Дж. М. Кутси
Дневник на една лоша година (23)

23. За политическия живот в Австралия

Според Джудит Брет, чийто последен трактат върху Австралия на Джон Хауард чета в момента, австралийската Либерална партия, подобно на Маргарет Тачър, не вярва в съществуването на обществото. Това ще рече, че се проповядва една емпирическа онтология, според която едно нещо съществува само ако можеш да го ритнеш с крак. Обществото в очите на тази партия, както и в очите на Тачър, представлява абстракция, съчинена от академичните социолози.

Нещата, в които либералите вярват със сигурност, че съществуват, са: (а) индивидът, (б) семейството и (в) нацията. Семейството и нацията са двете обективно съществуващи (в смисъл, че може да ги ритнеш с крак) групи, в които попадат отделните индивиди. Към нацията и към семейството индивидът принадлежи по неизбежност и по рождение. Всяка друга група между нивото на семейството и нивото на нацията има доброволен характер: също както човек може да си избира футболен клуб, към който да принадлежи, или пък да си избере изобщо да не принадлежи към никакъв футболен клуб, както може да си избере религия и дори да предпочете определена обществена класа.

От очите й се стрелнаха лъчи на чист леденостуден гняв. Не ми казвай как аз се чувствам!_, изсъска през зъби. Имаше много дребна фигура, за да кажа, че е внушителна, беше и доста неподходящо облечена, но изпъна снага, разгъна се в цялата си царствена осанка. Какво знаеш ти!_

Никога не съм те шпионирал, развика се Алан. Никога не бих направил такова нещо. Но, след като питаш, ще ти кажа откъде знам. На компютъра в апартамента му има следяща програма. От нея разбирам какво прави.

Бях толкова смаяна, че не можах да си отворя устата. Но защо си го направил, попитах най-накрая. Той така или иначе не използва компютър, зрението му е много слабо. Мисля, че ти казах. Точно затова ме нае да му пиша.

Като че ли има нещо наивно, дори ограничено във вярата на Хауард, че само чрез упорит труд и спестовност човек може да надскочи произхода си и да се присъедини към голямата австралийска безкласовост. От друга страна онова, което Хауард вижда като уникално — и определящо, — като типично австралийско, е точно тази широко разпространена добронамереност, която насърчава хората да се издигат над средата, в която са се родили. (Тук контрастът, който той вижда, е предимно със страната-майка, Великобритания, където невидими връзки придържат човека към класата, от която произхожда.) А добрият късмет в тези времена на благоденствие като че ли само потвърждава възгледа на Хауард: една значителна част от днешната средна класа австралийци — средната класа по икономически критерии е всичко, което според либералите има значение — произхожда от средите на работническата класа.

Недостатъците на това опростенческо схващане за обществото се проявяват при въпроси, свързани с расата и културата. Нерасистка Австралия е — в очите на либералите — страна, в която никакви бариери не пречат на човек от туземното население или с друг расов произход да стане пълноправен член на австралийската нация и пълноправен участник („играч“) в австралийската икономика. Всичко необходимо за постигането на пълноправен австралийски статус е енергичност, упорит труд и вяра в собствените възможности.

На следващата сутрин, заедно с диска, в пощенската си кутия намерих и следната бележка, написана със закръгления й, ученически почерк:

Е, истината е, че използва компютър. Знам го със сигурност. Използва го всеки ден. Главно заради имейлите. Всичко, което преписваш за него, веднага го качва на твърдия диск. И там вече аз го засичам. Ако ти е казал, че зрението му е зле и не може да пише на машина, това е измислица. Но онова, което не може, е да контролира мускулите си. Затова работи толкова бавно на клавиатурата.

Подобен наивен оптимизъм господстваше сред добронамерените бели в Южна Африка след 1990 г., когато законът за запазване на работни места въз основа на расов признак беше отменен. За тези хора краят на апартейда означаваше, че повече няма да има бариери пред никого, независимо от расата, стига той да желае да осъществи своя икономически потенциал. Оттук дойде и голямото им изумление, когато Африканският национален конгрес гласува закон, който даваше преднина, предпочитание и привилегия на всички чернокожи на пазара на труда. Според либералите, не можеше да има някакъв по-нататъшен регрес, стъпка назад към онова отминало време, когато цветът на кожата е бил по-важен от образованието, от амбициите или трудолюбието на човека.

Либералите — в Австралия, както и в Южна Африка — смятат, че само пазарът трябва да решава кой ще се издига и кой няма. Че ролята на правителството трябва да се самоограничи до това да създава условия, в които хората да могат да поставят на „тезгяха“ своите възможности, предприемчивост, подготовка или каквито други форми на нематериален капитал притежават, които впоследствие (тук идва моментът, когато икономическата философия се превръща в религиозна вяра) ще ги възнаградят малко или много според техния принос (тяхната „производителност“).

Въпреки че съм роден в по-ранно време, възпитан съм в почти същия начин на разсъждение — в подозрение към философския идеализъм и въобще към всякакви идеи, в кучешки индивидуализъм, максимално стеснени представи за напредък и самоусъвършенстване и с вечното нравоучение за силата на упорития труд.

„Това е последната порция, която пиша за теб. Не понасям отношението ти, това, че ме подценяваш. А.“

Затова почеркът му прилича на детски. Затова те е наел. За да пишеш нещата му вместо него. Но то никога не е било главната причина. Той е луд по теб, Аня. Не знам дали си даваш сметка. Не ми се сърди. Не ревнувам. Това е свободна страна. В кого ще се влюбва си е негова работа. Но ти трябва да знаеш.

Онова, което липсваше по мое време, беше оптимистичната вяра в механизмите на пазара. Пазарът, така казваше майка ми, е черна зловеща машина, която смила и поглъща стотици съдби, за да възнагради един-единствен щастливец. Поколението на майка ми имаше подчертано предмодерно отношение към пазара: че е творение на дявола; че само грешните и злите преуспяват, докато за честния и упорит труд няма сигурна награда, не и на този свят; въпреки това, без упорит труд съвсем пък няма никаква награда, с изключение, разбира се, на случаите с грешните, злите и мошениците. Това беше начин на мислене, подкрепен и дори подсилен от техните любими романисти: Харди, Голсуърти и всички трагически натуралисти.

Оттук идва и глупавото постоянство, с което преследвам моите малки проекти до ден-днешен. Неотстъпчиво вярвам, че трудът сам по себе си е благо, независимо дали дава добри резултати, или не. Ако някой икономически рационалист хвърли поглед върху фактите в моя живот, той ще се усмихне и ще поклати глава.

„Ние всички сме играчи на световния пазар: ако не се конкурираме, ще загинем.“ Пазарът е там, където сме ние, навсякъде където се намираме. Как се докарахме дотук, по-добре да не питаме. То е все едно да дойдеш на този свят без да си знаеш родителите, няма как да избираш. Тук сме и това е всичко. Сега съдбата ни е да се конкурираме.

Подпрях бележката на масата пред себе си. Как да я тълкувам?

Какво друго си шпионирал, Алан, за което не си ми казал? Той мълчи.

На онези, които твърдо вярват в механизмите на пазара, няма как да им обясниш, че ти например нямаш никакво желание да се конкурираш със своите събратя и затова предпочиташ да се оттеглиш от това състезание. Можеш да се оттеглиш, щом така предпочиташ, ще ти кажат те, но твоите конкуренти със сигурност няма да те последват. В мига, в който положиш оръжието си, ще бъдеш посечен. Защото ние сме въвлечени в неизбежна битка на всеки срещу всеки.

Но със сигурност не Бог е сътворил пазара — нито Бог, нито Духът на историята. И щом ние, човешките същества, сме го изградили, нима не можем да го разградим и да го построим наново, но вече в по-хуманна форма? Защо светът трябва да представлява гладиаторски амфитеатър под надслов: убий или ще бъдеш убит, а не, да речем, един оживен кошер или мравуняк, където всички работят съвместно?

В полза на изкуствата обаче може да се каже най-малко следното: всеки творец се стреми към най-доброто, но въпреки това опитите сферата на изкуството да бъде превърната в джунгла на съперничества не се радват на голям успех. Бизнесът иска да финансира конкуренцията в изкуството, както е повече от готов да налива пари във всякакви спортни състезания. Но, за разлика от спортистите, творците знаят, че истината не е в конкуренцията, тя е само едно рекламно шоу за пред хората. В крайна сметка творецът не ламти за състезания, за него е по-важно да търси истинското, доброто и красивото.

Като предупреждение за прекратяване на договора от страна на моята машинописка и нищо повече, така ли? Или като зов за помощ от една млада жена с по-тревожна душа, отколкото съм си мислел, така ли?

Да не би да искаш да ми кажеш, че той тайно пише за мен? Чел ли си личния му дневник? Защото, ако си го чел, това наистина ще ме ядоса. Каква неразбория! Каква каша! Ще ми се никога да не се бях захващала. Все пак кажи ми истината: ровиш ли се в личните му мисли?

(Странно как настъплението на користния индивидуализъм изтиква човека в ъгъла на реакционния идеализъм.)

Какво да кажа за Лейбъристката партия на Австралия? След като претърпя няколко изборни загуби, сега е критикувана, че набирала своите лидери от средите на едно тясно ограничено политическо съсловие, от средите на хора без житейски опит извън политиката и извън партията. Лично аз нямам никакви съмнения, че критиката е справедлива. Но в това отношение австралийската лейбъристка партия не прави изключение. Много елементарна заблуда е да твърдим, че след като сме ги избрали демократично, политиците наистина представляват народа. Затвореният живот, който води типичният политик, прилича много повече на живота във военна каста или в мафия, или в гангстерските банди на Куросава например. Там човек започва кариерата си от дъното на стълбицата, като изпълнява поръчки, шпионира и доносничи; когато вече е доказал своята вярност, послушание и готовност да търпи ритуални унижения, преминава бойно кръщение и влиза в ядрото на истинската банда; след което единственият му дълг е към лидера на бандата.

Скъпа Аня_, започнах да пиша._

Пет пари не давам за личните му мисли. Други неща ме интересуват там.

Например?

Алан започна да се гърчи като малко момче, но притеснението му не е истинско. Много добре знам какво детство е имал: самота, несигурност и отчаян копнеж да бъде забелязан. От мига, в който се срещнахме, изисква от мен само похвали и внимание. Сякаш вече съм заела мястото на майка му. И сега ще се пръсне от нетърпение да сподели новата си тайна.