Саймън Тойн
Sanctus (54)

54.

Зазоряването събра всички в голямата катедрална зала за утреня, последната от четирите нощни служби, за да станат свидетели на умирането на нощта и раждането на новия ден. Тъй като тя символизираше изкуплението, прераждането, спасението от злото и триумфа на светлината над мрака, присъствието на всички обитатели на Цитаделата бе задължително.

Само че днес нещо се различаваше.

Атанасий го забеляза, докато отец Малахия бе в разгара на риторическите си излияния от амвона. Погледна разсеяно към редиците червени стражи пред него. Въпреки стриктното правило всички да присъстват на утреня, един от тях липсваше. С високия си ръст Гилермо Родригес обикновено стърчеше — в съвсем буквалния смисъл на думата — сред останалите. Днес обаче го нямаше.

Атанасий си спомни шейсет и двете досиета, които бе занесъл в покоите на игумена предишния ден. Шейсет и две червени папки за шейсет и двамата от carmina. Обърна се леко, сякаш слушаше внимателно проповедта, и започна да брои наум.

Неподвижният въздух в катедралата потрепна, когато дълбоките гласове запяха последното славословие на истинския език на тяхната църква. „Всеки ден ще те благославям и ще възхвалявам името ти вовеки веков. Благословен да си, Господи; научи ме на твоите божествени закони.“

Атанасий едва успя да приключи, преди събралите се да започнат да се разотиват. Стражите бяха петдесет и девет. Трима липсваха.

Слънцето изгряваше и грамадните прозорци над олтара светнаха — Бог бе отворил великото си око и гледаше вярното си паство. Светлината отново бе победила мрака. Беше започнал новият ден.

Атанасий излезе от катедралата с тълпата кафяви раса, умислен върху откритието си. Не знаеше почти нищо за миналото на брат Гилермо и предположи, че игуменът може да го е избрал за някаква задача. Тази мисъл дълбоко го смути. Винаги се беше гордял със способността си да обуздава импулсивността на игумена. Фактът, че трима от стражите липсваха, го караше да се безпокои — не само защото се страхуваше от реакцията на игумена на смъртта на брат Самюъл, но и защото той сам щеше да я изпита.

Беше си помислил, че чрез разкриването на пророчеството, което като че ли предричаше края на Тайнството и едно ново начало, игуменът демонстрира разтопяването на сковаващата секретност, която държеше Църквата замразена в миналото. Сега подозренията му нашепваха тъкмо обратното. Боеше се, че игуменът изобщо не очаква с нетърпение светлото бъдеще, а най-вероятно се връща към поведението от тъмното и изпълнено с насилие минало.