Дж. М. Кутси
Дневник на една лоша година (34)

03. Моят баща

Последните пакети, които пристигнаха вчера от поредния склад в Кейптаун, където бяха престояли доста дълго, съдържаха предимно книги, за които нямах място, както и вестници, които не исках да хвърлям.

Сред тях намирам и малка картонена кутия, която наследих след смъртта на баща ми преди трийсет години. Етикетът все още стои отгоре й, написан от съседа, който беше опаковал неговите вещи: „ЗК — най-различни дреболии от чекмеджетата“. Съдържаше нещица, взети за спомен по време на краткото му пребиваване в армията на Южна Африка при участието й във Втората световна война, по-точно в Египет и Италия: негови снимки заедно с приятелите му войници, значки и ленти, един дневник, започнат и прекъснат само няколко седмици след това, за да не бъде никога повече подновен, рисунки с молив на най-различни паметници (Голямата пирамида, Колизеума), както и на пейзажи (поречието на река По); също така немалка колекция от немски пропагандни материали. В дъното на кутията имаше и разпръснати хартии от последните му години, включително думите „може ли нещо да се направи, умирам“, изписани разкривено върху откъснато парче от вестник.

Оказа се, че момичето с престилката представлява целият персонал на фирмата „Федерика“ за кетъринг услуги. Докато дойде време да ни поднесе яденето, Алан беше пресушил две чаши шампанско и това даде тон на вечерта. Аз спрях да пия отрано, а сеньор К. почти не пиеше; но по време на вечерята (печен пъдпъдък със зеленчуци, последван от италиански сладкиш, само дето сеньор К. изобщо не вкуси от пъдпъдъка, взе си единствено голям американски орех и една сладка с тофу) Алан нападна сериозно иранското вино.

И така, Хуан, каза той (Хуан? — за пръв път чувах някой да се обръща към сеньор К. по този начин), имаш ли да направиш някакво предложение.

Предложение ли?

Мъж доста Nachlass^[1], който искаше малко от живота и получи малко, човек, нетрудолюбив по природа — безгрижен е може би най-меката възможна дума, — той въпреки това на средна възраст безропотно се примири с една скучна работа без капка разнообразие в нея. Един от поколението на онези, които апартейдът трябваше да защити и да бъде в тяхна полза; въпреки това колко малко спечели той от него! В деня на Страшния съд само едно безмилостно сърце би го изпратило в ада — място, запазено за надзиратели на роби и експлоататори.

И той като мен ненавиждаше кавги и караници, избухванията на гнева и разприте, предпочиташе да се разбира с всекиго. Така и никога не ми каза какво мисли за мен. Но дълбоко в себе си, предполагам, мнението му не е било много високо. Дете егоист, сигурно така си е казвал, което се превърна в студен човек; и как бих могъл да отрека?

Както и да е, ето го сега сведен до тази жалка кутия с предмети за спомен; а ето ме и мен, техният застаряващ пазител. Кой ще ги пази един ден, когато вече няма да ме има? Какво ще стане с тях? От тази мисъл сърцето ме заболява.

Да, някакво предложение. Ето ни, задушевна компанийка, само тримата сме — сигурно си си наумил нещо.

Не, нищо, освен едно малко празненство.

Веднага го разбрах накъде бие. Винаги пръв притиска другия до стената, това е правило номер едно за Алан при всякакви преговори.

А следващата книга, в нея за какво ще се говори?

Още нямам планове за следваща книга, Алан. Засега съм сложил край на офанзивата, за да си прегрупирам силите. Чак след това ще му мисля какви са възможностите ми за в бъдеще.

Значи моята приятелка тук повече няма да ти е нужна, така ли? Колко жалко. Вие двамата толкова добре се разбирахте. Нали така, Аня?