Дж. М. Кутси
Дневник на една лоша година (50)

19. За състраданието

През изминалата седмица всеки ден термометърът стигаше до четирийсет и три градуса и нагоре. Бела Сондърс от апартамента в дъното на коридора ми разправя колко се тревожи за жабите по коритото на рекичката отсреща. Няма ли живи да се опекат в малките си кални убежища, пита ме тя угрижено. Не може ли да направим нещо, за да им помогнем? Какво предлагаш, питам я аз. Дали да не ги извадим оттам и да ги пренесем вкъщи, докато премине горещата вълна? Казвам й дори да не си го помисля, защото няма никаква представа къде трябва да копае, за да ги изрови.

По залез слънце я виждам, понесла пластмасова кофа с вода, прекосява улицата. Отива да остави кофата на жабите в пресъхналата рекичка. В случай че ожаднеят, милинките, обяснява ми.

Много е лесно да се присмееш на хора като Бела, да започнеш да ги поучаваш, че горещините са част от един всеобщ екологичен процес, в който човек не бива да се намесва. Но дали пък тази критика не пренебрегва нещо далеч по-съществено? Не сме ли и ние, човешките същества, част от тази екология и не е ли нашето състрадание към по-малките животинки също така елемент от нея, както и жестокостта на гарваните?

Надявам се, нямаш нищо против нещата, които ти казвам. Щеше да е по-хубаво, ако си мислеше, че съм съвършено естествена, че съм такава, каквато съм, и толкоз. Всъщност нямам представа какво си си мислел за мен. Но не можеш да си приятел с някого, ако няма да сте искрени един с друг (любовта е друго нещо), и щом повече не мога да бъда твоята малка машинописка, тогава нека бъда поне твоя приятелка. Затова ще ти кажа съвсем честно, че никога не съм се притеснявала от твоите мисли, дори май съм ги поощрявала по малко. И нищо не се е променило, откакто си тръгнах, така че може да продължаваш да си мислиш за мен колкото ти душа иска (нали в това е красотата на мислите, че разстоянието няма значение, нито раздялата). А ако имаш желание да ми пишеш и да ми споделиш мислите си, това също е о’кей, аз умея да пазя тайна.

Единственият проблем е, че в англоезичния свят ние гледаме на всеки гуру с големи резерви. По продажби, да речем, с кого се конкурират гастролиращите гуру? С известните готвачи. С актрисите, които пробутват стари номера. С престарелите политици.