Серия
Санкти (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sanctus, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 9 гласа)
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Саймън Тойн

Заглавие: Sanctus

Преводач: Венцислав Божилов

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: английска

Излязла от печат: 14.03.2011

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-202-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5206


На К.

За приключението

I

Човек е бог в руини.

Ралф Уолдо Емерсон

1.

Главата му се блъсна в каменния под и ослепителен проблясък изпълни черепа му. Обгърна го мрак.

Смътно долови как тежката врата се затваря с трясък, след което я залостиха с дебела греда, прокарана през железни скоби.

Остана да лежи, където бе паднал. Вслушваше се в собствения си пулс и печалния вой на вятъра, долитащ през тесния прозорец — гадеше му се и му се виеше свят, но нямаше опасност да изгуби съзнание — пронизващият студ щеше да се погрижи за това. Беше неподвижен и древен студ, неизменен и суров като камъка, в който бе издълбана килията. Притискаше го и го обгръщаше като саван, замразяваше сълзите по бузите и брадата му, изстудяваше кръвта, която се процеждаше от пресните рани — беше си ги нанесъл сам по голото си от кръста нагоре тяло по време на церемонията. В ума му се блъскаха картини на отвратителните сцени и ужасната тайна, на които току-що бе станал свидетел.

Това бе кулминацията на търсенето, продължило през целия му съзнателен живот. Краят на пътя, който се беше надявал, че ще го отведе до някакво свещено древно познание, до божествено просветление, което ще го приближи до Бог. И ето че най-сетне се бе сдобил с познанието, но не откри никаква божественост, а само невъобразима горест.

Къде бе Бог във всичко това?

Сълзите щипеха кожата, студът се просмукваше все по-дълбоко в тялото му, ледените му пръсти стискаха костите му. Чу нещо от другата страна на тежката врата. Далечен звук, който някак бе успял да стигне дотук през лабиринта тунели, пронизващи цялата свещена планина.

„Скоро ще дойдат.

Церемонията ще приключи. После ще се разправят с мен…“

Знаеше историята на ордена, в който бе постъпил. Знаеше свирепите им правила — а сега знаеше и тайната им. Със сигурност щяха да го убият. Вероятно бавно, пред очите на доскорошните му братя, като напомняне за сериозността на техните колективни и безкомпромисни клетви — предупреждение какво ще се случи, ако ги нарушат.

„Не!

Не тук. Не по този начин.“

Опря чело в студения каменен под и се надигна на четири крака. Бавно и мъчително придърпа зеленото расо върху раменете си; грубата вълна жулеше раните по ръцете и гърдите му. Сложи си качулката и отново се свлече на пода. Усещаше топлия си дъх през брадата си. Прибра колене под брадичката си и остана да лежи свит като зародиш, докато топлината не започна да се връща и в останалите части на тялото му.

Някъде от недрата на планината долетяха нови звуци.

Отвори очи и започна да се съсредоточава. Слабо сияние минаваше през тесния прозорец и смътно разбулваше очертанията на килията. Беше грубо изсечена, чисто функционална. От купчината боклук в единия ъгъл заключи, че се намира в едно от стотиците помещения, които вече не се използваха редовно и не се поддържаха от Цитаделата.

Погледна отново към прозореца — просто цепка в скалата, изсечена преди безброй поколения, та стрелците да наблюдават вражеските войски, приближаващи в равнината долу. Надигна се вдървено на крака и тръгна към него.

Зазоряването все още беше далеч. Нямаше луна, виждаха се само далечните звезди. Но светлината отдолу бе достатъчно силна, за да го накара да присвие очи. Сиянието идваше от десетките хиляди улични лампи, билбордове и фирмени надписи, простиращи се далеч под него към венеца далечни планини, които обкръжаваха равнината от всички страни. Свирепото и непрекъснато сияние на град Руин.

Погледна към светлините на света, на който бе обърнал гръб преди осем години в търсене на истината — търсене, което го бе довело в този древен затвор и до откритие, което беше разкъсало душата му.

Отново се чу приглушен звук. Този път по-близо.

Трябваше да побърза.

Изниза въжения колан от кожените гайки на расото. С привична сръчност завърза краищата на примки, пристъпи към прозореца и се подаде навън, опипваше ледената скала в търсене на цепнатина или издатина, която да удържи тежестта му. Откри я под отвора, надяна едната примка на нея и се дръпна назад с цялата си тежест, за да я стегне и да провери здравината й.

Издържа.

Прибра дългата си сплъстена руса коса зад ушите си и пак погледна надолу към пулсиращия килим светлини. После, с натежало от древната тайна сърце, издиша целия въздух от дробовете си, измъкна се през тесния отвор и се хвърли в нощта.