Каси Едуардс
Докосни любовта (16)

Глава 16

Една седмица по-късно

Светлината на утрото току-що бе започнала да се процежда през прозорците на къщата. Саша седеше до Аштън пред камината, свила колене, отпиваше от кафето си и се наслаждаваше на приятната топлина на огъня.

— Аштън, като изключим отсъствието на Светкавица, последната седмица бе най-щастливата в живота ми — промърмори, а в нея още се колебаеха горещи вълни от любов.

Бяха се любили само преди няколко минути.

— Всяка сутрин щеше да е такава още откакто те срещнах. Трябваше само да ми позволиш — отвърна Аштън и остави металната си чаша на пода. После взе и нейната, сложи я настрана, повдигна с пръст брадичката й и леко я целуна. — Но, скъпа, ти беше толкова упорита.

Саша не искаше да разрушава щастливия миг, затова поразроши косата си и го целуна. Той й отвърна страстно и тя изстена от удоволствие, когато нежно я положи на пода, мушна ръка под полите на роклята й и започна да я гали по нежните части, които така лесно се възпламеняваха.

Ръцете й се плъзгаха по широкия му гръден кош, по бедрата му, и тя усещаше колко са твърди мускулите му през плата на бричовете. Безцеремонно го погали на едно място, чийто размер я убеди, че той също се нуждае от нея.

Саша освободи устните си от неговите и го погледна предизвикателно.

— О, Аштън, кажи, не сме ли безсрамници, задето искаме да го направим отново толкова скоро?

— Както и да го опишеш… — започна той, но бе прекъснат от нечии викове навън. — Какво по… — Аштън скочи, взе си колана и револвера и го запаса на кръста.

Саша също стана и започна да приглажда роклята си.

— Това са Криспин и Руфус О, Аштън…

Погледна страхливо към вратата. В гласовете им се долавяше отчаяние. Сърцето й слезе в петите.

— Аштън, дали са намерили Светкавица? — проплака и го задърпа за ръкава. — Сигурно са я открили… мъртва!

Той я хвана за раменете и я отдалечи от себе си.

— Не вярвам, че е мъртва — каза бавно. — Ще си дойде у дома, Саша. Ще видиш!

— Но тогава защо Криспин и Руфус са така обезпокоени? — попита и се затича след него навън към портата.

Дъхът й секна, когато видя угрижените им лица. Нервно се огледа и въздъхна от облекчение, когато никъде не видя Светкавица.

— Какво става? — викна Аштън, докато минаваше през портата. — Какво се е случило?

Руфус пристъпи напред с наведена глава.

— Грешката е моя, Аштън. — Той мачкаше шапката си с дългите си тънки пръсти. — Вършил съм си работата! — Погледна бързо приятеля си, а в дълбините на очите му проблесна болка и недоверие. — По дяволите, Аштън, все някак е станало!

Обезпокоен и с нарастващо нетърпение, Аштън прокара пръсти през косата си.

— Дявол да го вземе, Руфус, кажи ми какво има? — Какво се е случило? Светкавица ли? Намерихте ли я? Мъртва ли е?

— Не, не сме я намерили — отвърна Криспин и застана до Руфус. — Овцете, Аштън! Проклетите овце!

Аштън пребледня.

— Какво за овцете? — попита и загледа ту единия, ту другия. — Случило ли им се е нещо?

— Може и така да се каже — отговори Криспин, а очите му се сведоха под изпитателния взор на Аштън.

— Е? Какво?

Погледна зад гърбовете им и видя стадото кротко да пасе в далечината. Явно не липсваха толкова много, че да се предизвиква такава паника.

Като продължаваше да мачка шапката си, Руфус избута Криспин настрани. Знаеше, че дори минута невнимание на пастира можеше да коства много средства на работодателя. Бе се грижил внимателно за овцете — много по-грижливо от всеки случаен наемен пастир. Но ето че сега имаше налице доказателство, че е бил небрежен.

— Аштън, Бог ми е свидетел, че никога не съм занемарявал работата си като пастир — каза Руфус, а гласът му трепереше. — Но по някакъв начин няколко от овцете са се заразили с краста.

За Аштън, както и за всички животновъди, крастата означаваше разорение. Това бе напаст за всяка овцеферма. Болестта бе много заразна, повреждаше вълната и нарушаваше нормалния прираст, а и никой досега не бе я излекувал.

— Колко? — попита Аштън, като се стараеше да остане спокоен.

Не можеше да изчисли колко са заразените, нито можеше да си представи как е плъзнала заразата. Криспин и Руфус си вършеха работата много добре.

— Бих казал около дузина — отвърна Криспин и се обърна, за да погледне пасящото стадо. — Вече ги отделихме от останалите.

— Как е могло да се случи?

— Съседите имат стадо, което пасе оттатък реката — каза Руфус и погледна към реката. — Може би са донесли крастата с тях. По-рано я нямаше в тези райони. Но пък реката разделя двете овцеферми. — Махна отчаяно с ръка. — Няма начин да са се смесили с нашите.

Студени тръпки побиха Аштън.

— Казвате, че сега Станфорд Сидуел има овце във фермата си? — попита предпазливо. — Някой виждал ли ги е? Здрави ли са?

— Не съм ги виждал — отвърна Руфус и сви рамене. — Нямах повод да ходя да ги гледам.

— Аз също не съм ги виждал — добави Криспин и присви очи, защото се досещаше какви са подозренията на Аштън. — Не мислиш, че е могъл…

— Да докара заразени овце и да ги смеси с нашите, докато спим ли? — прекъсна го той.

Саша леко въздъхна.

— Мислиш ли, че може да се стори нещо толкова подло? — попита и почувства вина, защото тя бе повод той да дойде чак дотук.

Аштън се разсмя.

— Станфорд Сидуел да направи нещо подло? Неее…

— Този човек има морал колкото една змия — намеси се Криспин.

— Няма начин да докажем, че той го е направил — каза Аштън и се намръщи. — Но ако някога науча, че това е поредният му мръсен номер, ще му бъде и последен!

— Какво ще правим с овцете? — попита меко Саша.

— Ще убием и изгорим тези, които са най-зле, а останалите ще лекуваме — отвърна той и хвана ръцете й. — Препоръчвам ти да не гледаш. Ще ти е неприятно.

— Може би — каза тя. После вдигна упорито брадичка. — Но ще гледам, защото се чувствам отговорна и защото трябва да съм запозната с всяка работа в тази ферма, колкото неприятна и грозна да е.

Взе полите на роклята си в ръка и решително се запъти към стадото.

— Идвате ли? — викна през рамо. — Губим време!

Аштън поклати глава, усмихна се, но не можа да не се възхити от куража и смелостта й. Повече от всяка жена, която познаваше, Саша притежаваше сила и разум, които й позволяваха да посреща опасностите, да понася търпеливо болката и нещастията. Беше прекрасна жена!

— Добре, щом настояваш — каза Аштън, тръгна след нея и се обърна към Криспин и Руфус. — Заведете ни при болните овце. Да се надяваме, че няма да ни се наложи да убием много от тях.

— За десет от тях никакво лечение няма да помогне.

— Надушвам нещо гнило тук — промърмори Аштън. — И вонята идва откъм Станфорд Сидуел. Това копеле! Как ли са го пуснали от затвора?

Очите на Саша се разшириха.

— Затвор? — попита бързо. — Как би могъл да знаеш какво е правил в затвора?

— Сладка моя, та това е обществена тайна — отвърна и я погледна с безпокойство.

— О, разбирам — каза тихо и очите й се спряха на белега му.

Ако някой криеше тайни, това със сигурност беше Аштън Йорк. Защо просто не й кажеше, че го е получил като дете? Бе съвсем невинно извинение, но поне умът й щеше да бъде в покой и нямаше постоянно да се чуди.

Но не — той избягваше всякакви обяснения за белега. А и за миналото без нея. Каква ли роля играеше в него Станфорд Сидуел? Твърде очевидно бе, че двамата мъже се мразят до смърт.

— Ето тук — каза Руфус и ги отведе до малка кошара, в която бяха затворени заразените овце. — Вижте! Вълната е съсипана. Аз казвам да ги убием всичките и да пресечем всяка възможност болестта да се разпространи повече. Слушал съм много за краста и съм разбрал, че на практика е неизлечима.

Сърцето на Саша се сви, когато тя видя кротките животни с техните тъмни доверчиви очи. Не можеше да си представи дори, че ще ги убият, но после разбра защо бе наложително. Под вълната им се виждаха големи петна от краста, на някои бе заразена цялата кожа. Вълната им или бе ужасно сплъстена, или въобще липсваше и петната краста се виждаха още по-ясно.

— Ужасно! — рече тя и въздъхна.

— Е, видяхме достатъчно — каза Аштън и след кратък преглед започна да ги разделя. — Тези можем да оставим, ще видим какво можем да направим за тях. Другите трябва да умрат.

Когато взе окончателното решение, шест животни бяха осъдени на смърт.

— Искаш ли аз да го направя? — попита Криспин и извади револвера си.

Аштън погледна към Саша.

— Казах ти, че няма да е приятно. Все още ли искаш да останеш?

Саша усети, че буца засяда на гърлото й, и без да каже дума, тръгна към къщата. Запуши ушите си, когато започнаха изстрелите. Побърза да вземе една кошница и да се занимае с далеч по-приятна задача. Щеше да се опита да забрави тревогите си за Светкавица и болните животни, като идеше да бере див спанак и листа от едно пълзящо растение, наречено сладък чай, край реката. Надяваше се да срещне и Бианка. Не бе я виждала след първата им среща и се тревожеше какъв живот води тя в овцефермата на Станфорд. Дори да беше омъжена за друг, близостта на Сидуел беше опасна.

 

 

По челото на Аштън изби пот, докато раздаваше заповеди на хората си. Мъртвите овце бяха изгорени. Останалите бяха потопени в голямо корито с дезинфектант, положени върху брезент с хинин и прикрепени неподвижно към него с железни скоби.

— Това е всичко, което можем да направим — каза Аштън на Криспин и изтри ръце в бричовете си. — Само времето ще покаже колко животни са заразени — погледна към Руфус. — Просто гледай тези да са отделени от другите и дали и по останалите няма да се появят признаците на крастата.

— Разбира се — отвърна Руфус и нервно се изправи. — Много съжалявам за това, Аштън. Бих дал няколко години от живота си, ако можех с това да го предотвратя. Можеш да удържиш годишната ми заплата.

Аштън прегърна Криспин през раменете.

— Знаете, че не вас обвинявам за това. — Погледът му се насочи към реката и още по-далеч, към земите на Станфорд Сидуел. — Ако разбера кой е отговорен, ще ми плати, и то добре ще ми плати!

— Искаш ли да се промъкнеш до фермата на Станфорд и да поогледаме овцете му? — попита Криспин и сложи ръка на револвера си.

— Не, от това няма никаква полза, приятелю — отвърна Аштън. — Не можем да го обвиним. Няма да остави болни овце в стадото си. По-умен е, отколкото предполагаш.

— Трябва наистина много тихо да са го направили — рече Руфус и не без гордост си спомни безсънните нощи сред овцете. — Нищо не съм чул.

— Копелето се движи в тъмното като призрак и е надхитрял и много по-внимателни от нас.

Аштън си спомни как Станфорд безшумно се бе приближил в килията и как го видя чак когато студеното острие се заби в бузата му и кръвта бликна навсякъде…

— Много ще сбърка, ако продължи да върши мръсотиите си наоколо — изръмжа Криспин. — Ще се оглеждаме за него и хората му. Не мога да спра да си задавам въпроси. Ще стрелям по него, докато го убия!

— Мисля си, че копелето има девет живота — рече Аштън и избърса потта от челото си с опакото на ръката си. — Не знам колко пъти е успял да избяга от представителите на закона и от ловците на глави по тези места. Сега изглежда твърде почтен. И косъм не е паднал от главата му, въпреки че се е намесвал в какви ли не афери.

— Може би този път не е замесен в нищо — каза Криспин по-тихо, за да не го чуят работниците наоколо. — Може би нарочно се мотае наоколо и ни причинява главоболия, докато надуши къде е ковчежето, което ти скри. Не мислиш ли и ти така?

Аштън се намръщи и отмести поглед към Руфус.

— Дяволски добре зная защо е тук — каза безстрастно. — Но вие сте с мен, за да ми помагате да запазя тайната, нали?

— Да — отвърна Криспин.

В очите на Руфус се появи загриженост.

— Кога ще ни покажеш къде си го скрил, Аштън? — попита. — Ще го изкопаеш ли?

— Въобще не възнамерявам да докосвам проклетото сандъче — изръмжа той. — За всички ни е по-добре да стоим далеч от него.

— Ако Сайлъс Хауланд отново проходи и научи къде си, ще дойде и ще те принуди да кажеш къде е — рече Криспин.

— Съмнявам се — отговори Аштън. — Със сигурност ще го осъдят, ако се възползва от това, което е откраднал от касата. Това ще бъде най-явното доказателство за вината му и веднага ще го подведат под отговорност.

— Може би не му пука — намеси се Руфус. — Откакто го осакати, едва ли става нещо от него. Мисля, че ще се опита да си върне сандъчето, за да се порадва на последните си дни.

Аштън се разсмя.

— Руфус, може и да съм наранил въпросния главен надзирател, но съм сигурен, че все още е много далеч от смъртта. Бих казал обаче, че ако бъде обвинен и осъден, че е измамил жителите на Мелбърн с хиляди долари, това ще ускори смъртта му повече от всичко.

Руфус сви рамене.

— Да, сигурен съм, че си прав — промърмори.

Аштън не искаше да сподели с приятелите си, че кошмарът да се срещне лице в лице със Сайлъс Хауланд го преследваше ден и нощ. Мъжът, който някога се славеше като стожер на общността, със сигурност го мразеше много повече от Станфорд Сидуел. Аштън му бе отнел едно твърде приятно бъдеще. На Станфорд бе отнел само две години от живота.

Загледа се в небето. Слънцето вече се скриваше зад евкалиптовите дървета в далечината. Птиците пееха, докато се връщаха към гнездата си за през нощта.

— По-добре е да оставиш тези овце и да се върнеш на пасището за през нощта, Руфус — каза и тежко въздъхна. — Беше дълъг ден и не от най-добрите.

Аштън видя Саша, когато прекрачи прага на портата. Вятърът повдигаше косата от раменете й и свободно я развяваше зад гърба й. Полите на роклята й се вдигаха над коленете и разкриваха тънки глезени и оформени крака. След като я видя, като знаеше, че го чака, побърза да изостави приятелите си.

— Довиждане — викна и им помаха с ръка. — Отивам да видя с какво се е занимавала моята лейди цял ден. — Бързо стигна до нея, прегърна я и я целуна по устните. — Добре ли си? — попита, защото му изглеждаше малко отчаяна.

— Да, добре съм — прошепна тя и сведе очи.

Не можеше да каже на Аштън, че се притеснява, защото не е срещнала отново Бианка. По-рано, когато вървеше покрай реката, бе чула писък откъм фермата на Станфорд Сидуел. Писъкът бе на жена. Единствената друга жена в тази част на пустинята беше Бианка. Ако споделеше с него какво е чула, щеше да бди над нея като сокол и тя нямаше да може да отиде да разузнае утре. Искаше й се да го направи сама. Ако Бианка имаше проблеми, щеше да е по-малко подозрително да я посети приятелка сама, отколкото ако беше придружена от мъж с два револвера.

— Тогава ми се усмихни — каза той и вдигна брадичката й, докато очите им се срещнаха.

Саша се насили да се усмихне.

— Сега ми харесваш повече. — Той игриво я грабна на ръце и я внесе вътре. — Какво има за вечеря, сладка моя?

— Пържено пиле и спанак — отвърна Саша и обви ръце около него.

Аштън изстена.

— Спанак? — попита, видимо недоволен. — Когато напуснах Мелбърн, си мислех, че никога през живота ми няма да ми се наложи да сложа в устата си и листо спанак. Къде, за Бога, го намери?

— Имам си начини — отвърна тя, като се смееше.

— Спанак? — повтори той и отново се намръщи от отвращение. После се усмихна, преди да я остави да стъпи на краката си. — Но, сладка моя, какво има за десерт? Има ли нужда да питам?

Саша го прегърна още по-силно и го целуна.

— Нека ти дам да си опиташ мъничко, любов моя — прошепна.

А после сладко го целуна…