Каси Едуардс
Докосни любовта (2)

Глава 2

Лаят на Светкавица накара Аштън бързо да излезе от бара. Той се пресегна и я взе за врата точно преди тя да се втурне да ухапе мъжа, който очевидно бе изплашил Саша.

Аштън замръзна, когато успя да го огледа отблизо. Със свободната си ръка опипа брадата си, като се чудеше дали тя е достатъчно прикритие.

— Този човек може би те притеснява? — попита Аштън, като напълно осъзнаваше, че не може да прикрие вълнението в гласа си.

Възможно ли бе, след като цели две години се беше представял за друг човек, точно сега да бъде разкрит? За него името Лорънс Профит бе мъртво, бе си избрал ново име — Аштън Йорк — и бе решил никога да не се връща към старата си самоличност. Беше твърде опасно.

— Не — промърмори Саша, като бавно започна да си възвръща самообладанието. — Аз… аз се припознах. Колко глупаво се чувствам!

Не можеше да повярва, че си е позволила да помисли човека, подхвърлил й златните монети, за Удроу. Ако бе той, просто щеше да я отведе от кръчмата, без да си прави шеги с нея. Щеше да бъде ужасен да я открие тук да разнася боса питиета на шумните златотърсачи, без значение какви бяха причините, довели я до това положение.

Аштън собственически плъзна ръка около кръста й и я придърпа до себе си. Той се взираше в мъжа, който невъзмутимо стоеше на мястото си и нахално се усмихваше.

— Приятелю, иска ми се да поемеш по пътя си — каза му спокойно, но предизвикателно.

Знаеше, непознатият се казва Станфорд Сидуел. Само че никога не би могъл да бъде сигурен, че това е истинското му име. Мошеник и бивш затворник, Станфорд бе в състояние да измами всеки, навярно дори собствената си майка.

Аштън внимателно огледа Станфорд и забеляза, че той спокойно размишлява как да измъкне пари. Обмисляше, планираше всеки вариант, целенасочено организираше сбъдването на мечтите си. Изглежда, му бе провървяло след скорошното излизане от затвора. Тъмната му коса бе намазана с брилянтин и парфюмирана, в черните му очи се четеше увереност, сега играеше ролята на почтен човек. Бе се облякъл в скъпи дрехи — тънка набрана бяла риза, бяла копринена жилетка с бродерии от Марсилия и тъмни бричове. Диамантена игла блестеше на бялата му копринена вратовръзка, а от джоба на ризата му се подаваше скъпа пура.

Очите на Аштън се приковаха в пистолета, окачен на колана на Станфорд, а после се изместиха върху ножа, който той неуспешно се бе опитал да скрие под сакото си. Стомахът му се присви, когато си спомни усещането за студена стомана, проникваща в плътта, и топлата лепкава кръв…

Бавно вдигна поглед към Станфорд, като непрекъснато си напомняше да не се доверява на издокарания мошеник, независимо колко почтен изглеждаше.

Саша наблюдаваше мълчаливия диалог между Аштън и странника и усети някакво прикрито предизвикателство, затова забрави за момент монетите в краката си. Очите й се разшириха от изненада, когато видя мъжът да изважда десетдоларова банкнота от задния си джоб, да пали клечка кибрит и да поднася пламъка към банкнотата.

Светкавица отново започна да лае и да опъва ремъка, с който беше вързана, затова Аштън го стисна по-здраво.

— Мисля си, че кучето ми учудващо добре разпознава хората — рече Аштън и се усмихна, като се правеше, че не забелязва игрите на Станфорд. — А ако не желаеш да я насъскам срещу теб, ще трябва да отидеш да гориш банкноти другаде. — Погледна към монетите в краката на Саша. Подритна ги с върха на ботуша си към Станфорд. — И си вземи монетите. Саша не се нуждае от подаяния. Получава заплата.

Очите на Сидуел проблеснаха и той се усмихна лукаво, след което пусна горящата банкнота на пода и я стъпка с пета.

— Парите са за нея — каза и махна с ръка. — Изглежда, заплатата не й стига да си купи дори чифт обувки.

Саша се почувства изолирана от спора, който бе започнал заради нея, и реши да покаже твърдостта на характера си на този човек, който като че ли не беше съвсем непознат на Аштън. Леко се измъкна от собственическата прегръдка. Коленичи, взе монетите, после гордо се изправи и ги сложи в джоба на жилетката на Станфорд.

— Сър, боса съм, защото така ми харесва — рече надменно. — Моля, вземете си монетите и напуснете това заведение. Изглежда, сте сбъркали вратата. В хотела има достатъчно проститутки, които ще бъдат много впечатлени от вашата щедрост и ще ви посрещнат радостно още на вратата.

Той не бе впечатлен нито от отговора на Аштън, нито от този на Саша, защото извади пурата от джоба си и я запали. Погълна бавно дима и се усмихна.

— Намирам те за много по-привлекателна от всяка курва, която за малко пари ще вдига полите си цяла нощ — каза й меко. — Скъпа моя, зная толкова много истории, които бих могъл да ти разкажа и да те позабавлявам, ако желаеш.

Аштън сви в юмрук свободната си ръка и го размаха към нахалника.

— Саша няма никакво намерение да слуша приказките ти — изръмжа и стисна зъби.

Трябваше да събере цялото си търпение, за да не удари наглото лице на Станфорд. Беше съвсем очевидно какво възнамеряваше да направи този обесник. Искаше да спечели разположението на Саша, за да измъкне от нея някоя от тайните на Аштън Йорк, тайни, които Саша не трябваше да знае и за които се надяваше тя никога да не разбере.

— Саша — повтори Станфорд и деликатно изтръска пепелта от пурата. — Какво хубаво име. Но, разбира се, така трябва да бъде. Красивата жена заслужава хубаво име.

Аштън ядно въздъхна. Пристъпи една крачка напред, а Светкавица започна да се дърпа и да лае близо до краката на Сидуел.

Но Станфорд не обръщаше внимание на заплахите на малкото динго, а още по-малко на тези на Аштън. Стоеше сляп за всичко и всички, освен Саша.

Саша бе изненадана от настойчивостта му. Беше й ясно, че всичко, което трябваше да направи, за да прекрати разправията, бе да се обърне и да се оттегли, но имаше нещо в този мъж и в поведението на Аштън, което я караше да остане. Усмихна се, когато той започна да разказва някаква история, която бързо грабна интереса й.

— Скъпа моя Саша, чувала ли си някога приказката за мандрите край брега на морето, където всяка сутрин се събират морските сирени, за да ги издоят? — попита меко Станфорд, а очите му блестяха.

— Повярвай ми, не съм — отвърна Саша, която винаги бе обичала да слуша приказки. — Сирени? Наистина ли са били сирени? Наистина ли могат да се доят?

Аштън бе на границата на търпението си. Сграбчи Саша за лакътя и поведе нея и Светкавица към бара, далеч от Станфорд.

— За Бога, Саша, не можеш ли да разбереш, когато някой те поднася? — попита сърдито. — Как може да си толкова наивна и да вярваш на всяка глупост, която каже онзи кучи син?

— Изглеждаше толкова убедителен — отвърна Саша, погледна през рамо и видя, че той продължава да я наблюдава и да се подсмихва. — А приказката, началото на приказката, беше толкова хубаво! Вече бях започнала да си представям една красива сирена…

— Ако вярваш в това, значи би повярвала и че този човек може да ти купи товарен кораб от пристанището в Сидни за същата тази десетдоларова банкнота, която току-що изгоря — изсъска Аштън и върза Светкавица за крака на един стол, след което заведе Саша в далечния край на помещението, за да говори насаме с нея.

— Аштън, изглежда, ти знаеш много повече за този човек — рече Саша и търсеше отговора в очите му.

— Всеки би могъл да познае измамника още щом чуе поздрава му — отвърна Аштън и повдигна вежда. — С изключение на теб, както виждам.

— Аштън, когато се изправи пред него, аз видях нещо повече от разпознаване на мошеник — предизвика го Саша и по реакцията му разбра, че е била права.

Въпросът й накара Аштън да се изправи и да проследи с поглед мъжа, който пристъпи до бара и поръча питиета за всички.

— Кой е той, Аштън? Срещал си го и преди, нали?

— Да, чувал съм за него — измърмори той, наблюдавайки го с присвити очи. — Бих казал, че славата му го изпреварва. — После кимна към Станфорд. — Погледни го. Не виждаш ли колко леко пилее парите си?

— Да — отвърна Саша. — Изглежда, че е доста богат човек. Само се чудя как е могъл да остане богат, след като така безотговорно прахосва средствата си. Честно, Аштън, досега не съм виждала такъв прахосник като него.

Аштън гърлено се разсмя и се облегна на стената.

— Това е само част от играта на измамника — рече и скръсти ръце на гърдите си. — Мръсен мошеник! Само го погледни. Той ще показва на всички състоянието си, докато златотърсачите започнат да разпитват как могат да станат толкова богати за кратко време.

— Как? — попита Саша, която не бе в състояние да откъсне очи от странника.

Но знаеше, че трябва да внимава с него. На човек, който пръска едно малко състояние в кръчмата, не можеше да се има доверие.

Аштън й отправи мълчалив и невярващ поглед. Искаше му се да не е толкова невинна и доверчива. По това, което правеше Станфорд, съдеше, че той не би се спрял пред нищо, за да узнае всичките му ходове след последното им яростно стълкновение. Саша щеше да бъде подведена да го хареса, да му се довери. Имаше само едно нещо, което Аштън можеше да направи, за да предотврати това — просто да убие мошеника. Кучият син знаеше твърде много за миналото му и сигурно щеше да се интересува за него повече и повече, докато постигне каквото желаеше.

Информация.

Информация, която можеше да направи един мошеник много по-богат, отколкото някога е мечтал.

— Саша, ти чу ли и дума от това, което ти казах за този човек? — изстена Аштън. — За пари би продал и собствената си майка! — Развесели се, докато наблюдаваше действията на Станфорд. — Погледни го! Сякаш чувам думите му. Сигурно предлага на тези златотърсачи да им продаде слънчев часовник за градската градина или им предлага златно кюлче, опаковано в кафява хартия за десет долара. Мога да се обзаложа, че тази вечер е скрил в ръкава си много фокуси.

— Мисля, че не го искаш в кръчмата си — каза Саша и го погледна с разбиране. — Покани го да си върви и той не го направи.

Аштън не желаеше да предизвиква още спречквания със Станфорд тази вечер и понеже знаеше какви рискове поема, реши, че няма друг избор, освен да не му обръща внимание.

— Не, не искам — отговори и се отправи към бара. — Просто ще затворя заведението за малко. Така никой няма да го приеме лично.

Саша се забърза след него, а полите на роклята й се завъртяха около краката й.

— Аштън, ако затвориш сега, ще загубим твърде много приходи. — Тя го сграбчи за ръката, спря го и го погледна в очите. — Ти не го харесваш, но не заради това, че е мошеник. Какво тогава? Никога не си търпял някой да ти прави проблеми. Никога дори за момент не си се колебал да изхвърлиш някой скандалджия от кръчмата си. Сега изневеряваш на себе си. — Тя спря, но сърцето й биеше учестено. — Защо, Аштън? Защо не искаш да ми кажеш?

Той я погледна и пулсът му се учести, защото осъзна, че тази вечер много е свалил гарда. Саша бе твърде проницателна и бе разбрала неща, които трябваше да останат скрити за нея.

Неговото бъдеще — тяхното бъдеще — можеше да бъде изложено на риск заради това.

Беше по-добре да пренебрегне откритията й и да се надява, че тя скоро ще забрави въпросите си, а също и Станфорд Сидуел.

Но дали Станфорд щеше да й позволи да го забрави?

Едва ли!

Аштън се отдръпна от Саша и съобщи на клиентите си, че възнамерява да затвори кръчмата за известно време. Пияниците и приятелките им започнаха да се разотиват, но не и без да протестират. На Аштън му стана неприятно, че Станфорд остана сам на бара. Той бавно отпиваше от питието си и наблюдаваше съперника си иззад ръба на чашата.

— По дяволите, казах ти да изчезваш! — Аштън облегна длани на бара.

Вгледа се в лицето на Станфорд и вече бе сигурен, че е разпознат. Изчакваше да види точно какво си е наумил мошеникът.

Станфорд остави чашата, изтри устни с опакото на ръката си и побутна чашата към Аштън.

— Налей ми ейл, приятелю — заяде се и остави два шилинга на бара. — И за себе си налей! Или може би предпочиташ уиски?

— Ако искаш едно питие, ти щеше да си последният човек, от когото бих го приел — изсъска Аштън. — Не съм някой от твоите глупаци, Сидуел. А сега си върви!

— Значи си чувал за мен, а? — рече бавно Станфорд. — Ти знаеш каква е моята игра, нали?

— Нима има някой, който знае? — предизвика го Аштън.

— Е, приятелю, можеш ли да ме обвиняваш, че съм добър в професията си? — отвърна Станфорд със светнали очи. — В крайна сметка, щом някой е решил да изгуби парите си, защо да не ги взема аз?

Аштън стисна зъби.

— Огледай се, човече — изръмжа той. — Остана ли някой, когото да одереш? — Сложи ръка на револвера си. — Със сигурност не и мен. — Очите му потъмняха от яд. — И в никакъв случай Саша.

— Чух, че си собственикът на тази кръчма и че се казваш Аштън Йорк — каза Станфорд, като се правеше, че не забелязва револвера, и се усмихна подигравателно, когато Саша се скри зад гърба на Аштън.

— Вярно е — отвърна. — Имаш ли нещо предвид?

Следващото нещо, което очакваше Аштън, бе бившият затворник да промълви с дебелите си устни името Лорънс Профит. Ако това станеше, светът щеше да се обърне с главата надолу както последния път, когато си бе имал вземане-даване с този проклет престъпник комедиант.

— Не — рече Станфорд. — Просто ми се стори странно, че името Аштън Йорк не отива на цвета на очите ти. — Бръкна в джоба на бричовете си и извади монета, после я хвърли на бара. Стана от високия стол и се поклони театрално. — Приятен ден и на двама ви — рече и шумно се разсмя, докато се отправяше към люлеещите се врати.

Светкавица лаеше и виеше, докато измамникът не се скри от погледа й. Аштън се обърна и видя, че Саша го гледа въпросително. Той бързо отмести очи. Очакваше момичето да го засипе с въпроси и потърси начин да ги избегне.

Погледът му спря на картината над бара. Спомни си колко внимателно я бе разглеждал и понеже знаеше причината, реши, че е намерил начин да избегне спора. Разбира се, само за известно време.

— Саша, по-рано ти се безпокоеше за Удроу и аз те упреквах за това — каза той, приближи се и заключи входната врата. — Ти толкова отдавна искаш да разговаряме за това, а аз все го избягвах. Сега малко ще си починем от пияниците. Защо да не прекараме това време, като просто седнем и си поговорим? Така може би ще се успокоиш и ще се почувстваш по-добре.

Думите на мошеника, че името на Аштън не подхожда на цвета на очите му, бяха предизвикали много въпроси у Саша. Искаше й се да го поразпита и й бе съвсем ясно, че той се опитва да го избегне, като бъде мил и търпелив с нея. Този път сигурно бе много отчаян, щом бе готов да обсъжда с нея Удроу.

Знаеше колко много ревнува той…

Почувства, че и тя започна да ревнува сега, когато бе разбрала, че и Аштън има минало, което се опитва да скрие. Може би в него имаше много неща, които не искаше да сподели с нея. Може би в миналото имаше жена.

А дали не бяха много жени?

Почувства се виновна, задето му приписваше всичко това. Все още в душата си принадлежеше на друг. И докато това не се променеше, нямаше никакво право да ревнува Аштън Йорк, нито пък имаше право да изпитва онези чувства, които я връхлитаха понякога.

Но тя го обичаше. Никога не бе изпитвала подобни чувства към Удроу. Беше му безкрайно благодарна, защото я бе избрал измежду всички жени в света. Трябваше да помни това. Въпреки своите чувства, макар че бе напълно възможно да я е предал, тя трябваше да помни колко много му дължи.

— Ела — окуражи я Аштън.

Спря за момент, за да отвърже Светкавица. Кученцето затича из празната кръчма. После хвана Саша за ръка и я отведе до една маса. Дръпна за нея един стол и седна насреща.

— Говори! Кажи ми всичко! Така може би най-после ще се решиш да посочиш датата на заминаването ни в пустинята.

— Сигурен ли си, че искаш да ти разкажа още веднъж за Удроу? — попита Саша и премигна с дългите си мигли. — Когато се срещнахме за първи път, ти внимателно ме изслуша. Но оттогава… Оттогава не ми позволяваш да отварям тази тема. Разбирам, Аштън, че не ти е приятно да изразявам гласно тревогите си относно неизясненото ми отношение с Удроу.

Аштън се пресегна и взе ръката й.

— Ясно ми е, че ще се почувстваш много по-добре, ако споделиш с мен притесненията си — каза и обви пръсти около нейните, като се наслаждаваше на допира до топлата й плът.

Все още не я бе целувал и устните му копнееха за нейните повече, отколкото бе смятал за възможно.

Дори сега, с всяка фибра на тялото си, чувстваше нуждата да я притисне до себе си и да й каже, че без значение колко обещания е дала, човекът, когото обичаше, бе Аштън Йорк. Можеше да прочете чувствата й във всеки поглед.

Знаеше, че тя го обича. Щеше да дойде време, когато и тя щеше да разбере това и да му позволи да я обича по всички начини, известни на един мъж.

— Продължавай, Саша. — Аштън не спираше да я окуражава. — Кажи ми всичко. Аз съм тук, за да те изслушам.

— Обясних ти как останах сираче и как Удроу ми стана настойник. — Погледна го, за да разбере дали да продължи или не.

Изглежда, той се контролираше много по-добре, отколкото последния път, когато се бе опитала да му говори за това. Имаше нужда да разсее малко грижите си, затова продължи:

— Удроу удържа думата си — каза и погали кученцето, което дойде и облиза краката й. — Той беше добър с мен. Научи ме да чета и пиша, да танцувам. — Тя спря, сведе очи, изчерви се, а после отново го погледна. — Въпреки че много хора ме наричаха възпитаничка на Удроу, аз зная, че повечето ме смятаха за негова любовница. — Стисна ръката му и замълча за момент. — Но, повярвай ми, никога не съм спала с Удроу. Той искаше много повече от това да му стана любовница. Беше започнал да ме харесва твърде много и искаше да му стана съпруга.

Очите на Аштън потъмняха от ревност. Отмести поглед от Саша, доволен, че Светкавица се качи в скута му, което донякъде успя да отклони вниманието му от чувствата, които го изгаряха.

— Продължавай — каза тихо и прокара ръка по меката козина на кученцето. — Разкажи всичко, Саша. Може би така няма друг път да почувстваш нужда да го споделиш отново.

— Ако искаш — промърмори тя. — Аштън, независимо колко образована станах, в снобските очи на британската аристокрация аз никога нямаше да бъда достойна за негова жена. Той беше мъж от известна фамилия, много богат и с голямо бъдеще. А аз… Аз бях просто дъщеря на беден металотърсач.

Аштън искаше тя по-бързо да приключи с историята, затова я прекъсна:

— Така че аристократът е бил принуден да те доведе в Австралия, където би бил свободен да се ожени за теб. — Гласът му изневери.

— Да — отвърна Саша и кимна. — Но преди да привършат приготовленията, той бе извикан обратно в Англия. Баща му бе починал. Трябваше да се върне, за да наследи семейното богатство и да стане сър Удроу Ръдърфорд, баронет.

Аштън отново се намеси.

— Обещал е да се върне за теб. След като веднъж получи титлата, е щял да има всички привилегии, които са необходими да осъществи желанията си.

— Да. Също бе така любезен да ми остави достатъчно пари за онези осемнайсет месеца, през които щеше да отсъства.

Тя започна да си играе с пръстена, а скъпоценният камък изглеждаше някак малък на оскъдната светлина на лампите в кръчмата.

— Даде ми този пръстен в деня, когато замина. Трябваше да означава някакъв вид обещание, може би.

— Но не можа да се разделиш с него, макар че си била в нужда — промърмори той.

— Тогава ти се появи навреме, за да ме спасиш — каза меко Саша и се усмихна. — Щях да го заложа на следващия ден. Но ти ми предложи работа. Оттогава ти си мой приятел — добър приятел. Единствен на този свят. Винаги ще помня това, Аштън. Винаги.

Аштън се засегна, че тя описа връзката им само като най-близко приятелство. Искаше много повече.

Досега бе проявявал търпение към чувствата й. Сигурно щеше да си наложи да бъде търпелив още известно време. За добро или зло, те скоро щяха да напуснат тази кръчма и да започнат съвсем нов живот в овцефермата.

Саша издърпа ръката си от неговата, изправи се и отиде до прозореца. Изведнъж се почувства самотна.

— О, Аштън, толкова съм объркана! — каза тя с пресекващ глас. — Трябва ли да съм огорчена, защото Удроу не се завърна, както беше обещал? Дали ме е изоставил заради титла и пари? Или нещо лошо му се е случило?

Две топли ръце я обхванаха през кръста, коленете й омекнаха и странно защо, всичко в нея се разтрепери. Никога не го бе правил преди. И чак сега тя разбра защо не искаше той да го прави. Усещанията, които ръцете му предизвикваха у нея, бяха опасно приятни. И опасно грешни, тъй като тя бе обещала ръката си на друг мъж.

Когато Аштън нежно я обърна към себе си и сключи силните си ръце зад гърба й, тя потъна във вълнуващите му виолетови очи. Не успя да намери сили да се бори с него и да се освободи от прегръдката му. Бързо потъна в някаква непозната наслада, която отнемаше волята и твърдостта й.

О, колко прекрасно беше!

Дори не се опита да се отдръпне, когато видя, че той се навежда да я целуне.

О, колко много се нуждаеше от него!

Ласката му беше като балсам за наранената й гордост, гордост, която бе започнала постепенно да се топи, когато дните, а после седмиците, започнаха да отминават и Удроу не изпращаше никаква вест, че е жив и че не се е подиграл с нея.

Аштън погали дългите й коси. Зарови пръсти в копринените къдрици и колебливо приближи устните си до нейните…

Целунаха се. Саша не бе изпитвала нещо по-сладко от тази целувка. Непозната възбуда обзе цялото й същество. Тя обви ръце зад врата му и се притисна до него, усети тялото му до своето, силата му и желанието. Той нежно я приласкан и допирът му изтри всичките й мисли и тревоги — остана само насладата, която топлината на тялото му предизвикваше у нея.

Аштън като че ли изгаряше отвътре. Дива страст изпълваше цялото му същество и той знаеше, че ако й се поддаде, просто ще повали момичето на пода и ще задоволи всички свои желания, които го преследваха още от първия миг, в който я бе видял. Не му беше необходимо много време, за да стигне до края…

Готова винаги за игра, Светкавица се промуши между Аштън и Саша. Младата жена се изчерви и го погледна. Сърцето й започна да бие учестено, когато той докосна с обожание лицето й, а кученцето продължаваше да скача около него, за да му бъде обърнато повече внимание.

— Изглежда, че Светкавица ревнува — каза Аштън и я взе на ръце. — Има ли защо, а, Саша? Поне целувката показа, че има.

Притеснена от собствените си чувства и все още ядосана на себе си, че бе позволила на Аштън да ги открие, Саша се обърна, за да се отдалечи от него.

С кученцето на ръце, той я последва.

— Може и да ми кажеш, че не е вярно, Саша, но аз не вярвам, че ти нямаш чувства към мен. И, дявол да го вземе, не мога да продължавам така. Или ти ще се съобразяваш със собствените си чувства и ще престанеш да се тревожиш за Удроу, или аз, ако ще да вляза в ада, ще забравя за нашето споразумение! Ужасно е да те обичам толкова много и да не мога да направя нищо, а да те оставям да ми отказваш и да не ми даваш отговор, кога ще потеглим към пустинята. Знаеш, че трябва да продадем кръчмата и да си купим земя за фермата далеч от този град, в който няма дори един нормален човек! Проклет да е Мелбърн!

Саша се обърна и го погледна.

— Но Аштън, щом толкова много ме обичаш, няма ли да е неудобно да работим заедно като съдружници? — попита тя, но гласът й звучеше необикновено тихо и загрижено.

— По дяволите, Саша, не знаеш ли, че точно това е причината да ти предлагам това опасно начинание? — извика Аштън. — Ако не мога да бъда твой съпруг, то тогава ще бъда твой съдружник!

Очите й се разшириха и сякаш буца заседна на гърлото й.

— О, Аштън, това ще ти бъде ли достатъчно?

— А на теб? — попита с дълбок и решителен глас.

Саша отмина въпроса, защото знаеше, че не може да му отговори честно нито за бизнеса, нито за личния им живот. Сега вече бе разбрала, че всяка минута с Аштън щеше да бъде борба — борба да запази достойнството си. Но щом веднъж вече бе опитала целувката му, щеше да копнее за нея ден и нощ, нямаше да намери спокойствие, докато не я вкуси отново и отново…

— Искаше отговор — каза му меко. — Дай ми един месец, Аштън. Моля те! Тогава, обещавам ти, ако не съм научила нещо за Удроу, ще напусна Мелбърн с теб.

Сърцето на Аштън пропусна един удар, защото той не можеше да повярва, че най-после тя е стигнала до някакво решение.

— Добре — отвърна неуверено. — Така е добре.

Пусна Светкавица на земята.

Саша се приближи до пукнатото огледало на стената. Повдигна черната си коса и я огледа внимателно.

— Аштън, мислех си дали да не си подстрижа косата, преди да заминем за пустинята — каза тя и потръпна, когато той дойде зад нея и я целуна по врата. Затвори очи. — О, Аштън, моля те, не прави това! Моля те!

Аштън отстъпи назад. Взе ножици от бара и насила ги натика в ръката й.

— Хайде, отрежи си косата! — извика сърдито. — Има ли въобще значение дали ще изглеждаш като мъж или като жена?!

Той бързо се отдалечи. Светкавица отиде до Саша и я погледна с доверчиви очи, които като че ли се смееха. Саша остави ножиците на бара, като потрепна при мисълта, че някога може наистина да й се наложи да отреже разкошните си дълги коси, а после коленичи и прегърна кученцето.

— Продължавам да наранявам Аштън, Светкавица — пошепна тя. — Дали въобще някога ще се промени това? Дали някога ще се почувствам действително свободна, за да му позволя да ме обича?

Загледа Аштън, който бе започнал да прибира чашите от масите и да ги слага на бара. Когато я забеляза, чертите му омекнаха и настроението му видимо се подобри. Погледите им се докоснаха и в един безкраен миг те си казаха всичко.