Саймън Тойн
Sanctus (79)

79.

Лив бързаше по улицата. Нямаше представа накъде отива, но знаеше, че трябва да се покрива и да се отдалечи колкото може повече от полицейското управление. Вдигна качулката на новия си анцуг върху мократа си коса и тръгна в крак с някаква група жени, като се придържаше достатъчно близко, за да изглежда, че е една от тях.

Уличните продавачи енергично рекламираха стоките си, предимно традиционни медни джунджурии и навити килимчета. Докато минаваше покрай една вестникарска будка, Лив погледна първите страници на вестниците. Навсякъде се мъдреше снимката на брат й. Отново я заля вълна от чувства, но този път не мъка и вина, а по-скоро гняв и яд. Имаше твърде много въпросителни около смъртта му, за да си губи времето да се опитва да решава главоблъсканици с думи. Чувстваше се донякъде отговорна за трагичния път, по който бе поел Самюъл, но нещо друго го бе подтикнало да посегне на собствения си живот и тя бе длъжна пред паметта му да разбере какво е то.

Вдигна очи и видя Цитаделата да се издига високо над главите на туристите. Всички бавно се движеха към нея, привлечени от притегателната й сила подобно на листа, носещи се към водовъртеж. Тя също се чувстваше привлечена, макар и по съвсем различни причини, но засега това трябваше да почака. Беше прочела в пътеводителя, че входът в стария град е двадесет лири, а в момента разполагаше само с няколко долара.

Извади телефона си, отвори последното текстово съобщение и натисна бутона за набиране.

Микробусът бавно пъплеше по улицата. Сюли седеше до вратата, редом с някакъв тип, който се потеше, сякаш лятото беше в разгара си. Големият тип с брадата на туфи караше. И тримата наблюдаваха мълчаливо улицата.

Сюли не искаше да се замесва с тях. Продаването на информация беше едно, но прякото участие в нещо, което явно щеше да се окаже отвличане, напълно излизаше от рамките на предпочитанията му. Та това бе престъпление, дявол го взел. И излагаше на опасност всичко. Но едрият със стопеното лице бе твърде настоятелен. И тъй като никак не му се искаше да стои пред полицейското управление и да води тежки спорове, Сюли се качи в колата.

Търсеше в тълпата русата коса на момичето или белия надпис върху тъмносиния анцуг, като в същото време се надяваше, че няма да я види. В управлението щяха да му трият сол на главата, задето я беше изгубил, но можеше да се справи с това. Пък и конското беше за предпочитане пред това да я открие заедно с тези типове.

— Засякох я!

Потният на средната седалка обърна екрана на търсещото устройство към шофьора. Онзи го погледна за момент и се обърна напред, където улицата завиваше наляво и излизаше в обширна пешеходна зона зад преграда от бетонни стълбчета — там старите сгради бяха преустроени и превърнати в магазини. Беше пълно с хора, най-вече туристи.

— Ей там — каза потният.

Докато микробусът пълзеше към стълбовете, Сюли огледа района. В една от отдалечаващите се групи видя жена с тъмносин анцуг. На гърба на анцуга пишеше ПОЛИЦИЯ.

— Ще заобиколим от другата страна и ще ги изчакаме да излязат от пешеходната зона — каза шофьорът и спря до бордюра. — Слез да я хванеш.

Сюли усети как студената паника сграбчва сърцето му.

— И без това ти я изгуби — каза шофьорът. — Освен това те е виждала и е по-малко вероятно да побегне от теб.

Сюли отвори и затвори устата си като риба, погледът му заскача между студените сини очи на шофьора и белега от изгаряне по бузата му. С подобни типове не биваше да се спори, така че той дори не опита. Отвори вратата, смъкна се на паважа и тръгна в посоката, в която беше изчезнало момичето.