Дж. М. Кутси
Дневник на една лоша година (20)

20. За набезите

Поколението от бели южноафриканци преди моето, поколението на моите родители, е станало свидетел на важен момент в историята на страната, когато хората от старата племенна Африка започнали масово да се преселват в по-големите и по-малки градове в търсене на работа, заселвали се там, устройвали се, раждали деца. Този епохален момент в живота на поколението на моите родители бил интерпретиран като същинско бедствие. Без да се замислят, те решили, че африканските деца, родени в градовете, по някакъв начин винаги ще носят в душите си спомена за това преселение, ще носят онова вътрешно съзнание за себе си като възлово, преходно поколение между стара и нова Африка, и ще погледнат на новата си градска среда като на нещо ново, непознато, удивително — подаръкът на Европа за Африка.

Но животът не върви точно така. Светът, в който сме родени — всеки един от нас, — е нашият свят. Влакове, коли, високи сгради (отпреди три поколения), мобилни телефони, евтини дрехи, храна на крак (настоящето поколение) — те съставляват света такъв, какъвто е, безспорен и със сигурност не дар от някакви си чужденци, не дар, на който да се удивляват и за който да изпитват благодарност.

И нищо. Това е всичко. Останалото не те засяга. Когато ми казваш, че вървиш приведен под бремето на собственото си безчестие, аз се сещам за онези момичета от едно време, които са имали лошия късмет да бъдат изнасилени, след което е трябвало да носят черно до края на живота си — да носят черни дрехи, да се свиват по ъглите, никога да не могат да отидат на празненство, никога да не могат да се омъжат.

Какво мислиш за това, което сеньор К. казва за науката, питам Алан, за числата, за Айнщайн и така нататък?

Алан не е учен, той има научна степен по управление на бизнеса, но е станал истински факир по математическо моделиране, дори прави семинари на тази тема. Той чете много и знае много.

Градското дете не носи у себе си белезите на южноафриканския буш. Тоест не можем да говорим, че съществува някакъв „болезнен преход към модерността“. Чернокожите деца, които моите родители бяха покровителствали, се оказаха далеч по-модерни от тях самите, които още навремето, като съвсем млади, се бяха преселили от различни ферми и затънтени провинции към градовете и дълго носеха у себе си въпросните обноски, типични за селския бит и възпитание.

Аз също не бях предпазен от тяхната грешка. През годините, когато Кейптаун беше моят дом, аз гледах на него като на „моя“ град, не само защото бях роден в него, а преди всичко защото познавах историята на това място достатъчно добре, за да виждам миналото му, ширнало се като палимпсест под неговото настояще. Но за бандите от чернокожи младежи, които безделничат сега из улиците и не знаят какво да правят, това е „техният“ град, а аз съм аутсайдер. Историята има живот само когато намери приют в съзнанието ти; тя е бреме, което никой свободен човек не може да бъде принуден да носи.

Хората виждат онова, което наричат вълна от престъпност, заливаща новата Южна Африка, и поклащат глава. Накъде върви страната, питат се те. Но тази вълна не е нещо ново. Когато самите те се установявали в тази земя преди три века, заселниците от северозападните части на Европа възприели същата практика на набези (плячкосвали добитък, задигали жени), която бележи отношенията между бандите и отдавна живеещите там племена. Набезите в южните части на Африка от ранните колониални времена имали особен концептуален статус.

Тъй като не съществували закони, които да управляват отношенията между отделните групи, това не можело да се нарече престъпване на закона. В същото време не било и война в истинския смисъл на думата. Повече приличало на спорт, културна дейност със сериозен отглас, нещо като годишни състезания или решаваща битка, отстоявана докрай, която се разигравала между съседни градове в една Европа от миналото. В нея младите мъже от един град се опитвали със сила да отнемат важен талисман, пазен и закрилян от младите мъже в другия град. (По-късно тези състезания се видоизменят под формата на спортни игри.)

Хиляди хора от населените с чернокожи области в Южна Африка, предимно млади мъже, стават всяка сутрин и — поединично или на банди — тръгват да плячкосват населените с бели области. За тях тези набези са работата им, занятието им, забавлението им, техният спорт: да видят какво могат да задигнат и да си го отнесат у дома, по възможност без стълкновения, за предпочитане без намесата на професионалните защитници на имуществото, тоест полицията.

Набезите представлявали болезнен трън в плътта на губернаторите на колонията поради непрекъснатата заплаха този омагьосан кръг от отмъстителни разплати ала „зъб-за-зъб“ да ескалира във война. Онова, което в крайна сметка започва да се нарича апартейд, представлявало новият настръхнал отговор на социалното инженерство и на една практика, с която поколения въоръжени фермери не успели да се преборят.

Така че… нещо не си разбрал, господин К. Разсъждаваш по старому. Грешен анализ, както би казал Алан. Малтретиране, изнасилване, измъчване, няма значение какво: новината е, че те — стига да не са по твоя вина, стига да не си отговорен за тях — не те покриват с безчестие. Така че напразно се терзаеш.

Всяка негова дума, казва Алан, е чиста глупост. На това аз му викам математически мистицизъм. Математиката не е някакво загадъчно умуване за природата на числото „едно“ срещу природата на числото „две“. В нея изобщо не става дума за никаква природа. Математиката е действие, действие преследващо цел, като тичането.

Тичането няма природа. Тичането е нещо, което правиш, когато искаш бързо да стигнеш от точка А до точка Б. Математиката е това, което правиш, когато искаш да стигнеш от В до О, тоест от въпроса до отговора, бързо и сигурно.

След двайсетте години на двайсети век, когато южноафриканските градове започнали да придобиват модерния си мултиетнически вид, пред градските потомци на същите тези фермери се открили две големи възможности да отговорят на набезите от черните квартали на градовете. Едната била да противодействат: набезите да бъдат формулирани като престъпление и полицията да се ангажира с извършителите им като ги преследва докрай и наказва. Другата — да действат: да очертаят граници между черните и белите квартали и полицията да охранява тези граници, квалифицирайки всяко своеволно навлизане от черните към белите квартали като престъпление само по себе си.

Противодействието като възможност се провалило още преди три века. През 1948 г. белите гласуват в полза на втората възможност, тоест да се предприемат конкретни действия, и останалото е история. Но на практика институцията „очертаване на граници“ засилва социалната мобилност на черните и намалява социалната мобилност на белите до степен на нетърпимост, като по този начин бетонира и класовия, и расовия антагонизъм, докато в един момент машината, създадена специално да патрулира тези граници, се превръща в твърде скъпоструваща, тоест в една пуснала пипалата си навред, бюрокрация на държавния апартейд.

Това е. Тя си каза приказката, защити си тезата. Дойде моят ред да взема думата.

Изчаквам го да каже още нещо, но това е всичко.

А вероятностите, питам. Какво мислиш за казаното от него по повод вероятностите — пак ли всичко е дрън-дрън?