Каси Едуардс
Докосни любовта (3)

Глава 3

Един месец по-късно

Саша беше в стаята си, която се намираше срещу тази на Аштън на втория етаж, точно над кръчмата. Взираше се в огледалото. Засмя се и прокара пръсти по плата на червената вълнена риза, която скриваше всичките й прелести, а после и по панталоните, които бе пристегнала около талията си. Дали Аштън щеше да я познае, когато нахлупеше шапката от кенгурова кожа върху главата си? До върха на лъснатите си ботуши изглеждаше като мъж. Това бе най-добрият начин една жена да пътува с група мъже към пустинята.

Погледна ножиците, които лежаха на масата до леглото й, после обратно към отражението си в огледалото и зарови пръсти в блестящата си дълга коса. Без нея щеше да се чувства сякаш е гола.

И все пак, нямаше ли да й пречи по време на пътуването? Ако я криеше под шапката си, постоянно щеше да се чувства неудобно.

А и онзи неочакван гняв, с който Аштън й бе казал да я отреже…

Щеше да го направи само за да го ядоса.

Докато се оглеждаше, направи й впечатление как изглежда ръката й без пръстена. Бе го продала, преди да е започнал да й липсва твърде много, и се убеждаваше, че няма защо повече да го носи. Беше повече обидена, отколкото тъжна, че Удроу не се бе върнал за нея. Сигурно я бе изоставил. Дори да бе постъпил както го бяха посъветвали адвокатите му, това не променяше нищо. Титлата баронет сигурно поставяше много пречки пред него и той бе предпочел да я носи достойно, а не да се ожени за нея.

— Без значение каква е причината да не се върне за мен, аз вече никога няма да се доверя напълно на мъж — пошепна гневно. — Дори на Аштън. Сигурно и той би ме изоставил заради някое мъжко предпочитание.

— Някой каза името ми или така ми се е сторило?

Гласът на Аштън стресна Саша и тя се обърна. Не го бе чула да влиза. Какво ли бе дочул, докато тя разговаряше със себе си?

Изчерви се, но бързо разбра, че не думите и действията й бяха приковали вниманието на Аштън. Взираше се невярващо в облеклото й, загубил ума и дума. Бе му говорила, че възнамерява да се преоблече като мъж за пътуването, но никога не бе вярвал, че е насериозно.

— По дяволите! — възкликнато й, приближи се и продължи да я изпива с очи. — Откъде взе тези дрехи? Това наистина ли си ти? — Лека усмивка се появи на устните му. — Може би трябва да те наричам Патрик? Или Арон?

— Наистина ли изглеждам чак толкова ужасно? — въздъхна, засегната от реакцията му. — По начина… Имам предвид как изглеждам… — Тя отново се огледа, обърна се и се засмя.

— Мисля, че повече харесвам името Спайк. Харесва ли ти да ме наричаш Спайк, а, Аштън? Подхожда ли достатъчно на новия ми външен вид?

— Спайк? — попита Аштън и леко се разсмя. — Не зная. Боже би е по-добре да попитаме Светкавица.

Той продължи да се смее, когато кученцето прекрачи прага. Светкавица застина на мястото си, когато видя Саша, после гърлено изръмжа и показа зъбите си. Присламчи се до крака на Аштън и подви опашка.

— Наистина — каза Саша и опря ръка на сърцето си. — Тя въобще не ме позна!

Аштън кимна към огромната шапка на леглото.

— Когато веднъж сложиш това проклето нещо на главата си, вече никой няма да те познае. — В очите му играеха пламъчета.

— Чудесно! — Саша взе шапката и я постави върху главата си. Наведе се към Светкавица. — Бау! — подразни я.

И двамата избухнаха в смях, когато животинчето се изплаши, хвърли се на пода и закри очите си с лапички, номер, на който я бе научил Аштън.

— Е, това е — рече тя и махна шапката. — Правилно съм преценила. Сега вече мога да пътувам с другите мъже като един от тях. Само най-близките ни ще знаят коя съм и ще мога да заблудя всеки друг, с когото се срещнем в търсене на земя за нашата овцеферма.

Аштън взе шапката от ръцете й и я захвърли на леглото. Вдигна ръката й на нивото на очите си и се взря в пръста, на който вече нямаше пръстен.

— Точно както си мислех. Продала си пръстена, за да си купиш това облекло. — Очите му внимателно я изучаваха. — Не ми каза, че възнамеряваш да го направиш. Имаме достатъчно пари, за да ти купим дрехи.

Саша загледа върха на ботуша си.

— И ботуши. Кажи, не са ли хубави?

— Саша, пръстенът! Ти го харесваше. Учуден съм, че си се разделила с него. Наистина ли искаше да направиш точно това?

Внезапна болка прониза сърцето й, когато си спомни мига, в който й бе даден пръстенът. Пръстен-обещание. Обещание, дадено от един лъжец!

— Вече нямам никаква полза от него. — Тя се отдръпна, взе ножиците и отново застана пред огледалото. — Сега да го направя? Или да не го правя?

— Какво да направиш? — попита Аштън, като че ли не знаеше какво говори тя.

— Само няколко рязвания, Аштън, и тази дълга коса вече няма да ми пречи — подразни го Саша, докато наблюдаваше реакцията му в огледалото.

Знаеше, че той обожава косата й. Бе го улавяла да й се възхищава неведнъж. Единствения път, когато бе заровил пръсти в нея, го бе направил почти с преклонение.

— Няма ли да бъде по-удобно, ако просто отрежа косата си и я захвърля?

За да го предизвика, тя хвана кичур коса и приближи ножиците до него. Онемя от неочакваната му, дори груба реакция.

За миг той изтръгна ножиците от ръката й и ги захвърли в коридора през отворената врата. После, свил юмруци, се обърна с лице към нея.

— Готова ли си вече да тръгваш, или не?

Саша не можа да му отговори. Бе като онемяла. По толкова много начини той й показваше привързаността си. Със сигурност можеше да му се довери. Но все пак, може би вечно щеше да я гложди съмнението, което се бе загнездило у нея заради случката с Удроу.

Погледът й премина по Аштън. Всяка частица от него излъчваше истинска страст. Носеше бричове, а ризата прилепваше по ръката му като ръкавица и очертаваше великолепни мускули, широки рамена и обемен гръден кош — впечатляващо телосложение, което се набиваше на очи още от пръв поглед. Широкопола шапка скриваше златистата му коса и правеше сянка на обветреното лице и виолетовите очи. Както обикновено, сякаш бе роден с тях, револверите бяха затъкнати в кобурите на бедрата му.

— Една минута — промърмори тя.

Обърна се за пореден път към огледалото и бързо започна да сплита косите си в две дебели плитки, които нави на главата си и после ги захвана с фиби. Изведнъж видя отражението на Аштън в огледалото зад себе си и пое дълбоко въздух, когато той нежно постави шапката върху главата й.

— Въпреки че няма да е лесно — каза Аштън и се намръщи сърдито. — В момента, когато успея да сваля тези дрехи от теб, ще ги изгоря.

— Няма да го направиш! — въздъхна Саша.

— Скъпа моя, направо е престъпление да криеш такова прекрасно тяло под парцали като тези! — Аштън се пресегна да погали лицето й.

Саша се смути и отстъпи, а ръката му неловко остана да виси във въздуха. Можеше да види страстта в очите му, усещаше я в гласа му.

О, Боже, нейната страст не бе по-малка!

Само веднъж бяха се прегърнали буйно и диво, след което тя си бе обещала това никога да не се повтори и избягваше да му дава поводи.

Когато се отдръпна от него, тя за последен път огледа стаята си. Не че щеше да й липсва. Леглото стоеше някак отстрани, сякаш бе захвърлено там. Матракът беше равен и твърд. Имаше само един стол и маса, на която обикновено се намираше легенът за миене и кана с вода. На прозореца дори нямаше завеси.

Стаята беше сенчеста и студена, от стените висяха тапети, а под тях се виждаше мазилката. До краката на леглото бе оставен един празен куфар. Дрехите от коприна и сатен бяха отдавна продадени. Беше си взела няколко памучни рокли, подходящи за живота, който щеше да води, и ги бе натъпкала в един малък куфар.

— Саша, готова ли си за тръгване? — попита Аштън и прекъсна мислите й. — Готова ли си да посрещнеш трудностите, които ще ни поднесе съдбата като търговци на вълна?

Тя се обърна към него и вяло се усмихна.

— Ако ти си готов, и аз съм готова. Не мисля, че това място ще ми липсва. — Тя се приближи и въпросително го погледна. — Аштън, мислиш ли, че всичко ще се нареди добре? Докато държеше кръчмата, поне бяхме сигурни, че ще има какво да ядем на следващия ден. Пред нас се открива една голяма неизвестност, която малко ме плаши.

Аштън нежно постави ръце на раменете й.

— Не е ли малко късно да преосмисляме решението си? — попита, а очите му обхождаха красивото й лице. — Сам вече купи кръчмата ни. Изглежда, че нямаме друг избор, освен да напуснем Мелбърн в търсене на мечтите.

Саша неуверено се усмихна.

— Нашите мечти — каза меко. — Харесва ми как звучи.

— Тогава хайде да тръгваме и да яхваме конете, скъпа, да поемаме по пътя, който ни е отреден — отвърна и леко докосна ръба на шапката й. — Ще трябва да преодолеем голямо разстояние, преди да достигнем мечтата.

Наведе се, взе кученцето на ръце, а после въпросително погледна Саша.

— Можеш да яздиш, нали? — Той повдигна вежди.

— Мисля, че просто трябва да почакаш няколко минути и да се убедиш сам. Не е ли така? — каза Саша и взе куфара си в ръка. После с бързи крачки се отправи към вратата. — Но имам чувството, че ще се убедиш и в друго. Например че мога да те победя в надбягване всеки път, когато поискам.

Тя мислено се върна назад във времето, когато с нетърпение очакваше следобедите след приключване на часовете в училище, които прекарваше с приятелката си Присила, която имаше богат и много щедър баща. Той й правеше много подаръци. Тя с удоволствие ги споделяше със Саша — включително конете. Много следобеди бяха прекарали в яздене на прекрасните си жребци, докосвайки дивия вятър! Поне за малко бе почувствала какво е да принадлежиш към света на богатите…

Тя спря насред път и погледна Аштън, защото в главата й се бе зародила съвсем нова мисъл. Всичко се случваше сега. Имаше толкова много неща от настоящето и бъдещето, за които да се тревожи, а си губеше времето в спомени.

— Аштън, как, за Бога, намери достатъчно мъже да яздят с нас и да останат за строежа и работата във фермата? — зачуди се тя. — Все още толкова много хора търсят късмета си като златотърсачи. Господи, съмнявам се, че имаме достатъчно средства, за да им плащаме, да ги облечем подходящо, камо ли пък за някои неминуеми мъжки развлечения!

— Повечето от хората, за които ми говориш, са богати един ден, а на следващия вече нямат пукната пара в джоба си — обясни Аштън, прегърна я през кръста и я подкани да излезе от стаята. — Вече са разбрали колко трудности се крият в такъв начин на живот и колко възможности може да им предостави пустинята.

Погледна я изпитателно, като се надяваше тя да не забележи. Повечето от мъжете, които тръгваха да търсят приключения с него и Саша, бяха бивши затворници и скитници — приятели от миналото му. Наистина се надяваше те поне малко да са се променили, както и в отношението си към жените.

— Каза, че Криспин и Руфус са тръгнали напред — каза Саша, докато слизаше преди него по паянтовите външни стълби и се насочваше към дървената платформа пред сградата. — Защо? Как въобще ще ги намерим, щом те си нямат и представа къде ще се заселим? Къде са овцете? Купи ли ги вече?

— Мястото, където отиваме, е вече избрано — каза Аштън, пусна кученцето на земята и му свирна, когато започна да се мотае в краката на конете и ездачите. — Само това мога да ти кажа. Просто се надявам, че ми имаш доверие и знаеш, че винаги съм сигурен в това, което правя.

Светкавица дойде и размаха опашка, като погледна с обожание Аштън. Наведе се да я погали, а после отново се изправи в цял ръст, защото видя, че Станфорд Сидуел пресича улицата. За момент очите им се срещнаха и те задържаха погледите си един върху друг. После Станфорд пое по пътя си, като безгрижно изпускаше дима от пурата си.

Саша сложи ръце на бедрата си. Погледна ядосано Аштън.

— Аштън Йорк, не би трябвало да имаш тайни от мен за овцефермата. Толкова ли бързо забрави, че съм твой съдружник? Трябва да съм осведомена за всичко, което планираш и правиш. Ясно ли е?

— Да, ясно е — отвърна той и очите му присветнаха. — А сега, Спайк, ще спреш ли вече да ми се караш? Можем ли да тръгваме?

Аштън огледа улицата, като търсеше Станфорд, и въздъхна, защото не го видя никъде. Бе очевидно, поне според Аштън, че той не възнамерява да напуска скоро града. Безпокоеше се, че Станфорд се е осведомил за намеренията му, но таеше в себе си един друг страх и една друга надежда. Щеше да бъде голям късмет, ако суперинтендантът Сайлъс Хауланд също не се появеше изневиделица от миналото му и не превърнеше живота му в хаос. Точно сега, когато пред него изгряваше надеждата, че ще може да започне живота, за който толкова дълго бе мечтал, и точно когато бе намерил жената, с която искаше да го сподели.

— Аштън, имам желание веднъж завинаги да забравиш това отвратително име — рече Саша и въздъхна, после пое по калната улица, като избягваше конските изпражнения и счупените бутилки. — Само Господ знае какво ще трябва да изтърпя. Затова предпочитам да не си усложнявам допълнително живота с противни имена.

Аштън я хвана за лакътя и я поведе към оседлания кон.

— Мисля, че това прекрасно създание няма да те затрудни, нали? — попита той и спря, за да погали лъскавия бял кон, който му напомняше за облак. — Някога той беше австралийски див мустанг. Но сега вече е питомен и аз го купих специално за теб — обърна се към Саша. — Надявам се, че вие двамата ще станете най-добри приятели.

Дъхът на Саша секна, когато тя видя коня, с неговите големи неспокойни ноздри и блестящи очи. Тя го погали по носа и го остави да подуши ръката й.

— Ние вече сме приятели. Нали така, Облаче? — промърмори тя. — Харесва ли ти това име? Мисля, че то е толкова красиво, колкото и ти самият.

— Времето минава, Спайк — подразни я той и широко й се усмихна. — Съветвам те да се качиш сам на коня, без да търсиш помощ, защото може да те нарекат женчо.

Аштън затъкна една карабина в кобура, който висеше на седлото й.

— Спайк? — Тя го погледна обидено. — Честно ти казвам, Аштън, ненавиждам това име!

Той сви рамене.

— Ти самата си го избра — продължи да я дразни. — Не аз.

— Може и да съм — настоя тя. — Но те моля никога повече да не ме наричаш така.

Аштън гърлено се разсмя.

— Добре. — Всичко, което пожелае моята лейди, ще го получи.

— Чудесно — отвърна Саша и му отправи победоносен поглед. — Това е друго нещо.

Саша сложи крак на стремето и се метна на седлото. Видя Аштън да възсяда един алест жребец зад нея, кон, който очевидно бе бърз и се яздеше лесно. Стига ездачът да не се страхува от нищо.

После погледна надолу към Светкавица. Никога не бе виждала кученцето толкова възбудено. Изглежда, предчувстваше приключението, което предстоеше, и бе нетърпеливо. Дали и двете със Саша нямаше да срещнат съдбата си в пустинята?

Саша настръхна, защото дълбоко в себе си чувстваше, че единствено Аштън Йорк бе нейната съдба.

Тя се обърна и огледа групата мъже, които Аштън бе наел, за да им помагат. Те очакваха всеки момент да тръгнат, бяха се събрали около каруцата, теглена от чифт волове. Имаше и няколко товарни коне, които бяха превили гръб под тежестта на товара.

Саша потръпна, защото едва сега разбра, че щеше да стане част от един нов живот, за който дори не бе предполагала, че съществува. С Удроу бе живяла в разкош, десетки слуги чакаха само да повдигне пръст, за да изпълнят желанието й. Не знаеше какво бъдеще я очаква с Аштън, можеше единствено да усети тръпката на приключението.

И страстта — ако позволеше това да се случи.

Когато взе в ръце юздите на коня си и препусна надолу по улицата с високо вдигната брадичка, тя още веднъж се замисли, дали Удроу бе жив. Внезапно осъзна, че щеше да го намрази, ако беше.

 

 

Плътните устни на Станфорд се изкривиха в усмивка, докато наблюдаваше как Аштън и Саша напускат града. Той захвърли остатъка от пурата си и я смачка в калта с петата на ботуша си.

— Тя кого си мисли, че заблуждава? — прошепна сам на себе си.

Вече се бе сдобил със сведения къде отиват те и знаеше в общи линии плановете им от новия собственик на кръчмата.

— Никой не може да скрие от мен такива прелести, дори под груба риза и бричове. Не и от мен.

Погледна към далечния край на улицата и помаха на мъжете, които го очакваха там. За да бъде сигурен, че при пътуването му в пустинята нищо няма да му липсва, бе купил каруца и два вола, както и няколко товарни коне. Щеше да бъде като сянка на Аштън, докато той не станеше непредпазлив и не издадеше къде крие сандъчето с пари и бижута, за което го бе чул да говори в затвора на Криспин Тилфорд.

Не му се искаше Аштън и Саша да вземат голяма преднина, трябваше да е толкова наблизо, че да може да усеща миризмата им при всеки повей на бриза, затова Станфорд си наложи да побърза, изкашля се и тръгна през онази част на Мелбърн, която носеше прозвището Брезентния квартал. Беше минавал оттам хиляди пъти, но и сега настръхна, както и първия път, когато го видя. Там цареше невероятна нищета. Имигрантите, които нямаха достатъчно пари, за да си откупят парцел и да започнат да копаят или промиват злато и не можеха да си платят превоза към земите на стотици мили на север от Мелбърн, живееха скупчени тук, в груби дървени колиби, в гърбави, от плет и кал къщички, сглобяеми бараки или палатки. Хората, които обитаваха тези направени с подръчни материали навеси, бяха мъже с вълнени ризи, жени, обути в ботуши от Уелингтън, и недохранени деца, които непрестанно се смесваха с животните — прасета, кози, кучета, гъски и кокошки.

Като си проправяше път през счупените бутилки, празните консервени кутии и боклуците, през купищата празни каси от бренди, Станфорд се мъчеше да не забелязва слабите деца с гладни очи, които идваха до него да просят. Риташе кучетата настрани и заплашваше просяците, които протягаха към него празните си кутии.

Огледа се на всички страни, доволен, че отдавна се бе издигнал достатъчно, за да не живее вече в тази мизерия. Бе израсъл в подобен квартал в Лондон. Тук не бе много по-различно. В една от мръсните колиби на Брезентния квартал човек можеше да си купи половин пинта мръсно кафе и както твърдеше надписът с тебешир отпред — „много хляб“.

Надписът пред друга колиба гласеше: „Свободни легла.“ За по-малко от десет цента на вечер човек можеше да си наеме брезентов хамак на открито, с чудесната перспектива да спи заедно с пияници, лунатици, бивши затворници, усърдно работещи проститутки.

Видя бръснарница на половин работен ден. Над вратата стърчеше боядисан в яркочервено стълб като някаква гротескна мачта, съвсем не на място сред стените от плет и кал, на които бяха окачени бръсначи, клещи за вадене на зъби, пособия за пускане на кръв. Надписът гарантираше, че когато бръснарят го няма, жена му ще се погрижи за клиентите.

Малко по-надолу се мъдреше дървена колиба, опасно наклонена на една страна и гъмжаща от мухи. Голям плакат подканяше: „Влезте и си купете закуска.“

Сърцето му започна да бие по-бързо, когато той наближи една колиба от клони, издигната малко настрани от другите. Бе започнал да посещава това място още първия ден, в който стъпи в Мелбърн, и не можеше да си представи дори да напусне града без жената, която така добре задоволяваше всичките му сексуални потребности. Въпреки че беше най-долнопробна проститутка и си вдигаше полите за всеки, който заплатеше определената цена, удоволствието с нея го караше да забрави за всички мъже, които минаваха през леглото й. Бе решил да я вземе в пустинята и ако не тръгнеше доброволно, щеше да я принуди със сила. Пустошта щеше да бъде твърде самотно място без жена. Поне за малко Бианка Уайтлоу щеше да свърши работа.

Влезе в тъмната стаичка, осветена само от една свещ на масата. Одеяло висеше от тавана и разделяше предните и задните помещения. Той знаеше, че когато е спуснато, Бианка не трябваше да бъде обезпокоявана — беше заета с клиент.

Той се взря в спуснатото одеяло, намръщи се и капчици пот избиха над веждите му. Нямаше никакво съмнение какво ставаше оттатък. Ръмженето и стоновете откъм леглото рисуваха пред очите му съвсем жива представа и не можеше да се отърве от мисълта, че Бианка бе обвила краката си около кръста на друг мъж и му даваше всичко, което трябваше да бъде само негово.

Надарена с тяло, от което дъхът на всеки мъж би спрял, Бианка знаеше много начини да накара един мъж да си загуби ума. Изглежда, днес с огромно удоволствие показваше уменията си. Мъжът, към когото бе обърнала чара си, виеше като вълк. Бианка пищеше, това бе част от сеанса й.

Тъй като не можеше да понесе повече, Станфорд дръпна одеялото настрана и нахълта в задната стая. Заслепен от дива ревност, блъсна мъжа от Бианка и той падна до стената.

— Изчезвай, да те вземат мътните! — изкрещя му, а в очите му се четеше дива ярост. Сграбчи захвърлените дрехи и го замери, после се разсмя гърлено, когато пребледнелият клиент побърза да излезе навън.

Бианка се сви на леглото, смразена от страх. Посегна към одеялото, за да се покрие, но Станфорд бе твърде бърз. Сграбчи го и го захвърли в другия край на стаята, после я хвана за китките и я изправи.

— Курва! — изсъска той, а очите му поглъщаха жадно голотата й, защото я желаеше дори сега, когато я бе сварил в леглото с мръсния скитник.

Тя бе просто нещастница. Майка й беше аборигенка, а баща си никога не бе виждала — някакъв случаен бял мъж, един от многото, които бяха преминали през леглото на майка й. Може би точно заради смесената си кръв, тя бе екзотично красива. Косата й с цвят на кафе стигаше до пода, кожата й бе тъмна и мека като кадифе, очите й бяха зелени. Тялото й беше приятно закръглено. То идеално изпълваше ръцете му и той знаеше, че тя бе способна да го дари с невероятна наслада.

— Трябва ли винаги да изпитваш такова удоволствие с другите мъже? — попита с глас, пълен с огорчение. — Хубаво ли ти е?

— На Бианка й е хубаво. Или поне така казва — промърмори тя и сякаш буца заседна в гърлото й.

Излъга го, защото подозираше, че ако не излъже, той щеше да й пререже гърлото с ножа, който криеше под сакото си.

— Всичко е само за пари. Това… Имам предвид, че се правя, че ми харесва. Станфорд, ти си единственият, който истински ме възбужда.

— Лъжкиня! — изкрещя той.

Замахна и я удари през лицето, след което веднага съжали, защото от носа й потече кръв.

— Моля те, не ми причинявай болка! — помоли го Бианка и сълзи потекоха от очите й, докато се мъчеше да изтрие кръвта с опакото на ръката си. — Знаеш, че го правя, за да се прехранвам. Мама е някъде с племето си. Не знам кой е баща ми и затова не мога да го помоля за помощ. Мога да разчитам само на себе си да осигуря прехраната си и да си купя облекло.

— Това ще се промени — рече Станфорд, взе износената й памучна рокля и я пъхна в ръцете й. — Обличай се! Идваш с мен.

Дъхът й спря и я обзе страх.

— Ще ме отведеш? — попита с напевен глас. — Къде?

— Всичко е по-добро от тази дупка — промърмори той, събра още дрехи и ги натъпка в куфара, който намери под леглото.

— Не съм сигурна, че искам да замина — каза Бианка и притисна роклята до гърдите си, защото наистина се страхуваше от Станфорд.

Друга мисъл проблесна в ума й и сякаш студена ръка обхвана сърцето й. Беше бременна. Ако не тръгнеше с него, той сигурно щеше да я пребие и тя щеше да загуби бебето. Сега детето, което носеше в утробата си, бе единственото нещо, което й даваше сили да продължи да живее. Да му дари живот, щеше да бъде първото достойно нещо в мизерното й съществуване.

Лицето на Станфорд почервеня от гняв.

— Нека ти посоча една причина да дойдеш с мен — каза той, взе лицето й в шепите си и допря устни до нейните. — Ще ти дам всичката любов на този свят, без да те безпокоят хора, на които дори не помниш лицата.

Целуна я дълго и настойчиво, ръцете му се обвиха около талията й. Привлече я по-близо и усети великолепните й гърди. Бе му трудно да се въздържи и да не я обладае. Но отсега нататък щеше да има много време за това — толкова много дни и нощи.

Докато най-сетне й се насити.

— Мое малко момиче — пошепна той и дъхът му погали устните й. — Вземам те с мен в пустинята. Ще живеем в овцеферма. Ти ще дойдеш там с мен, за да изпълняваш всичките ми желания. — Отблъсна я леко и се взря в зелените й очи. — Но ти никога не трябва да разговаряш с някого за мен. С когото и да било — предупреди я. — Разбрали ме? С никого.

Бианка кимна смутено, защото не бе сигурна какво точно се очаква от нея. Каквото и да беше, тя вече знаеше, че няма друг избор, освен да тръгне с него. Ако откажеше, само Бог знаеше какво бе способен да стори, за да я принуди. Но дали тя просто не се опитваше да отложи неизбежното? Как ли щеше да се отнесе с нея, когато проличеше, че чака дете? Понеже бе закръглена, все още не й личеше, въпреки че детето бе вече на шест месеца. Нямаше никаква представа нито колко време щеше да може да го заблуждава, нито пък какво можеше да очаква, когато истината се разкриеше.

— Разбирам, че на никого не трябва да говоря за теб — отвърна и побърза да се облече.

— Ако някой, който не живее във фермата, пита каква си, ще отговаряш, че принадлежиш на един от овчарите, които съм наел — продължи да я предупреждава Станфорд. — Непременно трябва да правиш точно това, което ти казах, Бианка.

Бианка кимна още веднъж. Той повярва, че тя го е разбрала напълно, взе куфара й, прегърна я през кръста и я отведе от мръсната колиба. Всичко бе протекло както го бе планирал и вече нищо не можеше да се обърка.

Усмихна се леко, защото нямаше търпение да дойде денят, в който Аштън Йорк — не, всъщност Лорънс Профит — щеше да открие, че има близък съсед… И кой бе той…