Каси Едуардс
Докосни любовта (13)

Глава 13

Саша се отправи към реката, като носеше със себе си чисти дрехи, кърпа и парче ароматен сапун. Миризмата на овце бе попила в роклята и кожата й дотолкова, че се бе усъмнила дали едно къпане в коритото щеше да бъде достатъчно, за да мирише отново приятно. Искаше да се изкъпе и да поплува в реката. Това щеше да й даде възможност не само да се измие, но и достатъчно време да помисли защо в крайна сметка бе решила да излезе на разходка с бивш затворник, с човек, когото Аштън очевидно мразеше. Нямаше ли да намрази и нея по същия начин? Дълбоко в себе си чувстваше, че не това е, което желае. О, Господи, желаеше го! Него!

Наведе се, за да мине под един евкалиптов храст, и отмести няколко бурена, които й пречеха. Застина от изненада, когато установи, че и някой друг се къпе в реката.

— Жена? — пошепна и се взря в тъмнокожата фигура.

Само лицето й се показваше над водата, а невероятно дългата й коса плуваше около нея. Когато жената се обърна и очите й срещнаха тези на Саша, тя веднага я позна. Изглежда, я бе изплашила с неочакваното си появяване. Беше й съвсем ясно, че и жената я е познала.

— Бианка! — възкликна Саша и се приближи до брега.

— Саша! — Жената невярващо се взираше в нея. — Познавам те от кръчмата на Йорк. Какво правиш тук?

Саша са изчерви и се помъчи да скрие от Бианка като каква я познаваше — тя бе най-известната проститутка в Мелбърн, мелез, жена, която, както се говореше, знаеше как да доставя удоволствие на мъжете.

— Скоро се преселих в пустинята — отвърна и посочи с ръка към фермата. — Живея точно зад онези дървета — спря да говори и свали ръка. — А ти, Бианка? Какво правиш тук?

Бианка прокара ръце през косата си и я отстрани от лицето си. Погледна несигурно Саша и си спомни заплахите и предупрежденията на Станфорд.

— Аз също… живея наблизо — каза бавно и махна с ръка към отсрещния бряг. — Зад онези дървета. Живея със съпруга си в една овцеферма. Той е пастир.

Саша зяпна от учудване и за това имаше повече от една причина. Звучеше невероятно, че Бианка е омъжена и живее наблизо…

После в главата й се прокрадна друга мисъл.

Единствената друга овцеферма бе тази на Станфорд Сидуел. Бианка сигурно живееше там.

Но съпруг?

Не. Не звучеше правдиво. Репутацията й бе твърде опетнена, за да се ожени някой за нея.

Но точно сега за Саша нямаше значение защо бе тук Бианка или пък с кого. Тя просто бе още една жена в пустинята от мъже. Бе жена, с която можеше да си поговори за лични неща. Дори разговорите да се въртяха около мъжете и удоволствията, все пак беше нещо, по-добре, отколкото да е сама. Можеха да станат приятелки… Не беше Саша тази, която можеше да съди тази тъмнокожа лейди за предишните й дела.

— Дойдох да се изкъпя в реката — обясни и показа на Бианка кърпата и сапуна. — Имаш ли нещо напротив да поделиш водата с мен?

Бианка меко се разсмя, а в очите й светна някаква странна утеха.

— Влизай! — каза и свали от рамото си презрамката на бельото. — Много е топло и приятно.

— Благодаря — отвърна Саша и сбърчи нос от отвратителната миризма на роклята си. — Само ако знаеш каква нужда изпитвам да се потопя! Аштън отърка вонящите си дрехи в моите!

— Аштън? — попита Бианка и вдигна вежда. — За Аштън Йорк ли говориш? Дошла си с него в пустинята? Той е твой съпруг?

Саша се поколеба и почувства, че отново се изчервява.

— Да, дойдох в пустинята с Аштън — отвърна и събу първо едната си обувка, после другата. — Но не сме женени. Нашето е само… бизнес. Съдружници сме… Това е всичко.

Бианка я изгледа преценяващо, защото не можеше да повярва, че една жена може да бъде само съдружник на Аштън Йорк — че коя не би поискала да сподели с него и нещо друго? Саша също като нея криеше истинските си чувства. Искаше й се да се открие и да й каже защо точно е дошла в пустинята, как бе последвала Станфорд, за да се спаси. Животът й с този мъж започваше да се превръща в ад — той нямаше никакви чувства към нея, искаше само тялото й.

Боса, само по дантелена риза, Саша потопи роклята си във водата, после я изпъна на един камък и започна яростно да я търка със сапуна, за да отстрани миризмата. Изпра я грижливо, след което я метна на един клон и влезе в реката със сапуна в ръка. Веднага се отпусна и се наслади на студената прегръдка на водата.

— Казваш, че живееш в съседната овцеферма — попита, докато търкаше ръката си и изпитателно погледна Бианка, която правеше същото. — За фермата на Станфорд Сидуел ли говориш?

Намръщи се, когато въпросът й пробуди истински страх в големите очи на Бианка и в душата й не остана никакво съмнение какво правеше младата жена там.

— Точно там живея — отговори тихо другата жена. — Познаваш ли го?

— Не много добре. — Саша сви рамене, но продължаваше да я наблюдава. — Откога го познаваш? Твоят съпруг отдавна ли работи за него?

Бианка погледна настрани, защото я хванаха натясно. Тръгна към брега, а косата й плуваше след нея.

— Не много отдавна — отвърна през рамо. — Но достатъчно дълго, за да го намразя.

— О? — каза смутено Саша, докато гледаше красавицата да се подсушава с кърпа.

Смути се още повече, когато видя корема й. Жената, която всички познаваха като проститутка, бе бременна! Затова ли се бе оженил пастирът за нея? За да даде име на детето? Но как можеше да е сигурен, че е негово?

— Не биваше да казвам това — рече Бианка, вдигна косата си и започна да я разтърква с кърпата. — Моля те, никога не споменавай това, което казах за Станфорд! Няма да му хареса.

Саша се смая от страха, с който тя произнасяше името на Станфорд. Започваше да се замисля дали да излезе да се разхожда с този човек. Най-добре щеше да бъде да не му позволявала се отдалечава прекалено много от Хоумстед. Но трябваше да отиде, за да натрие носа на Аштън.

Не искаше да изгуби това ново приятелство, затова последва Бианка на брега, като се чудеше защо дрехите й са от тази страна, след като живееше оттатък. Сигурно бе открила и път, който не изискваше да се плува, щом бяха сухи.

— Не се безпокой, Бианка! — рече Саша и потърси слънчево място между дърветата, където да се изсуши, тъй като тръпки побиваха мокрото й тяло. — Няма да говоря с никого за това. — Погледна я и видя мрачното й изражение. — Винаги можеш да ми се довериш. Прекрасно е, че наоколо има друга жена. Мислех, че съм единствената тук.

Без да се срамува, Бианка махна бельото си и започна да попива водните капчици по корема си, като го гледаше втренчено.

— Толкова се страхувам за детето си — каза и миг по-късно долната й устна започна да трепери от страх, че бе издала тайната си. — Моля те, забрави какво казах току-що. Това е само защото съм далеч от града и се страхувам дали ще мога да родя. — Очите й обаче бяха неспокойни. — Разбираш ме, нали?

— Мисля, че да — отвърна меко Саша, въпреки че не виждаше причини Бианка да се притеснява.

Защо въобще бе дошла в пустинята? Можела е да помоли мъжа си да я остави в града. Бременността бе достатъчен аргумент.

— Вече започва да ми личи, че съм бременна. Но не съм казала още на никого. — Бързо погледна към новата си приятелка. — Разбира се, съпругът ми знае. — Буца заседна на гърлото й, докато навличаше роклята. — Чудесно е да прекараш малко свободно време с друга жена. — Изви ръце зад гърба си и започна да се закопчава.

— Ще си правим ли често такива срещи? Би означавало много за мен.

— Прекрасно! — отвърна Саша и мълчаливо продължи да се възхищава на косата й, която докосваше земята. — Ще се погрижа за това, Бианка.

Неочаквано Бианка пристъпи към нея и силно я прегърна.

— Благодаря. — Тя си отиде, като остави след себе си неловко усещане.

На Саша й се искаше да я последва и да види къде преминава реката, без да се намокри, но бельото, което още миришеше и бе полепнало мокро към нея, й напомни за какво е дошла. Върна се във водата и приключи с къпането, а след това побърза да облече сухите дрехи.

Все още учудена от срещата с Бианка, се забърза към „Хоумстед“. Изведнъж спря, онемяла от това, което бе издигнато под надзора на Аштън. Освен оградата, която бележеше границите на земята им и пазеше овцете им от дивите динго, друга, огромна ограда бе издигната в близост до къщата. Не бе проста ограда — с такава стена ограждаха фортовете!

Като се отърси от изненадата, Саша забърза към Аштън. Огледа се невярващо още веднъж — оградата бе издигната вече наполовина около къщата.

— Аштън, какво става тук? Дойдох на края на света, за да живея в овцеферма, не в крепост! Защо обграждаш къщата ни с това ужасно нещо?

— Сладка моя, правя го, за да сме защитени — отговори й бавно и се намръщи. — Тук има много повече неща, от които да се страхуваме. Не са само кучетата динго.

— Никога не си споменавал, че трябва да се издигне такава ограда, докато… докато Станфорд Сидуел не дойде тук — обвини го тя. — Сложи ръце на бедрата си и гневно въздъхна. — Защото реших да изляза с него, нали? Не искаш да отида и затова се опитваш да ме изплашиш с това тук!

— Мисля, че го описа доста точно — отговори й ледено.

— Е, добре, само почакай и ще ти покажа колко може да ми въздейства тази ограда — извика му. — Ще отида където си искам и с когото си искам, без значение колко висока ограда ще издигнеш, Аштън Йорк!

Полите се увиха около глезените й, когато с решителна крачка се отдалечи. Страхът от Станфорд Сидуел обаче се загнездваше все по-дълбоко у нея. Аштън не бе от този тип хора, които биха мразили някого без причина. Какво се бе случило между двамата мъже? Дали щеше някога да разбере?

Усмихна се, когато неочаквано я споходи една мисъл. Дали не можеше да измъкне някои отговори от Станфорд…

 

 

Сенките станаха по-дълги и по-плътни. От далечината долитаха всякакви звуци — незнайни птици надаваха викове, отвръщаха, чуруликаха и пееха някаква дива лирика — най-хубавата, която Бианка бе чувала през живота си. Опита се да се съсредоточи върху птиците и да не обръща внимание на Станфорд, който слагаше нова цепеница в камината. Бе се молила на мъжете да им отнеме повече време да построят къщата, но тъй като имаше много работници, тя бе издигната за един ден. Сега бяха съвсем сами между четирите стени, разделени от онези, които можеха да чуят писъците й за милост, ако и тази вечер Станфорд решеше да я измъчва. Не можеше да се надява, че някой щеше да я съжали и да я спаси от мъжа, чието сърце бе от камък.

Станфорд се изправи. Обърна се и й се усмихна, а ръцете му вече разкопчаваха копчетата на ризата му.

— Моят тъй красив мелез… Готова ли си за една любовна нощ — попита през смях.

— Няма легло — отвърна Бианка, която се опитваше да отложи неизбежното. — Нека почакаме, докато ни доставят. В легло го правя по-добре, Станфорд!

— Би трябвало да знаеш, че мъжете няма да пристигнат по-рано от няколко дни — възрази й. — По-важно е да купим овце и говеда за фермата. Мебелировката е подробност. — Бе свалил ризата си и започваше да разкопчава колана на бричовете си. — Но, мелезче мое, ако настояваш, ще отложим правенето на любов за друг път. — Гол, той отиде и седна до камината. — Свали си дрехите, Бианка! — каза й твърдо и я дръпна за ръката, за да я подкани да се изправи.

— Но нали току-що каза, че ще правим любов друг път? — рече тя с треперещ глас. — Защо да се събличам?

— Ще ме позабавляваш с онзи особен танц с корема, който умееш да танцуваш така добре — отвърна Станфорд, пресегна се към роклята й и я скъса.

Звукът прикри въздишката й.

— Искам да го въртиш в кръг — нареди й. — Може би дори ще хвърля няколко златни късчета в краката ти, ако ми хареса.

Сърцето на Бианка сякаш замръзна, защото ако я принудеше да танцува по този начин, нямаше да може вече да крие бременността си. А когато разбереше, какво ли щеше да стори с нея?

— Там — посочи й Станфорд. Отстъпи и сви юмруци. — Събличай се и започвай!

Бледа и изплашена, Бианка разбра, че нямаше друг избор, освен да изпълни всичките му желания. Бавно, с треперещи пръсти, започна да се съблича. Когато остана съвсем гола, очите му се приковаха върху корема й. Вече бе узнал тайната.

— Какво, по дяволите… — рече Станфорд, като заекваше. Отиде до нея, сложи ръце върху корема й и мрачно я изгледа. — Не си ми казала, че чакаш дете! Защо?

Бианка бавно започна да се отдръпва от него.

— Не зная — прошепна, а сърцето й се качи в гърлото. — Сега разбирам, че трябваше. Моля те, Станфорд, не наранявай мене или детето ми! Аз… аз вече го обичам… Това е единственото, което мога да нарека свое.

— Кой е бащата? — извика той и се приближи със свити юмруци.

— Не… не зная — проплака тихо Бианка.

— Разбира се, че не знаеш — изсъска Станфорд, после се усмихна и очите му светнаха. — Добре, черна кучка такава, сега ще те науча да не ме лъжеш. Не искам някакво си копеле да тича из фермата ми!

Бианка бе облегнала гръб на стената. Сложи ръце на бузите си, а очите й гледаха диво.

— Какво ще правиш? — попита отчаяно.

— Ще те науча на подчинение — отвърна Станфорд и се наведе да вземе колана от бричовете си.

Бианка се опита да избяга, но не бе достатъчно бърза. Първият удар мина точно през корема й…