Саймън Тойн
Sanctus (55)

55.

Лив седеше мълчаливо в ярко осветената стая за разпити. Продължаваше да се взира в снимката във вестника, докато Аркадиан внимателно разказваше подробностите. Когато приключи, той постави ръка върху синята папка и каза:

— Бих искал да ви покажа още снимки. Направихме ги преди аутопсията. Разбирам, че ви е трудно, и напълно ще ви разбера, ако не искате да ги виждате, но те могат да ни помогнат да разберем повече за причините за смъртта на Самюъл.

Лив кимна и избърса сълзите по бузите си.

— Първо обаче искам да изясним нещо.

Тя го погледна.

— Трябва да ме убедите, че наистина сте негова сестра.

Изтощението отново се стовари върху Лив. Точно сега изобщо не й се искаше да разправя цялата история на живота си, но трябваше да разбере какво се е случило с брат й.

— Научих истината едва след като баща ми почина.

Нещата, които бе открила преди осем години, започнаха да се връщат. Неща, които обикновено държеше заключени дълбоко в себе си.

— Като малка имах доста сериозни проблеми със самоличността. Никога не бях сигурна къде точно ми е мястото. Знам, че повечето хлапета минават през етап, когато си мислят, че всъщност не са част от семейството, но аз имах съвсем различна фамилия от тази на татко и на брат ми. Изобщо не познавах майка си. Веднъж попитах баща ми за нея, но това само го направи още по-мълчалив и дръпнат. През нощта го чух да плаче. С развинтеното си тийнейджърско въображение си помислих, че съм разровила някаква срамна семейна тайна. Никога повече не го питах за нея. Когато умря, мъката ми, чувството за загуба, наричайте го както искате, сякаш се спря върху този въпрос без отговор. Той се превърна в идея фикс за мен. Имах чувството, че не само съм изгубила баща си, но и възможността да открия коя съм в действителност.

— Но все пак сте открили — обади се Аркадиан.

— Да — отвърна Лив. — Да, открих.

Пое дълбоко дъх и се върна в миналото.

— Тъкмо бях започнала да уча в Колумбийския университет. Следвах журналистика. Първата ми голяма задача беше разследващ материал от три хиляди думи на тема по мой избор. Реших да ударя с един куршум два заека. Зарових се в голямата семейна тайна. Хванах автобуса за Западна Вирджиния до мястото, където се бяхме родили с брат ми. Едно от онези градчета, които могат да минат под знака „типично американски“. Една дълга главна улица. Магазини с навеси, наредени покрай тротоара, повечето затворени. Нарича се Парадайз^[1]. Парадайз, Западна Вирджиния. Основателите на това място явно са имали големи надежди.

— Лятото, когато сме се родили, майка и татко пътували и се хващали на работа, където я намирали. Били специалисти по органично градинарство, в много отношения изпреварили времето си. Най-често се принуждавали да вършат обикновена градинарска работа, поемали общински поръчки или се хващали в някоя ферма, колкото да могат да свържат двата края, докато не се родим. Посещавали всяко медицинско заведение, покрай което минавали, но си мисля, че по онова време нещата са се ограничавали горе-долу с измерване на кръвното и слушането на двете малки сърчица. Не правели прегледи с ултразвук. Мама и татко нямали представа, че нещо не е наред. Докато не станало твърде късно… „Болницата“, в която съм се появила на бял свят, беше медицински център в края на града. Намираше се в сянката на огромен „Уолмарт“, който несъмнено бе виновник за всички празни магазини по главната улица. Беше едно от онези провинциални заведения, чиято основна работа е или да закърпят хората и да ги изпишат с шише аспирин, или да ги препратят към истински болници. Пълна мизерия. Дори не ми се мисли какво ли е било навремето.

— Разприказвах се със сестрата на рецепцията, обясних върху какво работя и какво търся — продължи Лив. — Тя ме заведе в един склад, пълен до тавана с кутии със стари архиви. Беше пълна каша. Отне ми цял час само да намеря кутията от интересуващата ме година. Документите вътре бяха още по-объркани. Изрових записите на ражданията и ги прочетох. Моето го нямаше, затова си записах имената на всички служители от онова време и убедих рецепционистката да ме свърже с един от тях — сестра, която работела в центъра през осемдесетте, някоя си госпожа Кинтнър. Беше се пенсионирала преди няколко години. Отидох да я видя. Седнахме на верандата и пихме лимонада. Помнеше майка ми. Каза, че била прекрасна. Че се борила два дни, за да ни роди. Не можели да разберат какъв е проблемът, докато не ни извадили от „капака“, както го нарече — спешно Цезарово сечение.

Лив бавно стана от стола.

— Родила съм се като Сам Нютън — шепнешком промълви тя. — Името на брат ми бе Сам Нютън. Родили сме се в един и същи час, в един и същи ден, от едни и същи родители. Близнаци сме. — Обърна се надясно и издърпа блузата от джинсите си. — Но не обикновени близнаци.

Вдигна блузата.

Аркадиан видя белег — по-бял от бледата й кожа. Полегнал на една страна кръст. Абсолютно същият като онзи, който бе видял върху тялото на монаха.

— За много братя и сестри се говори, че са като вързани — рече Лив. — Ние наистина сме били. Трите ни долни ребра били общи. Жълтите вестници по супермаркетите описват това като сиамски близнаци. В медицинските среди нашият случай е известен като омфалопагия, при която новородените са свързани при гърдите. Понякога могат да имат общи органи, например черен дроб. При нас е имало само обща кост.

Лив пусна блузата си и отново седна.

— Сестра Кинтнър каза, че сме направили голям фурор. Дотогава не било имало случаи свързаните близнаци да са от различен пол и затова докторите били много развълнувани. После, когато състоянието на майка ми и нашето се влошило, изпаднали в паника. Тя изгубила твърде много кръв, получила много вътрешни наранявания при опита да роди двойното бебе и така и не дошла в съзнание. Предполагам, че лекарите осъзнали, че вината е тяхна или най-малкото на болницата, затова потулили всичко. Майка ми умряла осем дни след раждането ни — в същия ден, в който двамата със Самюъл сме били разделени хирургически. Едва тогава открили, че е издаден само един акт за раждане. Бързо издали втори за мен, като вместо датата на раждането вписали датата на разделянето ни. Може би от техническа гледна точка съм станала индивид точно тогава. На баща ми му хрумнало да ме кръсти на майка ми. Лив Адамсен било моминското й име, името на момичето, в което се влюбил и за което се оженил.

Аркадиан попиваше новата информация. Сравни я с онова, което вече знаеше, и затърси въпроси, които още не бяха намерили отговора си.

— А как така фамилията на баба ви е различна от тази на майка ви?

— Норвежка традиция. Децата приемат името на бащата. Бащата на баба бил Ханс, така че тя става Хансен, което буквално означава син или дете на Ханс. Дядо ми бил Адам, така че тя била Адамсен. Проследяването на родословни дървета е същински ад, ако си скандинавец.

Лив погледна вестника. Лицето на Самюъл се взираше в нея.

— Казахте, че искате да ми покажете нещо, което би могло да обясни смъртта на брат ми — каза тя. — Какво е то?

Ръката на Аркадиан потупа неуверено синята папка. Беше омекнал, но все още си оставаше малко дръпнат.

— Вижте — каза тя. — Искам да разбера какво се е случило с него не по-малко от вас. Затова можете да ми се доверите или не, от вас зависи. Но ако все още се тревожите заради онова, с което си изкарвам хляба, ще подпиша всяка декларация за мълчание, която ми пробутате.

Пръстите на Аркадиан престанаха да барабанят. Той стана и излезе. Папката остана на масата.

Лив впери поглед в нея, мъчеше се да потисне желанието да я грабне и да надникне вътре, докато инспектора го няма. След секунди той се върна с химикалка и стандартна декларация за конфиденциалност. Лив подписа и той сравни подписа й с подписа в изпратеното по факса копие на паспорта й. После отвори папката и плъзна по масата една снимка.

На нея се виждаше измитото тяло на Самюъл върху масата за аутопсии. От ярката светлина тъмните белези изпъкваха ясно и гротескно върху бледата му кожа.

Лив гледаше, изгубила дар слово.

— Кой му е направил това?

— Не знаем.

— Но трябва да сте говорили с хората, които са го познавали. Нима никой не знае нищо? Дали не се е държал странно напоследък, или е изглеждал потиснат?

Аркадиан поклати глава.

— Единственият човек, с когото успяхме да разговаряме, сте вие. Брат ви падна от върха на Цитаделата. Предполагаме, че е пребивавал в нея няколко години, тъй като няма сведения да е живял другаде в града. От колко време казахте, че е бил в неизвестност?

— Осем години.

— И през цялото това време изобщо не се е обаждал?

— Нито веднъж.

— Значи ако през цялото време е бил вътре, последните, които са го видели жив, трябва да са останалите обитатели на Цитаделата, но се боя, че няма да можем да разговаряме с някой от тях. Изпратих запитване, но това е само заради процедурата. Никой няма да се съгласи да разговаря с мен.

— Не можете ли да ги заставите?

— Цитаделата следва собствените си закони — в буквалния смисъл на думата. Тя е държава в държавата, със свои правила и правосъдна система. Не мога да ги заставя да направят нищо.

— Значи могат да си мълчат дори когато някой е умрял? И нищо не може да се направи?

— В общи линии — отвърна Аркадиан. — Макар да съм сигурен, че в крайна сметка ще кажат нещо. Разбират от реклама като всички останали. Междувременно можем да разследваме в други посоки.

Извади от папката още три снимки и плъзна първата към нея.

Лив видя телефонния си номер, надраскан на някаква тънка кожена ивица.

— Намерихме това в стомаха на брат ви. Ето как успяхме да се свържем толкова бързо с вас. — Плъзна втората снимка. — Но това не е всичко.