Дж. М. Кутси
Дневник на една лоша година (44)

13. За живота на писателя

През годините, които прекарах като професор по литература и развеждах младите хора из лабиринта от книги, които винаги означаваха повече за мен, отколкото за тях, се утешавах, като си казвах, че дълбоко в сърцето си аз не съм учител, а писател. И наистина, именно като писател, а не като преподавател, бях извоювал скромната си репутация.

Но сега гласът на критиците е подхванал нов рефрен. В крайна сметка дълбоко в сърцето си, твърдят те, той не е писател, а педант, който се бута в литературата. И ето ме, стигнал съм вече до един етап в живота си, когато започвам да се чудя дали пък те не са прави, дали през цялото това време, когато съм си въобразявал, че ходя предрешен като писател, всъщност не съм бил гол.

Сега в обществения живот ролята, която играя, е на изтъкнат човек (защо изтъкнат, вече никой не може да си спомни), от онези видни личности, които ги изваждат от нафталина и им изтупват прахта колкото да кажат две-три изречения на някое културно събитие (откриването на нова зала в картинна галерия или при раздаването на награди на певчески събор), след което отново ги прибират в гардероба. Една заслужено комична и провинциална съдба за човек, който преди половин век изтупа провинциалната прах от обувките си, за да поеме към големия свят и да се потопи в la vie boheme.

Истината е, че никога не съм бил бохем, нито тогава, нито сега. По природа винаги съм бил възуравновесен, ако такава дума съществува, и което е повече, винаги съм вярвал в порядъка и дисциплината. Един ден някой държавен служител ще вземе да закачи лентичка на хлътналите ми старчески гърди и обществото отново ще ме приеме в обятията си. Homais, c’est moi.^[1]

След дълго мълчание, писмо от Аня от Бризбейн.

Ола, сеньор!

Надявам се, че това не те обижда. Аня не е политическо животно, както сигурно си забелязал. Изобщо не намира твоите мнения за политическия живот привлекателни или дори интересни, така ми каза. Тя се е надявала да прочете нещо по-лично, нещо по-вкусно. А що се отнася до мен, аз обикновено нямам никакво време за книги. Твърде много други неща ме занимават.

„Не възприемам (вдъхновението) като състояние на дарена ми от Бога благодат — пише Габриел Гарсия Маркес, — нито като осенение свише, а като момент, когато благодарение на упорита работа и самоконтрол се сливаш с темата си… Пришпорваш темата, тя теб — също… И всички препятствия по пътя ти падат, всички конфликти изчезват, неща, за които не си и сънувал, започват да ти се случват и в този момент в целия свят няма нищо, ама нищо по-хубаво от писането.“

Веднъж или два пъти в живота съм изпитвал този полет на душата, за който говори Гарсия Маркес. И може би такива полети наистина идват като награда за неотстъпчивата упоритост, въпреки че според мен нестихващ огън описва по-добре това необходимо качество. Но както и да се нарече, няма го вече у мен.

Чета творбите на други автори, чета абзаци с плътно наситени описания, сътворени с внимание и старание, пресъздаващи гледки, които мигом изникват пред вътрешния взор на читателя, и сърцето ми се свива. Никога не съм бил много добър при подобни пресъздавания на действителността, а сега пък вече дори нямам куража да опитам. Истината е, че видимият свят никога не ми е доставял голямо удоволствие, никога не съм бил убеден, че си струва да го претворявам с думи.

Както виждаш, все още не мога да се обръщам към теб с малкото ти име, макар да знам, че изобщо не си испанец! Докато си мислех за теб през онези дни в „Тауърс“, ти винаги си бил Ел Синьор, нищо че усещах как би искал отношенията ни да станат по-непринудени. Което, предполагам, е заобиколен начин да кажа, че за мен ти принадлежиш към едно друго поколение и към един друг свят, и нямам предвид света на моите родители (опитвах се да си представя как би стоял до майка ми, но дори мислено не мога да ви събера един до друг). Което пак е заобиколен начин да кажа нещо друго, което няма нужда да казвам, защото съм сигурна, че го разбираш.

Но въпреки това гледам съвсем сериозно на това твое последно усилие. Двамата с Аня сме го обсъждали глава по глава, абзац по абзац, мнение по мнение. Разнищвали сме го. Казах й някои от моите забележки, както и тя — някои от нейните. Каква е нашата присъда ли? Това ли се каниш да попиташ?

Нарастващото откъсване от света, разбира се, се случва и с много други писатели, когато остареят, когато охладнеят и дори изстинат в чувствата си към него. Плътността на прозата им изтънява, обрисуването на характерите, както и действието в сюжета стават все по-схематични. Синдромът обикновено се обяснява със залязващи творчески сили, а това несъмнено е свързано и с отпадането на физическите, но най-вече с посърналата сила на желанието. Въпреки това, погледнато отвътре, същото това развитие може да има и съвършено различно тълкуване: като освобождение, като проясняване на ума, за да се заеме той с по-важни задачи.

Класическият случай е този с Толстой. Никой не е по-запленен от истинския живот от младия Толстой, онзи Толстой, който пише „Война и мир“. След „Война и мир“ обаче, както обикновено се твърди, Толстой изпада в дълъг период на дидактичност, който завършва с късните му, кратки и скучни прозаични творби. Все пак в очите на вече възрастния Толстой еволюцията сигурно е изглеждала по съвършено друг начин. Съвсем не като регрес, а по-скоро като разкъсване на оковите, които са го привързвали към привидното, за да може накрая директно да се обърне с лице към единствения въпрос, който истински е вълнувал душата му: как да се живее.

Както и да е, сега, след като всичко това е зад гърба ни, благодаря ти, че ми изпрати книгата, която, разбира се, не мога да прочета, но ти го знаеш; най-вече ти благодаря, че си ми изпратил онези части, които не си включил в нея, и които, за щастие, мога да прочета. Знам за какво намекваш, като казваш, че те не са в истинския смисъл на думата „твърди мнения“, но така или иначе те са ми любимите. Наричам ги „меки мнения“ — надявам се, че нямаш нищо против.

Чакай да видя как да се изразя. Нашата присъда, нашата обща присъда се дели на две части. Първата част е, че според нас храниш малко наивна и прекалено оптимистична представа за човешката природа.