Саймън Тойн
Sanctus (22)

22.

Атанасий изпитваше дълбока неприязън към библиотеката.

В затворената й анонимна тъмнина и лабиринта от зали имаше нещо много зловещо и клаустрофобично. Игуменът обаче го беше извикал именно там, така че нямаше друг избор освен да се подчини.

Библиотеката заемаше система от пещери на около една трета от височината на планината, избрани от първите строители на Цитаделата, защото бяха достатъчно тъмни и добре проветрени, за да не позволят на слънчевата светлина и влагата да повредят древните свитъци и ръкописи. Когато пещерите започнали да се пълнят с все повече и повече безценни текстове, било решено, че запазването на подобни съкровища не може да се повери само на тъмнината и сухия въздух, така че започнали последователни подобрения. Сега библиотеката се помещаваше в четиридесет и две зали с различни размери и съдържаше най-ценната и уникална колекция от книги в света. В международната гилдия на учените богослови битуваше горчивата шега, че това е най-голямата колекция древни текстове, която никой не е виждал.

Атанасий приближи единствения й вход, разяждан от обичайното безпокойство. Студена синя светлина пропълзя през дланта му, докато скенерът проверяваше и потвърждаваше самоличността му, преди вратата да се плъзне настрани и да го допусне до въздушния шлюз. Той пристъпи вътре и чу как вратата се затваря зад него. Чувството за клаустрофобия се засили. Знаеше, че няма да го остави, докато не излезе от библиотеката. Над втория скенер замига светлина, която показваше, че шлюзът прави онова, което е нужно, за да не допусне замърсеният въздух около него да попадне в херметически затворения свят от другата страна на вратата. Зачака. Усети как изсушеният въздух изсмуква влагата в гърлото му. Светлината спря да премигва. Втората врата се отвори и Атанасий се озова в библиотеката.

Веднага щом пристъпи в тъмното, около него се появи кръг светлина. Беше с диаметър само няколко стъпки и следваше точно движението му, като го държеше в центъра си, докато той вървеше през рецепцията към арката, водеща към сърцевината на библиотеката. Подобно на грижливо поддържания климат (постоянна температура от 20 градуса по Целзий и 35% влажност), осветлението бе чудо на модерната технология. То също бе подновявано непрекъснато през поколенията — свещите бяха отстъпили пред газените фенери, които на свой ред бяха заменени от електричество. Сега системата за осветление бе не само най-напредналата в света, но и единствена по рода си. Подобно на повечето последни технологични подобрения, тя бе замислена и разработена от един човек — отец Тома, най-добрия приятел на Атанасий.

От момента, в който отец Тома бе попаднал в Цитаделата — преди повече от десетилетие — към него се отнасяха различно в сравнение с другите новодошли. Също като на повечето обитатели на планината, миналото му бе неизвестно, но с каквото и да се бе занимания във външния свят, веднага стана ясно, че е експерт в запазването на стари документи и гений в електрониката. През първата година самият прелат му даде специални правомощия да обнови напълно библиотеката. Изпълняването на задачата отне близо седем години, като първата бе прекарана само в експериментиране с различни честоти на светлината и изучаване на въздействието им върху различните мастила и носители. Разработеното след това осветление беше гениално в простотата си и вдъхновено от първите книжници, които идвали в библиотеката само с една свещ, осветяваща района непосредствено около тях, докато останалата колекция продължавала да тъне в пълен мрак.

Чрез система от сензори за движение, натиск и топлина отец Тома бе създал среда, в която всеки посетител на библиотеката се следеше от централен компютър, който осигуряваше тясна колона светлина, достатъчна да освети само района наоколо. Тази светлина следваше човека през библиотеката, като постоянно изтласкваше тъмнината, без да засяга останалите райони. Системата бе толкова чувствителна, че всеки монах можеше да бъде идентифициран по малките разлики в телесната температура и изместения обем въздух от уникалните му размери и тегло. Това означаваше, че компютърът можеше не само да следи движението на всеки посетител, но и да действа като допълнителна мярка за сигурност относно правата на достъп на монасите до различните части на библиотеката.

Атанасий излезе от коридора и тръгна по тънката нишка приглушени насочващи лампи, вградени в пода, които показваха пътя през мрака. От време на време виждаше други учени, подобни на светулки, уловени в собствените си ореоли от светлина, които ставаха все по-слаби с навлизането в дебрите на библиотеката.

Друго голямо нововъведение на отец Тома бе да раздели библиотеката на зони според възрастта, мастилото и вида хартия и да нагласи осветлението във всеки район така, че да съответства на характерните му особености. Затова докато Атанасий навлизаше все по-навътре, там, където се държаха все по-стари и по-деликатни текстове, кръгът светлина около него постепенно ставаше по-приглушен и оранжев. Сякаш вървеше назад през времето и се озоваваше в същите условия, в които са се намирали хората, създали документите.

Най-далеч от входа се намираше най-малката и най-тъмната зала. Тук се пазеха най-старите, най-крехките и най-скъпоценните текстове — парчета изтънял от времето велен и думи, надраскани върху трошлив камък. В редките случаи, когато светлината в забранената зала светеше, бе тъмночервена, подобна на светлината на угасващи въглени.

Само трима души имаха постоянно право да влизат в това помещение — прелатът, игуменът и главният библиотекар отец Малахия. Другите трябваше да получават специално разрешение от някой от тях, но това се случваше рядко. Ако някой волно или неволно влезеше тук без нужната оторизация, светлината си оставаше изключена, а безмълвната аларма уведомяваше постоянната охрана да се втурне през тъмните коридори и да се погрижи за натрапника.

По традиция наказанието за влизане в забранената зала беше сурово, винаги се налагаше публично и служеше като свиреп пример за всички, които биха дръзнали да сторят подобно нещо. В миналото нарушителите били изкарвани пред всички свещеници и монаси и им вадели очите, за да бъдат пречистени от онова, което са видели; езиците им били изтръгвани с нажежени клещи, за да не могат да повторят нещо, което са научили неволно; а в ушите им било сипвано разтопено олово, за да изгори забранените думи, прошепнати вътре.

После обезобразеното тяло на нарушителя било изхвърляно от Цитаделата като предупреждение към другите за опасностите от неподчинението и търсенето на забранено знание. Именно от този зловещ ритуал се появила поговорката „Не виждай зло, не чувай зло и не говори зло“. Към нея имаше и четвърта, по-малко известна фраза, съветваща „Не прави зло на другите“, която изглеждаше донякъде неуместна предвид историята на появата й.

Подобно на всички други в Цитаделата, Атанасий бе чувал истории за това какво се случва с онези, които се озоват в забранената зала, но доколкото знаеше, вече стотици години никой не бе подлаган на наказанието. Това отчасти се дължеше на променилия се свят, който вече не търпеше подобни прояви на варварщина, но най-вече на факта, че никой не смееше да влезе тук без нужното разрешение. Самият той досега бе стъпвал в залата само веднъж, когато бе назначен за иконом, и се беше надявал, че никога няма да му се наложи да я посети отново.

Докато вървеше прилежно в сумрака, без да откъсва поглед от светлинките в пода, се запита каква е причината да бъде повикан тук и дали не е било направено още някое ужасно откритие. Може би Самюъл някак беше успял да се вмъкне в библиотеката между бягството и фаталното си катерене. Или бе влязъл в забранената зала и беше откраднал или унищожил някои от свещените и незаменими текстове…

Нишката светлинки зави рязко надясно и изчезна под невидимата каменна стена. Тя бележеше мястото, където започваше последният коридор, водещ към най-далечната зала. Каквато и да бе причината игуменът да го извика тук, скоро щеше да я научи.