Саймън Тойн
Sanctus (14)

14.

Слънцето вече сияеше ярко над Руин. Самюъл гледаше как сенките по източния булевард, който продължаваше чак до червените планини в далечината, се скъсяват. Почти не усещаше изгарящата раменете му болка въпреки напрежението, натрупало се от държането на и без това изтощените му ръце вдигнати.

От известно време си даваше сметка за суматохата долу, за събралата се тълпа и пристигналите телевизионни екипи. Звуците, понесени от издигащия се топъл въздух, от време на време достигаха до него и тогава множеството му се струваше необичайно близко. Той обаче мислеше само за две неща. Първото бе Тайнството, а второто — лицето на момичето от миналото му. Когато умът му се освободи от всичко друго, двете сякаш се сляха в един могъщ образ, който го утешаваше и успокояваше.

Погледна през ръба, надолу покрай отвесната стена, която бе изкатерил сякаш преди дни. Към изпразнения ров на повече от хиляда стъпки под него.

Пъхна стъпала в процепите, които бе срязал малко над полите на расото си, после вкара палци през подобните дупки в края на ръкавите. Разкрачи се и усети как тъканта на дрехата се опъва по тялото му, почувства напрежението в ръцете и краката. Погледна за последен път надолу. Усети издигащия се въздух, затоплен от издигащото се слънце. Чу бърборещите гласове в засилващия се вятър. Съсредоточи се върху мястото, което бе избрал, непосредствено до стената, където група туристи стоеше до малка затревена площ.

Премести тежестта си.

Наклони се напред.

И се хвърли.

Нужни му бяха три секунди, за да прелети разстоянието, което бе изкатерил за няколко мъчителни часа през нощта. Болката разтърсваше изтощените му крака и ръце, докато се мъчеше да държи расото опънато срещу вятъра. Не откъсваше поглед от зеленото петно, стремеше се към него с цялото си същество.

Чуваше писъците през воя на вятъра. Замахна енергично с ръце, за да увеличи съпротивлението, опита се да наклони тялото си така, че да коригира траекторията си. Видя как хората се разбягват от мястото, което си беше избрал. Зеленото петно се носеше с бясна скорост към него. По-близо. И още по-близо.

Нещо рязко дръпна дясната му ръка — процепът се беше разкъсал. Внезапната загуба на съпротивление го завъртя като пумпал. Той хвана развяващия се ръкав и отново го опъна. Вятърът моментално го отскубна. Беше прекалено слаб. Беше твърде късно. Въртенето се засили. Земята бе твърде близо. Обърна се по гръб.

И се стовари на пет стъпки от стената на рова, непосредствено до затревената площ, с все още разперени ръце, взиращ се нагоре към ясното синьо небе. Писъците, надигнали се щом се бе хвърлил от върха, се усилиха. Намиращите се най-близо до него се извръщаха или гледаха с ужас как тъмната кръв изпълзява под тялото му, как тече на ручейчета по новите пукнатини на избелелите от слънцето плочи, как се просмуква в зелената тъкан на опърпаното расо и му придава зловещ тъмен оттенък.