него, майка му, алкохолизираната му майка, а не красивата жена, която смътно помнеше, беше злодеят, а баща му — героят.

Тази версия издържа допреди четири месеца, когато Магнъс срещна случайно на улицата братовчедка си Сигурбьорг. Тя разби илюзиите му, като му каза, че баща му имал афера с най-добрата приятелка на майка му. Това я накарало да се пропие. Това също така накарало баща му да избяга в Америка. И, в крайна сметка, това довело до смъртта на майка му.

Именно тази информация Магнъс се опитваше да смели.

— Още мислиш за Сиба, нали? — попита Ингилейф. — Усеща се.

— Да — въздъхна Магнъс.

— Според мен, давай с рогата напред. Срещни се с нея. Разбери какво точно е имало между баща ти и приятелката на майка ти.

— Казах ти, че не искам да говорим за това.

Ингилейф не му обърна внимание.

— Спомням си защо реши да останеш в Исландия. Една от причините бе да провериш дали смъртта на баща ти не е свързана с Исландия.

Магнъс поклати глава.

— Ингилейф…

— Не, изслушай ме! През целия си съзнателен живот си бил обсебен от това как е убит баща ти и от кого. Точно затова си полицай, това е част от теб. Не е ли така?

Магнъс кимна неохотно. Това бе причината да стане полицай и по-специално детектив в отдел „Убийства“. Това бе причината да преследва толкова неуморно всеки убиец, който се изпречи на пътя му.

— Така, и сега нямаш търпение да откриеш какво свързва убийството на Оскар с Исландия, ако изобщо има такава връзка, но за нищо на света не искаш да разбереш дали убийството на баща ти е свързано с тази страна. Няма логика!

— Не е същото — възрази Магнъс.

— Защо?

— Защото… — опита се да измисли някаква причина, но все пак реши да каже истината. — Защото това е лично.

— Естествено, че е лично! — каза Ингилейф. — И точно затова трябва да се справиш с този проблем. Както аз разбрах как е умрял баща ми, въпреки че беше много болезнено за мен. И не ми казвай, че това не е било лично!

Магнъс погали косата й.

— Не, няма да ти кажа.

Ингилейф наистина изстрада много. Продължаваше да страда и досега. И беше права — за нея бе важно да разбере истината, а защо да не е важно за него?

— Страх те е, Магнъс. Признай си, че те е страх от това, което може да откриеш.

Магнъс затвори очи. Мразеше да го наричат страхливец. Изобщо не смяташе, че е такъв. Още от малък бе заклет читател на исландски саги — истории за средновековно отмъщение и героизъм. В тях имаше герои и страхливци, поддръжници на закона и бегълци от него. Магнъс виждаше себе си като един от героите. Усмихна се на себе си. В сагите имаше и жени, които юркаха мъжете си да станат от задниците си и да защитят семейната чест. Жени като Ингилейф.

— Така е — каза той. — Страх ме е… Само дето…

— Какво?

— Нали съм ти казвал, че когато татко ни напусна, живях четири години във фермата на дядо ми?

— Да.

Магнъс преглътна.

— Това са четири години, които не искам да си спомням.

— Какво е станало? — полита Ингилейф и сложи ръка на гърдите му. — Какво стана там, Магнус?

Магнъс въздъхна.

— Това не искам да ти го казвам. Този спомен не трябва да излиза наяве.

 

 

Харпа чакаше Бьорн да пристигне и се взираше през прозореца в примигващите светлини на Рейкявик. Бьорн имаше голям, мощен мотор и тя знаеше, че той ще дойде в Рейкявик възможно най-бързо. Деляха ги сто и осемдесет километра, но пътят бе хубав и празен, с изключение на последната отсечка — предградията на столицата.

Харпа беше превъзбудена от разговора с двамата детективи. Високият, с червената коса и лекия американски акцент, направо й влезе под кожата. Той бе по-умен от кльощавия, с когото говори през януари. Имаше нещо в очите му — сини, спокойни и разбиращи — което му позволяваше да вижда всичко, всеки детайл, и да прозре през всичките й страхове и пози. Той знаеше, че тя не им каза истината. Нямаше никаква връзка между убийствата на Габриел Орн и Оскар — смъртта на Габриел бе разрешен случай за властите. Но онзи детектив знаеше, че има нещо гнило.

И щеше да се върне.

Тази вечер Харпа се държа много гадно с Маркус — накара му се, задето не си е подредил камиончетата. А после, докато му четеше едно от любимите й датски стихотворения, Маркус отбеляза, че е прочела един стих-два пъти.

След като го сложи да спи, тя започна нервно да снове около масата. Искаше й се да се разходи до края на носа, но не смееше да остави Маркус сам в къщата. Почуди се дали да не извика майка си да го гледа, но се отказа, като се сети за всички обяснения и дребни лъжи, които щяха да последват, за да скрият най-ужасната лъжа.

В крайна сметка Харпа си наля чаша кафе, седна на кухненската маса, загледа се през прозореца към настъпващата нощ и си наложи да не помръдва. Изпадна в нещо като транс. Вътрешно — крещеше, външно — сякаш бе замръзнала.

Смъртта на Габриел никога нямаше да й даде покой. По някакъв странен начин смъртта му, или участието на Харпа в нея, заседна някъде дълбоко в душата й и сега избуяваше като отровно тропическо растение, което я изяждаше отвътре.

През онази вечер тя не успя да погледне Маркус в очите. Тези големи, доверчиви, честни, кафяви очи. Как да му каже, че майка му е лъжкиня? Още по-лошо — убийца.

Как щеше да продължи животът й, ако не може да погледне сина си в очите?

Идваше й да изрита кухненския стол и да изкрещи. Но не помръдна. Не трепна. Дори не вдигна чашата студено кафе към устните си.

Къде се бави Бьорн, по дяволите!?

Загледа се навън в сгъстяващия се мрак и там видя Габриел Орн, проснат на паважа при паркинга. От главата му течеше кръв и се смесваше с кишата.

 

 

Чу собствения си вик.

— Тихо, Харпа, тихо! — гласът на Бьорн бе спокоен и повелителен.

Харпа спря да крещи. И започна да хлипа.

Бьорн приклекна до Габриел.

— Мъртъв ли е? — прошепна Харпа.

Бьорн свъси вежди. По начина, по който опипваше гърлото на Габриел Орн, първо на едно място, а после на друго. Харпа разбра, че явно не намира пулс.

Тя извади телефона си.

— Ще повикам линейка.

— Не! — каза твърдо Бьорн. — Недей. Мъртъв е. Няма смисъл да викаме линейка за умрял човек. Ще ни тикнат в затвора.

— Хайде да се омитаме! — предложи Фрики.

— Не! Чакайте. Оставете ме да помисля — каза Бьорн. — Трябва ни единна версия.

— Няма как да разберат, че сме били ние — обади се Синдри. — Хайде да се махаме.

— Ще видят, че Харпа му е звъняла, точно преди Габриел да излезе — каза Бьорн. — От телефонната й сметка. Полицията ще я разпита. Може да е имало още някой при него. Някой, който знае, че Габриел отива на среща с Харпа.

— Не им казвай нищо, Харпа! — посъветва я Фрики.

— Божичко! — простена Харпа. Тя знаеше, че ще изпее всичко на полицията.

— Тихо! — сряза ги Бьорн. — Хайде да се успокоим. Трябва ни единна версия, алиби за всички ни. Но първо трябва да го изнесем оттук. Внимавайте да не си изцапате дрехите с кръв.

Синдри, Фрики и Бьорн завлачиха тялото на Габриел и го скриха между две коли.

— Харпа трябва да се появи в Б-5 — каза Исак. Другите го погледнаха. — Трябва да отиде там още сега и да вдигне някакъв скандал, за да я запомнят. Трябва да се скара с някого. С мен например. Двамата нищо не ни свързва. Полицията няма да се усъмни.

— Но къде е била досега? — попита Синдри.

— С мен — отговори Бьорн. — Запознахме се на демонстрацията. После се прибрахме заедно в апартамента на брат ми, но нещата се объркаха и тя се обади на старото си гадже. Искаше да се види с него.

— Харпа го чакаше в бара, но той така и не дойде — продължи Исак.

— Какво ще правим с тялото? — попита Синдри.

— Ще го преместя някъде — каза Бьорн.

— Трябва да изглежда като самоубийство — обади се Исак. — Знам ли, може да е скочил отнякъде. Или да се е обесил?

— Това е ужасно! — изстена Харпа. — Май ще повърна.

— Ще го закарам до морето да поплува — каза Бьорн. — Синдри, ти ще ми помогнеш. Така. Харпа, дай ми телефонния си номер. Ти отиваш в Б-5 с Исак, но трябва да влезете поотделно. Вдигни скандал, но гледай да не те изгонят. Трябва да останеш там възможно най-дълго. Аз ще се отърва от тялото и ще ти се обадя след един-два часа. Тогава можеш да дойдеш с мен в апартамента на брат ми. Там ще изпипаме подробностите на твоята версия.

Харпа кимна. Окопити се и тръгна към бар Б-5. Исак я последва, но по различен път.

 

 

Въпреки че планът бе напълно импровизиран и имаше много слабости, той все пак свърши работа. Харпа не би могла да измисли нещо подобно. За това бяха нужни, умът на Исак и спокойствието на Бьорн.

Оправи се добре с полицейските въпроси. Ако не беше Бьорн, Харпа би се пречупила под напрежението. Но той я зареди със сила и решителност да се придържа към версията си. А сега й се налагаше да мине още веднъж през същия ад, но този път не бе сигурна, че ще се справи толкова добре.

Чу шума на бързо приближаващ се мотор. Чу и как спира пред къщата й.

Сърцето й подскочи. Изтича навън и се хвърли в прегръдките на моториста, още преди да си е свалил каската.

— О, Бьорн, толкова се радвам, че си тук! — Харпа заплака.

Той свали каската си и я погали по косата.

— Спокойно, Харпа, няма страшно! Всичко ще се нареди!

Тя се отдръпна от него.

— Няма да се нареди, Бьорн! Аз убих човек! И ще отида в ада! Вече съм в ада!

— Ад няма — каза спокойно Бьорн. — Чувстваш се виновна, а не бива. Разбира се, лошо е да се убиват хора, но ти не си искала да го убиеш, нали? Беше нещастен случай. Много хора загиват така.

— Не беше нещастен случай! Аз го нападнах!

— Всичко стана, защото Синдри и онова хлапе те подкокоросаха. Те те накараха да му се обадиш и да го извикаш на среща. Нашата грешка бе, че ги послушахме. Харпа, погледни ме. Ти не си лош човек!

Но Харпа не го погледна. Само се притисна в гърдите му. Искаше да му повярва. Имаше отчаяна нужда да му повярва.