Саймън Тойн
Sanctus (90)

90.

Лив не се нуждаеше от карта, за да намери Цитаделата. Достатъчно беше да тръгне към нея, докато основният поток туристи не я помъкне със себе си чак до будките за билети, през портата и нагоре по тесните улички към най-прочутата планина на света.

Никога не беше оценявала колко древен е всъщност градът, докато не се озова тук, в най-старата му част. Улиците бяха покрити с калдъръм, но най-силно въздействаха сградите от двете й страни. Всички бяха мънички, с миниатюрни прозорци и ниски врати, построени за хора, хранили се лошо, живели трудно и рядко прехвърляли трийсетте. Постройките бяха изградени и поправяни с различни материали, събирани през дългата история на града. От средновековни стени стърчаха римски колони, а дупките помежду им бяха запълнени с дъбови греди и измазан с глина плет. Мина покрай открехната врата с желязната ръка на Фатима в центъра й, която напомняше за продължителното арабско присъствие в града по време на кръстоносните походи. Зад нея се виждаше малък двор с перистил, пълен със зеленина. Растенията пълзяха по покритите с мозайки стени. Следващата постройка приличаше на градска италианска къща от осемнадесети век; а онази до нея — наполовина на старогръцка вила, наполовина на форт от времето на Наполеон. От време на време между разнородните къщи имаше пролуки, през които се виждаха модерните сгради долу в равното — продължаваха чак в далечината до червените назъбени подножия на планините, обкръжаващи града от всички страни.

По тясната уличка подухна ветрец и донесе топъл въздух и миризмата на храна, която я накара да си спомни колко е гладна. Продължи нагоре към сергията виновник за изкусителните аромати. Тя предлагаше дюнери и сосове — поредното напомняне как градът е възприел различните влияния през вековете. От цялата кървава история, разигравала се около Цитаделата, от всички религиозни войни, водени в нейната сянка, сега единствените останки от онези изгубени империи бяха творенията на архитектурата и добрата храна.

Лив извади банкнота от мижавото пликче и я размени за триъгълно хлебче с някакви семенца и паничка бабагануш^[1]. Загреба гъстата паста и я напъха в устата си. Миришеше на пушек и чесън, смес от сусамово масло, печен патладжан, кимион и някакви други подправки на заден план. Никога през живота си не бе яла по-вкусно нещо. Отново топна хляба в паничката и тъкмо тогава телефонът й иззвъня. Лив отхапа залък и извади апарата от джоба си.

— Ало — каза с пълна уста.

— Къде беше, по дяволите? — викна й Ролс. — Току-що те видях по Си Ен Ен как те пъхат в някаква полицейска кола. Какво става там?

— Не се безпокой — отвърна Лив, като продължаваше да дъвче. — Добре съм.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Тогава защо не ми се обади? Казах на момичето в редакцията да ти предаде да ми звъннеш.

— Сигурно е забравила. Стори ми се малко отнесена.

— Казвай какво става.

Точно този разговор се надяваше да избегне.

— Просто се опитвам да разбера какво е станало с брат ми — рече тя. — Добре съм. Не се безпокой за мен.

— Струваш ми се задъхана.

— И наистина съм задъхана. Катеря се по доста стръмен склон.

— Да бе. И да беше така, пак нямаше да пуфтиш толкова. Трябва да се грижиш за себе си. Зарежи тия цигари.

Лив си даде сметка, че въпреки силния стрес от часове не е и помисляла за цигара.

— Май ги отказах — каза тя.

— Добре. Много добре. Виж, искам да направиш нещо за мен.

Дойдохме си на думата значи. Лив бе сигурна, че не й се обажда от загриженост за здравето й.

— Запиши си този номер — каза той.

— Момент. — Лив извади химикалката и надраска номера върху дланта си. — Кой е това?

— Пътното ченге, дето го гледаше как ражда оная вечер.

— Бони ли?

— Да, Бони. Виж, знам, че моментът наистина е неподходящ, но историята ми трябва за този уикенд. Още имам дупка в лайфстайл рубриката, така че искам да й се обадиш и да я придумаш да се съгласи някой друг да се заеме с материала, става ли?

— Ще й звънна веднага. Нещо друго?

— Не, това е всичко. Само внимавай. И си води много бележки.

Лив се усмихна и каза:

— Винаги внимавам. — И затвори.

* * *

Ролс прибра телефона си и затвори външната врата. Закъсняваше за едно благотворително тържество в Сити Хол, а искаше да се срещне с мъжа, когото всички сочеха за следващ кмет. Винаги си струва да се навърташ около бъдещия крал.

Пъхна се зад волана на своя „Форд Мустанг“, който нямаше абсолютно нищо общо с кризата на средната възраст, и тъкмо се канеше да завърти ключа, когато някой почука по прозореца. Обърна се и видя зейнало дуло, насочено към него. Мъжът с оръжието му направи знак да свали стъклото. Беше облечен в някаква червена мушама и имаше брада, която изглеждаше не на място на слабото му младежко лице.

Ролс вдигна ръце и изпълни каквото му бе наредено. Когато прозорецът се смъкна наполовина, непознатият пъхна през процепа голяма бутилка минерална вода и каза:

— Дръж.

Ролс я взе.

— Какво искаш? — Усети странната миризма от бутилката и осъзна, че съдържанието й изобщо не е вода.

— Да мълчиш — отвърна мъжът и стреля.

Горящият магнезий улучи бутилката терпентин и гърдите на Ролс Бейкър.