Дж. М. Кутси
Дневник на една лоша година (30)

30. За авторитета в художествената литература

В един роман гласът, който произнася първото изречение, после — второто и така нататък — да го наречем гласът на разказвача — няма, нека го кажем отсега, никакъв авторитет. Авторитетът трябва да се спечели; върху автора романист лежи тежката задача да го изгради от нищото, да изгради авторитета си. Никой не е по-добър в изграждането на авторитет от Толстой. В този смисъл на думата Толстой е автор-образец.

Изявленията за смъртта на автора и на авторството, направени от Ролан Барт и Мишел Фуко преди четвърт век, се свеждат до твърденията, че авторитетът на автора никога не е представлявал нещо друго, освен торба, пълна с реторични трикове. Барт и Фуко следват примера на Дидро и Стърн, които още много отдавна, като на игра, разобличават шарлатанството на писателите. Руските критици формалисти от двайсетте години на миналия век, от които Барт специално научава много, съсредоточават усилията си върху това да критикуват най-вече Толстой и да го изобличат като един сладкодумен вития, и толкоз. Толстой се превръща в тяхна показна мишена, тъй като неговото разказваческо изкуство изглежда съвършено непринудено, което ще рече, че прикрива реторичното си майсторство много умело.

Тя стоеше, цялата облечена в бяло, със сведен поглед и ръце, кръстосани пред гърдите. Скъпа моя Аня, казвам, толкова съм щастлив, че те виждам! И се отдръпвам встрани, като внимавам да не протегна ръка, за да не би тя, плашлива като птичка, да отлети отново. Прости ли ми?

Плъхове. Не че плъховете ме интересуват. Нито кучетата и котките, искам да кажа в онзи абстрактен смисъл. Нито пък сеньор К., докато кръжи в небето с новите си криле и арфа, ще се заинтересува от съдбата на бившата си банкова сметка. Въпреки това… въпреки това нещо лошо става между Алан и мен. Освобождавам се от прегръдката му и се обръщам с лице към него. Алан, това твоето истинско лице ли е, питам го. Отговори ми сериозно! Такъв човек ли си наистина? Защото…

Навремето, като дете, четях, възхищавах се и имитирах Дидро и Стърн. Но никога не се отказах да чета Толстой, нито бих могъл да кажа за себе си, че въздействието му върху мен е просто последица от реторическите му умения. Чета го с неспокойна, дори свита душа, изцяло погълнат, също както (и досега вярвам) критиците формалисти, чието влияние през двайсети век е толкова голямо, са продължавали да четат големите майстори на реализма в свободното си време, изпитвайки гузно удоволствие от това (антитеоретичната теория за удоволствието от четенето на самия Барт е била — така подозирам аз — скалъпена, за да се обясни и оправдае съмнителното удоволствие, което му е доставял Зола). Сега, когато вдигнатият прахоляк вече се е уталожил, загадъчният авторитет на Толстой, както и авторитетът на други големи писатели, остава непокътнат.

Тук не става дума за прошка, отвръща ми тя като продължава да отбягва погледа ми.

Той ме прекъсва. Не повишава тон, но гласът му трепери, сякаш едва успява да се сдържи. Аня, отказвам се от идеята тук и сега, казва ми. Край, все едно нищо не е било. Повече няма да има обсъждания. Това си беше просто една идея, но вече я няма. Нищо не се е случило. Хваща ръцете ми, придърпва ме съм себе си, поглежда ме дълбоко в очите. Аня, готов съм да направя всичко за теб, казва ми. Обичам те. Вярваш ли ми?

През последните години от живота си Толстой е възприеман не само като голям писател, но и като авторитет върху въпросите на живота, като далновиден човек и мъдрец. Неговият съвременник Уолт Уитман има подобна съдба. Нито един от двамата не е притежавал кой знае каква мъдрост: мъдростта не е това, което ги занимава. Първо и преди всичко, те са поети; освен това са обикновени хора, с най-обикновени и съвсем не безпогрешни схващания. Последователите им, които се тълпели около тях в търсене на просветление, сега изглеждат тъжно-глупави.

Онова, на което големите писатели са майстори, е авторитетът. Какъв е източникът на този авторитет или на това, което формалистите наричат ефект от авторитета ли? Ако авторитетът можеше да се постигне само с трикове на реториката, тогава Платон сигурно е прав като изключва поетите от своята идеална държава. Но какво да кажем, ако авторитетът може да се постигне единствено като разтвориш своя поетичен аз към някаква висша сила, като престанеш да бъдеш себе си и започнеш да говориш пророчески?

Бог също може да бъде призован, но дали ще се отзове? Научете се да говорите без да наставлявате авторитетно, казва Киркегор. Като цитирам неговите думи тук, аз превръщам Киркегор в авторитет. Авторитетът не е нещо, което се преподава или научава. Парадоксът е верен.

Казах, че ще препиша книгата ти, а аз никога не се отмятам от думите си.

Кимвам. Но това не е така. Вярвам му наполовина. Вярвам само на едната му половина. Другата му е в мрак. Другата му половина е тъмна дупка, в която един от нас вече пропада, надявам се да не съм аз.

Кажи го на глас, моли ме той. Кажи го ясно. Вярваш ли ми? Вярвам ти, отвръщам, и го оставям да ме притисне към себе си.