Каси Едуардс
Докосни любовта (31)

Глава 31

Мелбърн

Мирисът бе същият. Звуците бяха същите. Ако Саша затвореше очи, щеше да се види долу в кръчмата, боса, да сервира напитки на грубите клиенти, които само мислеха как да й бръкнат под полата.

— Сладка моя, будна ли си?

Гласът на Аштън я накара да се просълзи. Знаеше колко унижен се чувства. Бе се борил със зъби и нокти да осъществи мечтите им, но независимо от смелостта и упорството му, се бе провалил. Те бяха изгубили битката. Върнаха се там, откъдето бяха започнали — в Мелбърн, на втория етаж над кръчмата на Йорк.

— Току-що се събудих — промърмори Саша и се обърна да го погледне.

Всъщност той въобще не беше мигнал, откакто се върнаха от пустинята късно през нощта. Нито пък тя.

Въпреки че им бе предоставена стая и удобно легло, не можеше да се успокои, докато не начертаеха плановете си за бъдещето. Главата й бе пълна с мисли за това, как да накара Аштън да се чувства по-малко виновен за случилото се. Много добре знаеше, че каквото и да каже или да направи, Аштън до края на живота си щеше да се обвинява за случилото се.

— Добре, това означава, че си поспала — отвърна той, нежно махна няколко непокорни къдрици от челото й и я привлече по-близо до себе си. — Чудех се по какъв начин да се отплатя на Сам за щедростта му, за това, че ни позволи да се приютим в стаите над кръчмата му. Скоро трябва да отидем да видим какво става с Бианка и бебето. Мисля, че са в съседната стая. Чувствам се неспокоен, задето ги оставихме сами Бианка се държа твърде странно снощи, не мислиш ли?

— Да, вярно е — рече Саша и наостри уши, за да чуе по-добре звуците, които долитаха от съседната стая.

Не искаше да ги оставят сами, но тъй като Сам бе така добър да им предостави и двете свободни стаи, Бианка бе тази, която бе настояла да спят отделно. Извинението й бе, че бебето щеше да плаче през нощта и да смущава съня им. И понеже Саша знаеше колко изморен е Аштън, сърце не й даде да откаже.

— Днес ще се опитам да взема заем — каза Аштън, като промени темата.

После стана от леглото и започна да обува бричовете си.

— С парите можем да отворим друга кръчма, да спестяваме и да направим втори опит да се заселим в пустинята.

Наведе се и се облегна с длани на леглото.

— Какво искаш да направя, Саша? — попита меко. — В крайна сметка всичко зависи от теб.

Тя въздъхна дълбоко и се взря в угрижените му виолетови очи. Знаеше колко нищожни бяха шансовете му да вземе заем. Ако му откажеха, какво щеше да стане със самоуважението му тогава? Щеше ли да понесе един такъв отказ? Сърцето й се свиваше заради него, но едва ли имаше нещо на този свят, което можеше да стори, за да му помогне.

— Нима съм принудена сама да взема такова решение? — попита тя, а погледът й бе умолителен. — Аштън, не е честно. Не можем ли да изчакаме няколко дни, преди въобще да предприемем нещо? Не може да сме толкова закъсали.

— Щедростта на Сам не може да продължава вечно, Саша — отвърна твърдо Аштън и започна да облича риза си. — И гордостта ми не може да понесе повече от това. Трябва да решим сега — обърна се към нея и я погледна. — Нямаме друг избор. В джоба ми се намират няколко монети, които ще ни стигнат да се нахраним днес, но ще дойде утре и утре…

Саша стана и започна да се облича, а по цялото тяло я избиваше студена пот. Всичките й дрехи бяха изгорели. Дори парче сапун нямаше, за да се изкъпе. По-зле от това не можеше да бъде! Вече напълно облечена, тя прекара няколко пъти пръсти през гарвановочерната си коса и се обърна към него.

— Направи каквото трябва, Аштън. Мога да разбера.

Той нежно я хвана за раменете.

— Не ми каза какво предпочиташ. Кръчмата или пустинята?

Саша се намръщи при мисълта и за двете. Миризмата, която се усещаше чак на втория етаж, бе достатъчно напомняне за това, колко неприятно бе цял ден и цяла нощ да се занимава с простаци и пияници. Но идеята да се върне в пустинята също не бе добра — от нея направо я побиваха тръпки. Ами ако отново започнеха бедствията? Надали съдбата щеше да бъде толкова жестока!

— Пустинята — каза без по-нататъшно колебание и гордо го погледна. — Ако е възможно, ще се върнем в пустинята. Не би могла да ни уплаши толкова лесно.

Но се страхуваше, че вече са победени от това, дали той щеше да получи заем, зависеше дали щяха да имат прилично бъдеще заедно. Сложи ръка на корема си, защото се страхуваше за нероденото си дете.

— Тогава да бъде пустинята — отвърна Аштън и закопча колана си.

Прегърна я, целуна я леко, преди бързо да излезе. Саша отиде до прозореца, дръпна завесата и го загледа как уверено и гордо пресичаше улицата. Отмести се и наведе глава. Когато се върнеше, дали щеше да бъде толкова уверен? Дали нямаше да е бавно и тежко, а в очите му да се чете безнадеждност?

— Трябва да се заема с нещо — каза си тя. Отиде до леглото да оправи възглавниците и да сгъне одеялата, защото чаршафи нямаше.

После сложи длани на бузите си и огледа мизерната стая. На вратата се почука. Тъй като очакваше да се появят Бианка и бебето, се затича към вратата и я разтвори широко.

Остана като вцепенена, когато видя в коридора добре облечен мъж с куфар в лявата ръка.

— Саша? — попита мъжът тихо. — Саша Сиймур?

Тя се взря в тъмните му очи, а нейните собствени бяха пълни с учудване.

— Да, аз съм Саша — отвърна. — Защо питате?

— Мадам, опитвам се да ви открия повече от месец — каза той и притеснено се покашля. — Тази сутрин в хотела ми казаха, че сте наели стая в този ъъъ… в това място — погледна над рамото й. — Може ли?

Саша отстъпи настрана.

— Да, влезте, моля — покани го и забеляза особената му походка, докато прекрачваше прага.

— Реджиналд ван Клийв на вашите услуги, мадам — представи се непознатият и й протегна ръка. — За мен е удоволствие да се запознаем.

Саша забеляза, че той сбърчи нос и се притесни. Явно причината бе отчаяната й нужда от баня, затова отстъпи една крачка.

— Мадам, изпратен съм от Англия, за да ви търся — рече и отвори куфара си.

Очите й се разшириха от изненада, когато човекът извади пакет документи.

— По каква причина искахте да ме намерите? — попита предпазливо.

Реджиналд остави куфара си настрани и сложи документите на масата.

— Моля да ги прочетете. — Подаде й ги. — Моля, разгледайте ги бавно, за да ги разберете.

После бръкна в джоба на жилетката си и извади оттам дебел кожен портфейл.

— Имам и още нещо за вас — добави и отвори портфейла, който съдържаше солидна сума банкноти.

Понеже никога преди не беше виждала толкова пари на куп, сърцето й прескочи един такт. Погледна още веднъж към неочаквания посетител, после и към парите, и към документите. Като трепереше и се страхуваше да зададе всички въпроси, които я вълнуваха, Саша вдигна документите. Останала без дъх, започна да чете. Страните й почервеняха и колкото повече четеше, толкова по-слаба се чувстваше. След като ги прегледа, ги събра и ги върна на Реджиналд, а очите й бяха пълни със сълзи.

— В крайна сметка не ме е изоставил — промърмори, докато държеше в ръцете доказателствата, че Удроу Ръдърфорд я е обичал до последния си дъх. — Удроу… Удроу е завещал богатството си на мен? О, нима е възможно? Моят скъп Удроу ме е обичал толкова много? И… той… той е мъртъв?

— Удроу Ръдърфорд се е заразил с някаква болест на борда на кораба, докато е пътувал от Австралия за Англия. На смъртното си легло повика мен, своя адвокат, за да се разпореди с титлата и несметното си богатство. Продиктува ми ето това. Всичко, освен титлата и земите, оставя на вас. — Реджиналд отново се покашля и я огледа от глава до пети. — Обещах на баронета да ви съобщя всичко лично. Съжалявам, че ми отне толкова много време да ви намеря.

Тя просто бе онемяла. Бе толкова щастлива да узнае, че Удроу никога не я бе изоставял. Бе я обичал до края на живота си. Бе спазил обещанието си към нея. Завладя я някакво чувство на самота, защото той си бе отишъл, а тя не бе там да го успокоява и да разведрява последните му дни. А докато е умирал, Саша го бе проклинала… Само ако знаеше…

После я споходи друга мисъл. Беше богата! Очите й се разшириха при вида на дебелия портфейл. Струваше й се нереално, че адвокатът взе ръката й и пъхна вътре портфейла.

— Останалите пари са дадени на съхранение на една банка в Лондон — рече бързо Реджиналд. — Донесох ви достатъчно, за да се приготвите и да отидете в Лондон да получите наследството си. Надявам се, че правилно съм преценил — промърмори и я погледна неодобрително. — Може би, мадам, ще си набавите подходящи дрехи? А може би ще се наложи да отидете и на фризьор?

— О, ще направя всичко това — каза Саша, но мислите й полетяха към Аштън и това, което можеше да стори за него.

Трябваше да му се отплати по някакъв начин за всичката му обич и доброта, за това, че я бе прибрал от улицата. Щеше да бъде изненада.

— Тогава ще си тръгвам — рече Реджиналд и взе куфара си. — Ще ви ангажирам място на следващия кораб за Лондон.

Саша го изпрати до вратата.

— Сър, не искам да се връщам в Лондон нито сега, нито когато и да било — промърмори и вдигна гордо брадичка. — Толкова много неща имам да върша в Австралия. Мога ли да съм сигурна, че ще се погрижите парите ми да бъдат прехвърлени в банката в Мелбърн? Ще ви платя добре за труда.

Реджиналд пребледня.

— Но, мадам, в Лондон ви очакват толкова възможности — протестира той. — Сега сте много богата жена.

— Сър, в Австралия също има много възможности — каза меко тя. — Тук искам да се сбъднат мечтите ми. Не в Лондон.

Адвокатът сви рамене.

— Както желаете — отвърна и кимна. — Ще уредя прехвърлянето. Приятен ден, мадам!

— Приятен и на вас — отвърна Саша и се усмихна. — И много ви благодаря, че спазихте обещанието си към Удроу.

Когато посетителят слезе по стълбите, Саша все още бе в шок. Взираше се безмълвно в портфейла, когато неочаквано на вратата се появи Аштън.

— Взех го! — извика, хвана я през кръста, вдигна я и я завъртя около себе си. — Нямах никакъв проблем с вземането на заема. Когато бях кръчмар, си извоювах авторитета на платежоспособен човек. Казаха ми, че мога да взема такава сума пари, каквато ще ми е необходима, за да възстановя овцефермата.

Саша се почувства замаяна от въртенето и всичко хубаво, което им се случваше днес, затова започна да се смее някак странно, като че ли бе пила.

— Аштън, пусни ме! — извика през смях. — Пусни ме, защото ще разпилея всичките тези пари по пода.

Аштън незабавно спря и я остави да стъпи на грубите дъски. Погледна към портфейла, после към нея.

— Пари? — попита и вдигна вежди. — За какви пари говориш? Откъде ги взе?

Тя продължи да се смее и натика портфейла в ръцете му.

— Дори не съм ги броила, но зная, че вътре има достатъчно и за овце, и за всичко останало за нашата овцеферма. — Саша се забавляваше с удивлението му. — А там, откъдето идват, има още, Аштън! Много, много още!

Аштън се опита да прецени каква е сумата.

— Не разбирам — каза той, а жена му го дръпна от вратата и я затвори зад гърба му.

Отиде до масата и взе документите.

— Само чакай да чуеш — продължи тя и сърцето й се разкъсваше между неочакваната сполука и смъртта на най-добрия й приятел.

— Да чуя какво? — попита Аштън, взе документите и се излегна на леглото.

Четеше бързо и нетърпеливо, а след това безмълвно погледна Саша.

— Вярно е, Аштън — потвърди Саша. — По-богати сме, отколкото можеш да си представиш.

Аштън не знаеше как да се чувства. Част от него се радваше за нея, че вече не се чувства изоставена, но другото, което го тормозеше, бе, че самият той не можеше да сложи света в краката й. Бе му достатъчно да я види така щастлива от неочаквано придобитото богатство. Той самият не се бе върнал с празни ръце. Бе успял да уреди заема.

— Аштън, кажи нещо — подкани го Саша, а в очите й имаше безпокойство. — Не си ли доволен? Можем да си купим всичко, Аштън. Можем да осъществим мечтите си!

Аштън захвърли документите и я прегърна.

— Сладка моя, щяхме да го направим, дори нищо да не беше наследила! — каза меко.

— Нима не разбираш, че днес ни върви два пъти повече от обикновено? На мен — с наследството, а на теб — със заема.

— Да, така е — рече Аштън. — Ще си построим най-хубавата ферма в Австралия и там ще отгледаме децата си.

— Деца — повтори Саша и се почувства още по-щастлива. — Колко хубаво звучи.

Детски плач ги изтръгна неочаквано от мислите им. И двамата въпросително погледнаха към вратата.

— Бебето на Бианка — извика Саша и се затича натам. — Чудя се дали е добре.

— Е, бебетата плачат понякога — отвърна Аштън, като я последва.

Отидоха в стаята на Бианка и почукаха на вратата. Когато не получиха никакъв отговор, Аштън внимателно отвори. Саша пребледня, когато видя, че Бианка не бе там, а само бебето, увито в одеялото, плачеше.

— Къде е Бианка? — зачуди се Аштън, когато отиде до леглото.

С треперещи пръсти младата жена взе бележката, която бе оставена до детето. Въпреки че Бианка никога не бе ходила на училище, се бе научила малко да пише.

— Какво пише? — попита Аштън и се намръщи.

Саша се взря в бележката и първо си я прочете наум. После я прочете на глас.

— Пише следното: Саша, Бианка си отива. Вземи бебето. Обичай го. Той е твой. Благодаря. Името… — Саша се разплака, докато четеше, но продължи. — Името му е Тобиас.

— Дяволите да я вземат! — извика Аштън и сви юмруци.

Саша пребледня и загрижено го погледна.

— Ядосан си, защото не искаш детето? — попита тихо. — Съмнявам се, че някога ще я намериш, дори да се опиташ. Тя отдавна бе решила, че ние ще отгледаме сина й. Мислеше… мислеше, че няма да бъде добра майка.

Аштън се наведе над леглото и взе детето. Погледът му омекна, когато се взря в невинното създание.

— Не съм ядосан, защото не искам да отгледаме детето — обясни. — Яд ме е на това, защо Бианка го изоставя. Толкова много несправедливост има на този свят. Бианка е един от най-добрите примери за това.

— Да, така е — рече съпругата му и избърса сълзите си. — Надявам се да намери поне малко щастие там, където е решила да отиде.

— Ще се опитам да я открия все пак и да й дам кураж. А след това ще им осигурим хубав дом. — Аштън леко галеше бузката на бебето само с показалеца си.

— Е, Тобиас, изглежда, си намери мама и татко — каза и се усмихна на сина си.

Саша прегърна съпруга си през кръста и го погледна с обожание.