Дж. М. Кутси
Дневник на една лоша година (10)

10. За националния срам

Една неотдавнашна статия в „Ню Йоркър“ твърди, че било ясно като бял ден, че администрацията на САЩ е подела кампания, начело с Ричард Чейни, срещу изтезанията на затворници, пленени в така наречената война срещу терора, но в същото време тя работи най-активно срещу приемането на закони и споразумения, които забраняват изтезанията. Затова съвсем законно можем да твърдим, че въпросната администрация, макар и законна (в смисъл, че е била законно избрана), е всъщност незаконна или антизаконна — в смисъл, че действа отвъд границите на закона, заобикаля закона и в крайна сметка не зачита неговото върховенство.

Безсрамието на тази администрация е невероятно. Всичките им опровержения са половинчати. Разликата, която наетите от тях адвокати правят между изтезание и принуда, е отявлено лицемерна, pro forma. При новосъздаденото разпределение на силите, казват ни те косвено, старото чувство на срам е изкоренено. Каквото и отвращение да изпитвате, то не води до нищо. Ние сме недосегаеми, защото сме твърде силни.

Демостен: докато робът се страхува само от болката, онова, от което свободният човек се страхува, е предимно срамът. Ако приемем твърденията в статията на „Ню Йоркър“, тогава въпросът за всеки един американец поотделно се превръща в морален: как да се държа пред лицето на този срам, на който съм подложен? Как да спася честта си?

Направих каквото можах да успокоя топката. Слава богу, че не съм господин Абърдийн_, помислих си, женен за тази раздразнителна млада жена. Но това, разбира се, е глупост. Бих дал да ми отрежат дясната ръка само и само да бъда на мястото на господин Абърдийн._

* * *

И ’кво за онзи старец, пита ме, не се е пробвал да ти се пуска, нали? Дали ми е пуснал ръка, това ли питаш, казвам. Не, не ми е пускал ръка. Не се е и опитвал дори. Но и да се беше опитал, какво от това? Какво ще направиш? Ще слезеш долу и ще го ступаш, така ли? По този начин най-много да попаднеш във вестниците. И да станеш за посмешище: „Известен писател под ударите на ревнив любовник“.

Самоубийството може да спаси честта на някого и нищо чудно да съществуват самоубийства на честта сред американците, за които никой не е чул. Но какво да кажем за политическите действия? Ще се окажат ли те достатъчни — не говоря за въоръжена съпротива, а за действия в рамките на закона и на демократичната система (петиции, демонстрации, изпращане на писма)?

Безчестието не зачита тънките различия. Безчестието те връхлита, стоварва се на раменете ти и веднъж настанило се, никакви смислени доводи не могат да го отклонят от пътя му. В настоящата атмосфера на непрекъснато подклаждан страх и при липсата на всеобщо народно негодувание срещу изтезанията, политическите действия на отделни граждани едва ли биха могли да имат някакъв реален ефект. Въпреки това обаче, при упорито преследване на целта и в дух на яростна нетърпимост, подобни действия биха могли поне да дадат възможност на хората да вдигнат глава. Чисто символичните действия от друга страна обаче — горенето на флагове, викането с все сила на: „Аз се отвращавам от лидерите на моята страна и се разграничавам от тях“ — със сигурност не са достатъчни.

Не мога да повярвам, че при вида на тяхната стъпкана в калта и презрително погазена чест поне в някои американски сърца няма да се породят мисли за отмъщение и смърт. Не мога да повярвам, че все още никой не е замислил убийството на онези престъпници от високите етажи на властта.

Как смяташ, дали мога да стана модел, пита ме най-ненадейно.

Намира се в апартамента ми. Току-що ми е донесла дневната порция преписани листове и тъкмо се кани да си тръгне, когато, неизвестно защо, решава да се помае още малко. Слага ръка върху устните си, разрошва косата си и ме поглежда предизвикателно.

Докато съм при него, нищо не се е опитвал да направи, но какво става след като си тръгна, е съвсем друга история. Само един Бог вижда какви ги върши след това, Бог и Пресветата Дева, и всички останали светци. Изчезнаха ми едни пликчета и съм сигурна, че той ги е задигнал от сушилнята. Предполагам, че като си тръгна, си разкопчава панталоните, увива си го в моите пликчета, затваря очи и си представя божествения ми задник, след което се изпразва. После се закопчава отпред, връща се към Джон Хауърд и Джордж Буш и какви злодеи били те двамата.

Дали все пак не е съществувал някакъв заговор ала Щауфенберг^[1], който един ден да излезе на бял свят?

Във всеки случай, тъй като няма изгледи за промяна в политиката, целта, и не само за американците със съвест, но и за всеки един гражданин на Запада най-общо казано, трябва да бъде намирането на начин да се спаси човешката чест, което в известна степен се припокрива и с това човек да запази самоуважение, но също така и да не се явява с омърсени ръце пред съда на историята.

Съдът на историята очевидно занимава умовете и на хората от американската администрация. Историята ще ни съди въз основа на делата, които оставяме след себе си, твърдят те публично; а над тези дела, казват си те насаме, ние имаме безпрецедентен контрол. Нека от най-тъмните си престъпления да не оставим и следа — писмена или материална. Нека архивите бъдат нарязани на ленти, твърдите дискове — унищожени, телата — изгорени, прахта им — разпръсната.

Те презират Ричард Никсън. Никсън беше аматьор, казват те. Никсън беше немарлив по отношение на сигурността. В техния списък с приоритети сигурността — под която те разбират секретността — стои на първо, второ и трето място.

Модел ли, повтарям колебливо; общо взето се търсят по-високи момичета. По-високи и по-млади. Ще трябва да се конкурираш с кльощави шестнайсетгодишни мацки.

Ето, това имам предвид като говоря за вечно вдигнатите щори и шока, който предизвикват у хората.

Алан гласува за Хауард. Що се отнася до мен, аз не бих гласувала за него на изборите през 2004-та, но в последния момент точно това направих. По-добре познатото зло, отколкото непознатото, казах си тогава. Те непрекъснато повтарят, че човек имал на разположение три години да мисли и да вземе решение, от едните избори до другите, но това не е така. Човек винаги чака до последния момент и тогава решава. Също като с Алан, когато той ме попита: искаш ли? Не беше нужно да му казвам „да“, можех да му отговоря с „не“. Но не го направих. И ето ни сега, живеем заедно, господин Копа сено и госпожица Игла, като дупе и гащи.

За най-пъклените им дела никой никога няма да узнае — трябва да сме готови да преглътнем този факт. За да разберем най-лошото, трябва да екстраполираме и да използваме въображението си. По всяка вероятност най-лошото ще е това, на което смятаме, че са способни (способни да поръчат за изпълнение или способни да се правят, че не виждат); а те са способни на всичко и това е повече от очевидно.

Засега няма доказателства, че австралийци са участвали в истински зверства. Или американците не са искали да ги принуждават да вземат участие, или пък е имало натиск, на който австралийците са се противопоставили. Един австралиец, таен агент, мъж на име Род Бартън, учен, специалист в своята област, така се случило, че трябвало да участва в разпита на иракски учени, след което не беше издържал, беше дал гласност на видяното, а после — и това му прави чест — беше напуснал службите.

От друга страна обаче, австралийското правителство винаги е имало най-унизителното поведение в така наречената Коалиция на желаещите и дори винаги е било готово да изтърпи унижението за това, че в замяна не получава никакви компенсации, пускайки в отговор само една тънка крива усмивчица. По време на преговорите със Съединените щати за условията на двустранната търговия, молбите му за отстъпки, предвид преданото сътрудничество и партньорство в Ирак и къде ли не още, са били отхвърлени на бърза ръка. Също така то послушно запази мълчание по случая с Дейвид Хикс, млад австралиец мюсюлманин, хвърлен от американците в Гуантанамо. Да не говорим за това, че незавидната му участ събуди у някои министри от кабинета желание за мъст, последвано от морално падение, сравнимо единствено с това на Доналд Ръмсфелд или самия Буш на по-млади години.

Не ти говоря за тия модели, прекъсва ме тя. Тогава за какви, питам. За фотографски модел, да позирам за снимки, отвръща ми.

Правим ли го или не, каза Алан през онази нощ в „Роналдо“. Да приема или не, попитах се мислено. Две петлета се скарали пред поповата врата. И Хауард така го избраха. Иш-миш, ти жумиш! И после ала-бала-ница, счупена паница.

Както вече казах, очите му играят, на Сеньора. „Зрението ми си отива, както и всичко останало, но най-вече зрението ми.“ Затова вика, че изстисквал червейчета от писалката си. Изписаните от него страници, които ми връчва, не ми вършат никаква работа. Очертава буквите доста четливо, всички „m“ и „n“ и „u“ и дори „w“, но когато трябва да изпише цял абзац, няма и един прав ред — редовете му падат и потъват в морето като пикиращ самолет или като останал без дъх баритон. Никога нагоре, винаги надолу.

Въпреки че е била съучастник в престъпленията на американците, би било пресилено да се каже, че Австралия е изпаднала в същата онази антизаконност или извънзаконност, които са типични за Америка. Но това състояние на нещата може скоро да се промени. В новите полицейски пълномощия, с които австралийското правителство се кани да се окичи, човек не може да не види презрение към господството на закона. Това са извънредни времена, според мантрата, която те повтарят — а извънредните времена изискват извънредни мерки. На Австралия не й трябва много, за да се плъзне по плоскостта и да се озове в положението на Америка, където въз основа на обвинения от информатори („източници“) хора просто изчезват или биват отхвърляни от обществото, а само огласяването на тяхното изчезване вече се смята за престъпление.

Дали безчестието е човешко състояние, което се проявява на степени и в различни нюанси? Ако съществува състояние на дълбоко безчестие, тогава съществува ли състояние на плитко безчестие или, може би, слабо безчестие, като безкофеиново кафе? Изкушението е да кажеш не: безчестието си е безчестие. Въпреки това, ако днес чуя, че някой американец е предпочел да се самоубие вместо да живее в позор, аз ще го разбера много добре; докато един австралиец, който се самоубие в отговор на действията на кабинета Хауард, рискува да изглежда смешен в очите на сънародниците си. Американската администрация е издигнала отмъстителността до равнището на пъклена безчовечност, докато низостта на австралийците е все още поносима и донякъде симпатична.

Нацупва капризно устни и разкършва бедра. Нали разбираш, казва ми. Не би ли искал една такава снимка от мен? Можеш да си я сложиш на бюрото.

Зрението лошо, зъбите пък — не е за разправяне. На негово място щях направо да си ги извадя и да си спретна една хубава протеза. Никоя жена няма да го търпи с тия зъби, веднага ще го изпрати на зъболекар едно, две, три, морето още спи. Или ще си оправиш зъбите, или аз се махам. Навремето е бил женен. Знам, защото го попитах. И така, сеньор К., питам го, никога ли не си се женил? Напротив, бил съм женен, отговори ми той. Стоя и чакам да каже още нещо: колко деца, кога е умряла жена му, ако изобщо е умряла, от какво е умряла… такива неща.

Поколението от бели южноафриканци, към което принадлежа и аз, както и следващото поколение, а може би дори и по-следващото, ще ходят вечно с наведени от срам глави заради престъпленията, извършени в тяхно име. Онези от тях, които искат да спасят личната си гордост като най-категорично отказват да сведат глави пред присъдата на света, страдат от болезнено негодувание и неукротим гняв за това, че са били осъдени без да имат правото да бъдат изслушани, но в чисто психически план това може да се окаже също толкова тежко бреме. Тези хора трябва да се научат на един-два трика от англичаните и начина, по който те се справят с колективната вина. Британците просто заявиха, че нямат нищо общо със своите имперски предци. Империята отдавна не съществува, казват те, така че защо трябва ние да носим отговорност? Освен това хората, които са управлявали нашата империя, са били викторианци — мрачни, намусени, непреклонни, облечени в тъмни дрехи, тоест по нищо не приличат на нас.

Забравено ли е вчерашното сдърпване — простено и забравено? Може би. Или може би не го помни като сдърпване. Сигурно е пробягало в ума й като едва доловим полъх на вятъра, набраздил водната повърхност.

Но това е всичко: Напротив, бил съм женен, сякаш очакваше да проявя разбиране, Бил съм женен, но не ми хареса и не желая да говоря за това.

Алан също е бил женен, заявих, без да ме е питал. Казвала ли съм ти? Той напусна жена си заради мен. И това му костваше много пари. Аз трябва да поддържам разговора, защото той никога нищо не пита, не и след като поиска да узнае откъде съм. Откъде си, попита ме през онзи първи ден и аз му отвърнах: Как откъде, от горния етаж, любезни ми господине. Но това не му хареса. Стори му се твърде нагло.

Преди няколко дни чух едно изпълнение на Петата симфония на Сибелиус. Като наближиха заключителните акорди, изпитах точно онази огромна, заливащата те отвсякъде емоция, която тази музика поначало цели да предизвика. Какво ли е било, почудих се, да си финландец сред публиката при първото изпълнение на симфонията в Хелзинки преди почти век и да почувстваш как тази мощна възвишеност те завладява? Отговорът: човек би се почувствал горд, че един от нас е сътворил тази музика, горд, че от нищото ние, човешките същества, можем да създадем такова нещо. Точно обратното на усещането за срам от това, че ние, същите тези хора, сме издигнали Гуантанамо. От едната страна — възвишена музика, от другата — машина за причиняване на болка и унижение на себеподобния: най-доброто и най-лошото, на което са способни хората.

Тъй като всяка дума, която произнася, е музика за слуха, има право да говори каквото й скимне. По същия начин — тъй като всичко, което върши, е симпатично — има право да върши каквото й скимне. Така разсъждава едно разглезено дете. Работата е там, че тя вече не е дете. И в това има нещо обезпокоително.

* * *

Кухнята му е пълна с празни бутилки, които се предполага, че не забелязвам. И с хлебарки. Това само показва колко отдавна жена му е умряла или избягала. Туп-туп, туп-туп, преминават по перваза на дюшемето, щом решат, че не гледаш към тях. Навсякъде трохи, дори върху бюрото му. Същински рай за хлебарките. Нищо чудно, че зъбите са му развалени. Хруп-хруп, драс-драс, дрън-дрън. Долу либералите! Какво казал Хобс. Какво казал Макиавели. Бре-бре!