Саймън Тойн
Sanctus (47)

47.

— Здравейте… ъ-ъ-ъ… госпожице Адамсен. Обажда се инспектор Аркадиан. Просто исках отново да изразя съболезнованията си… за вашата загуба… изпратих някои снимки на детектив Беринджър… от полицейското управление на Нюарк…

Лив притисна телефона до ухото си. Пращенето се засилваше и заглушаваше съобщението.

— Той ще ви се обади в… официално да идентифицирате… Може да свърши всичко необходимо… винаги можете… обадите, ако имате…

Съобщението свърши и очите й се стрелнаха към мъжа зад волана. Щом Аркадиан бе изпратил снимки, по които да идентифицира тялото, значи не знаеше, че е тръгнала насам. Защо тогава да изпраща човек да я посрещне? Започна второто съобщение.

— Здравейте, обажда се детектив Беринджър от полицейското управление на Нюарк…

Не беше нужно да изслушва останалото.

Мъжът беше казал, че името му е Гейбриъл. И че е ченге.

Не!

Изобщо не бе казвал, че е ченге. Не й беше показал значката си, когато се представи. Просто каза, че го е изпратил Аркадиан, а тя бе приела всичко останало. „Глупачка!“ Беше подлъгана от умората и от факта, че мъжът изглежда добре и се държи любезно. Кой беше той, по дяволите?

— Всичко наред ли е?

Погледите им се срещнаха в огледалото.

— Да — каза тя. Изведнъж си даде сметка, че физиономията й сигурно е разтревожена. — Работа. Скочих в самолета доста набързо. Нямах време да приключа някои неща, преди да тръгна. Шефът ми сигурно здравата се е ядосал.

Очите му се стрелнаха към пътя, защото някакъв микробус профуча покрай тях, вдигайки облак пръски. Чу се писък на гуми и купето се озари в червено. Микробусът ги засече и рязко наби спирачки. Прекалено рязко.

Гейбриъл направи същото. Гумите засвириха по мократа настилка. Реното подскочи, когато бронята му се натресе в бронята на микробуса. Лив полетя напред и коланът се впи в тялото й. Чу се рязък пукот и в мига преди да се отворят въздушните възглавници тя си помисли, че са я простреляли.

После всичко тръгна на забавен кадър.