Дж. М. Кутси
Дневник на една лоша година (36)

05. За масовите емоции

Вчера петият и последен мач по крикет между Англия и Австралия завърши с победа на Англия. На стадиона „Овъл“ в Лондон, както и по кръчмите в цялата страна, хората ликуваха и спонтанно запяваха „Земя на надежда и слава“ и т.н. За момента момчетата от английския национален отбор по крикет са се превърнали в истински герои, навсякъде ги посрещат с овации. Само аз ли съм единственият, който вижда в поведението им пред камерите една отблъскваща суета, самонадеяността на едни немного умни момчета, на които ласкателствата са завъртели главите?

Зад това неприязнено мое убеждение се крие известна доза предубеденост, дори смущение. Въпреки че вече съм прекрачил в осмото си десетилетие, все още нямам обяснение за това как хора успяват да се изявяват блестящо в спорта и в същото време да си остават до голяма степен посредствени. Искам да кажа че макар цял живот да съм се обучавал в скептичност, аз, изглежда, все още вярвам, че достойнството, arete, е нещо неделимо. Колко странно!

Последния път, когато видях Аня, беше на сутринта след фаталното празненство, на което нейният годеник, или закрилник, или какъвто беше там, използва цялата вечер да ме нагрубява, докато тя очевидно се чувстваше страшно неловко. Дойде да ми се извини. Съжалявала, че двамата са развалили вечерта, така ми каза. Алан много се изложи, взе да се заяжда — това бяха думите й, — а когато Алан започне да се заяжда, нищо не може да го спре. Тогава според мен, казах й аз, щом Алан се е заяждал, той трябва да се извини, а не приятелката му. Алан никога не се извинява, отвърна ми приятелката му. Ами тогава, от гледна точка на семантиката, възможно ли е човек да се извини от името на друг, който по природа е такъв, че никога не се извинява? Тя сви рамене. Дойдох само да кажа, че съжалявам, отвърна ми.

Наближаваше девет. Нямаше да е неприлично да си тръгнем в този момент. Но Алан не беше готов да си тръгва. Той тъкмо се беше развихрил. С чаша в едната ръка и пълна бутилка вино в другата, той се отпусна тежко в едно от креслата. Алан не прави никакви упражнения. Само на четирийсет и две е, но когато пие, целият пламва и започва да се задъхва, като че има болно сърце.

В детството си, още щом се научих да хвърлям топка, се запалих по крикета, и то не само като игра, а и като ритуал. Това увлечение не е преминало и до днес. Но един въпрос ме е озадачавал от самото начало: как същество като мен, тоест сдържано, тихо и самотно, може изобщо някога да се изяви в игра, в която обикновено се отличават съвсем друг тип хора — прозаични, повърхностни и борбени.

Тези сцени на масово въодушевление, които сега се разиграваха в цяла Англия, ми помогнаха да проумея какво бях изпуснал в живота си, от какво се бях лишил доброволно, докато така упорито отстоявах себе си, такъв, какъвто съм: радостта да си част (да участваш) от масата, да се носиш по течението на масовите преживявания.

Какво прозрение за човек, роден в Африка, където масовото е нормата, а самотата — отклонение от нормата!

Като по-млад нито за миг не съм се съмнявал в това, че само чрез дистанциране от тълпата и критично отношение към нея може да се роди истинското изкуство. Каквото и да е изкуството, излязло изпод моята ръка, то по един или друг начин изразява, дори прославя, именно това откъсване от масата. Но що за изкуство се оказа то в крайна сметка? Изкуство, лишено от голямата душа, както биха казали руснаците, изкуство, на което му липсва великодушие, което не величае живота, в което любовта отсъства.

И какво ще стане отсега нататък, попитах. Ще останеш ли с този човек, който отказва да се извини на мен, а, както предполагам, не се извинява и на теб?

Така и трябва, така и трябва, каза Алан. Искам да кажа, трябва да й имаш пълно доверие. Знаеш ли защо? Защото, без дори да подозираш, тя те спаси. Избави те от разоряване (произнесе думата сричка по сричка, сякаш да покаже колко е бистър умът му) от страна на неназован престъпник. Който ще си остане неназован. Който щеше да те ограби до шушка.