Дж. М. Кутси
Дневник на една лоша година (6)

06. За насочващите системи

Имаше моменти по време на Студената война, когато в областта на военната технология руснаците изоставаха толкова много от американците, че в случай на световна атомна война биха били пометени, без дори да успеят да нанесат ответен удар. В такива периоди взаимното в доктрината за неизбежното Взаимно унищожение в случай на ядрен конфликт се явява чиста фикция.

Тези разклащания в равновесието на силите възникваха поради това, че от време на време американците успяваха да постигнат огромен напредък в областта на телеметрията, навигацията и насочващите системи. Независимо че притежаваха мощни ракети и безброй ядрени глави, капацитетът на руснаците да ги изстрелят точно към целта винаги е бил незадоволителен в сравнение с този на американците.

Чисто и просто като машинописка, Аня от горния етаж се оказа голямо разочарование. Изработваше си дневната норма, това не представляваше проблем, но онова разбиране, на което се надявах, онова отношение към нещата, за които пишех, отсъстваше напълно. Понякога гледам текста, който ми е дала и не мога да повярвам на очите си. Според Даниел Дефо, чета аз нейния препис, истинският англичанин ненавижда всички „папаисти и папирството“^[1]. Генералите на Брежнев заседавали „някъде в Уран“.

Когато нося кошницата с мръсното пране и се разминавам с него, никога не забравям да си врътна задника, моят ненагледен задник с опъната по него дънкова пола. Ако бях мъж, нямаше да мога да откъсна очи от себе си. Алан твърди, че в света има толкова много различни задници, колкото и човешки лица. Огледалце, огледалце на стената, викам му на Алан, чий е най-прекрасен на земята? Твоят, принцесо, кралице, няма никакво съмнение в това — твоят!

Въпреки това обаче, в нито един момент руснаците не отправиха заплахи, че ще използват пилоти доброволци, които да разбият самолетите си, натоварени с ядрени бомби, в определени цели в Америка, жертвайки живота им по този начин. Сигурно са съществували такива доброволци, но руснаците не са заявявали, че разполагат с подобен резерв, нито че военната им тактика може да включва самоубийствени актове.

В техните по-късни космически авантюри и двете страни полагаха неимоверни усилия да върнат на земята собствените си изстреляни в космоса астронавти или космонавти, въпреки че доброволци, готови да дадат живота си за прослава на родината, със сигурност не са липсвали (нито една обаче от двете страни не е имала угризения относно изпращането на кучета, мишки и маймуни в космоса на самоубийствени мисии). Руснаците биха могли да имат космонавти на луната и преди 1969-а, ако бяха готови да ги оставят да умрат там бавно, след като преди това са забили знамето.

Пиша това, което чувам, после пускам спелчека, обяснява ми тя. Може би понякога спелчекът го бърка, но е по-добре, отколкото да се догаждам.

Всичко, за което пише, е политика — той, Сеньора, не Алан. Много съм разочарована. Кара ме непрекъснато да се прозявам. Опитвам се да му внуша да се откаже, защото на хората вече им е писнало от политика. Пък и други теми — колкото щеш. Би могъл например да пише за крикет — да предложи личната си гледна точка. Знам, че гледа крикет. Когато се връщаме с Алън късно вечер, той си седи тежко отпуснат в креслото пред телевизора — вижда се от улицата, никога не спуска щорите.

Това отношение към човешкия живот е странно. Военни командири не се и замислят преди да заповядат на войските си да влязат в бой, с пълното съзнание, че голям брой от хората им ще бъдат убити. Войници, които не се подчиняват на заповедите или отказват да влязат в бой са наказвани, дори разстрелвани. От друга страна обаче офицерският дух повелява, че е недопустимо да се избират отделни войници и да им се заповядва да жертват живота си — например, да внесат експлозиви в редиците на врага и да се взривят. Въпреки това — един още по-голям парадокс — войници, които по своя собствена инициатива извършват подобни действия, се възприемат като герои.

През Втората световна война отношението на Запада към японските летци камикадзе остава двояко. Тези млади мъже със сигурност са много храбри — твърди общоприетата версия; въпреки това обаче те не могат да бъдат определени като истински герои, защото, макар и да жертват живота си и по всяка вероятност в известен смисъл да са поискали доброволно да го сторят, психологически те се явяват част от един военен и национален дух, който не зачита отделния човешки живот. Така че подобни доброволци за самоубийствени мисии представляват по-скоро нещо като културен рефлекс, а не са пример за истинско решение, взето независимо, автономно и свободно. Пилотите камикадзе, значи, не са повече герои от, да речем, пчелите, които инстинктивно жертват живота си, за да защитят кошера.

Спелчекът не притежава собствен ум, отговарям й аз. Ако оставиш всичко в живота си на спелчека, то със същия успех може да си хвърляш зарчета.

Самата аз нямам нищо против крикета, но когато е за кратко. Приятно е да съзерцаваш бели панталони, опънати по млади мъжки задници. Каква гледка само бихме били двамата с Андрю Флинтов, ако тръгнем да се разхождаме по улицата например и в такт поклащаме задниците си. Той е по-млад от мен, този Андрю Флинтов, но вече има жена и деца. Женичката му вероятно се гърчи от притеснение, когато той тръгне по турнири, сигурно го сънува как припада по прелестите на съблазнителки като мен — готини, възбуждащи и екзотични.

По същия начин във Виетнам готовността на виетнамските бунтовници да понесат огромни загуби при фронтални атаки срещу техните американски врагове се отдавала не толкова на личния им героизъм, а по-скоро на типичния за Изтока фатализъм. Що се отнася до техните командири, готовността им да заповядват предприемането на такива атаки само доказвала циничното им незачитане и презрение към стойността на човешкия живот.

В началото, когато се случиха най-първите самоубийствени бомбени атентати в Израел, на Запад може и да е съществувало някакво двойствено отношение към тях от морална гледна точка. В края на краищата, да се самовзривиш изисква повече смелост (трябва повече „да ти стиска“), отколкото да оставиш тиктакаща бомба сред най-голямата тълпа и да си плюеш на петите. Но тази двойственост много скоро се изпарява. Защото, започва да се твърди в подобни случаи, самоубийците с бомби жертват живота си в името на гибелни цели, поради което никога не могат да бъдат истински герои. Нещо повече, тъй като те и без това не ценят собствения си живот (вярват, че само след миг ще се озоват в рая), излиза, че в известен смисъл нищо не жертват.

Сега не говорим за живота, отвръща ми тя. Говорим за писане на машина. Говорим за правопис. Защо англичаните ще искат всичко да е правилно написано, след като и без това ще се превежда на немски?

Според Сеньора зрението му не било като навремето. Независимо от това, като се прокрадвам котешки край него, усещам погледа му върху себе си. Това е играта между него и мен. Нямам нищо против. За какво друго ти е дупето? Използвай го, не го пести!

Когато не нося кошници с мръсно пране, аз съм неговата секретарка на непълен работен ден. Също така, понякога, неговата домашна помощница. Отначало се предполагаше, че ще бъда само негова сегретария, неговата секретна ария, неговата фея и фетиш, всъщност не дори и това, а само неговата машинописка, неговата машинна мишка, неговата трак-трак-истка.

Имало е едно време войни (Троянската например, или в по-ново време Англобурската война), в които храбростта на врага се признавала, уважавала и помнела. Тази глава от историята май вече е затворена. В днешните войни няма никакво признаване, дори само по принцип, на факта, че врагът също може да има герои. Западът гледа на самоубийствените атентати в Израело-Палестинския конфликт или в окупиран Ирак като на нещо по-лошо и от най-обикновена партизанска война: докато за участниците в такава война може най-малкото да се каже, че са се вдигнали на оръжие, то самоубиецът с бомба се сражава — ако това изобщо може да се нарече сражаване — по недостоен и подъл начин.

Млъкнах. Очевидно не понасяше критика. Няма значение, казвам, ще свикнеш и тогава ще ти бъде по-лесно.

Диктува велики мисли на машинката си, после ми връчва записите, плюс сноп листове, пълни с полуслепите му драсканици, в които трудните думи са изписани внимателно с печатни букви. Взимам записите, слагам си слушалките и най-тържествено ги печатам. Пооправям текста тук-таме доколкото мога, и където нещо му липсва, най-вече известна доза сексапил, въпреки че — както се предполага — той е великият писател, а аз съм само една малка филипинка.

Човек би искал да запази у себе си някакво уважение към онзи, който е избрал смъртта пред безчестието, но в случая с ислямските бомбени самоубийци проявата на уважение е нещо много трудно, особено когато човек вижда колко много са те на брой (логическо заключение, което може да се окаже съвършено невалидно, но което изразява стария масов предразсъдък на Запада срещу манталитета на Другия) и колко евтин е в очите им човешкият живот. В такова едно неясно положение може би е полезно човек да си припомни все пак, че въпросните самоубийствени бомбени атентати идват в отговор на нещо, че те са отчаяни стъпки срещу американските (и израелски) постижения в областта на насочващите системи, които далеч надминават капацитета на техните опоненти. В момента предприемачите на отбраната в САЩ работят върху реализирането на бойното поле на имперското бъдеще, в което на американския военен състав вече няма да му се налага да присъства физически на въпросното поле и където разгромът и унищожението на (човека) врага ще се осъществява от роботи бойци, направлявани електронно от техници, базирани във военен кораб на стотици мили от въпросното място или, защо не, направо от командна зала в самия Пентагон. Пред лицето на такава заплаха как другояче да запазиш достойнство, освен като отчаяно и предизвикателно се откажеш от живота си?

Тя се нацупи. Очаквах вътре да има повече разказ, отвръща. Трудно е да навлезеш в текста, когато темата се мени непрекъснато.

Сегретария. Звучи като коктейл от Хаити: ром със сок от ананас и кръв от бик, разбит с малки парченца лед и украсен отгоре с тестиси от петел.

Истината е, че той няма нужда от сегретария, нито дори от типиста-машинописта, може сам да си набира великите мисли, нали сега продават клавиатури с огромни букви, точно за такива като него. Но го мързи да пише (страда от някакво „непреодолимо отвращение“ както сам казва), предпочитал да стиска писалката си и да усеща как думите излизат от другия й край. Нищо не можело да се сравнява с това как думите прекрачват в света, казва той, направо тръпки те побиват. Аз изпъвам рамене, стягам се и свивам устни. Не бива да говориш такива неща пред едно добро момиче, Сеньор, викам му. Обръщам се и тръгвам да си вървя с подчертано поклащане на задника; чувствам очите му жадно впити в мен.