Каси Едуардс
Докосни любовта (26)

Глава 26

Аштън не можа да заспи и внимателно стана от койката, като гледаше да не събуди Саша. Нито звездите, нито изпитото шампанско можеха да изтрият съмненията и грижите му като собственик на ферма. Изглежда, му бе писано всеки ден да се натъква на препятствия. Ако нещата бяха наред, не би избрал точно този момент, за да изнесе вълната на пазара. Щеше да почака, докато станеше по-дълга и по-дебела, за да й вземе по-добра цена. Но така, както стояха нещата, нямаше друг избор, освен да се съгласи с всяка цена и да твърди, че е добра. Докато Саша стоеше до него и му се доверяваше, мислеше, че той няма да позволи светът да се разпадне около нея.

В каютата вече се процеждаше утринната светлина през малкия люк над койката, когато Аштън обу бричовете си. Загледа се в нея, в дългите й мигли, натежали от съня, и в бузите й, розови като на дете.

Наведе се над нея и леко я целуна по устните. По тялото му моментално премина тръпка на наслада, дори при този невинен допир. Памучната й нощница бе захвърлена до нея и както спеше гола и доверчива, му се стори още по-прекрасна.

Но тъй като не искаше да я събуди, Аштън отстъпи от койката и приключи с обличането. Погледна колана с револвера, сви рамене, но го опаса около кръста си. Така бе свикнал с него, че когато го нямаше, се чувстваше гол. Много отдавна се бе научил да не се доверява на нищо, което пълзеше, ходеше или говореше в Австралия. Изключенията не бяха много — Саша, Криспин и Руфус. Сърцето му се сви, като си спомни за Руфус. Все още не можеше да повярва, че е мъртъв.

Като се помъчи да прогони спомените, които отчаяно го преследваха, Аштън отвори вратата и излезе. Погледна Саша за последен път, усмихна се и тихо затвори вратата.

Утринният въздух бе хладен и наситен с аромати. Аштън премина покрай цяла редица кабини, докато най-сетне стигна до палубата и с цялата си тежест се облегна на парапета. Жълтите цветове на мимозата светеха на сутрешното слънце, а в короните на високите дървета от двете страни на реката пееха и цвърчаха папагали. В далечината се обаждаха птици и животни.

Неочаквано нещо изтропа и витлата на парахода заседнаха. Аштън застана нащрек. Наведе се над парапета и изтръпна, когато видя каква е причината за спирането на парахода. Без да се замисля, извади револвера от кобура и продължи да разглежда дървото, което пречеше на парахода да се движи.

— Какво става? — попита един мъж зад него, последван от тълпа любопитни, които бяха наизлезли от кабините.

Аштън ги погледна и видя, че те предвидливо са извадили оръжията си, защото знаеха, че във всеки един момент можеше да им се наложи да ги използват. Параходът щеше да бъде нападнат.

Чарлз Келтън, капитанът, излезе от кабината си с една карабина, а кормчията и останалият екипаж последваха примера му и се въоръжиха с пушки и пистолети.

— Мисля, че е най-добре да се разположим и от двете страни на палубата, а след това да се приготвим за атака — извика Аштън и прецени, че гъстата растителност от двете страни на реката може да скрие много ездачи. — Бързо!

Хората направиха приготовленията и не след дълго се чуха гърмежи и тропот на копита от дясната страна. Мъжете отляво веднага се прехвърлиха и ездачите бяха пресрещнати със залп от всички оръжия, което не им позволи да се приближат.

Саша се стресна от гърмежите. С изплашени очи потърси Аштън в каютата.

— Не! — изплака. — Аштън! Сега пък какво?

Скочи от койката и бързо се облече. Прокара пръсти през косата си и излезе от каютата. Сърцето й сякаш щеше да изскочи, когато видя Аштън между другите мъже. Тя отиде и се присламчи до него и без да го пита, извади другия му револвер. Прицели се в ездачите и стреля, а после едва не падна, когато той я забеляза и със сила измъкна револвера от ръката й.

— Саша, прибирай се веднага в каютата! Господи, жено, не виждаш ли, че смъртта ни гледа в очите!

Саша остана на място и потръпна, когато покрай главата й прелетя куршум със странен трептящ звук. Въпреки че коленете й трепереха и сърцето й биеше до пръсване, Саша дръпна револвера от ръцете на Аштън.

— Аштън, винаги намираш най-неподходящото време да ми се караш. Докато го правиш, може да ни застрелят и двамата. Сега ме остави. Мога да стрелям.

Куршумите чукаха по външната страна на парахода и ги накараха да се обърнат и да продължат да стрелят. Саша се прицели, затвори очи и дръпна спусъка. Този път откатът наруши равновесието й. Тя неловко падна назад и си удари гърба в дървената палуба. Но отново си намери място до Аштън и продължи да стреля. Изведнъж спря и въздъхна, защото неочаквано разпозна един човек в групата на нападателите.

— Станфорд Сидуел — прошепна и пребледня. — Значи той…

Устните й се разтвориха от изненада, когато Станфорд се сви, улучен от куршум, и се хвана за лявата ръка, откъдето потече кръв и се стече по ръкава на елегантния му костюм.

— Улучих кучия син! — извика Аштън и гърлено се разсмя.

— Ти също си го видял? — попита Саша и се притисна към него, доволна, че стрелбата бе прекратена и нападателите бързо се оттеглиха. — Видя ли Станфорд Сидуел?

Аштън се прицели и стреля по един от нападателите, а после прибра димящия си револвер в кобура.

— Да, видях го, но съм убеден, че той не искаше да го видя, камо ли да го улуча. — Той взе револвера от ръката й и го пъхна в кобура на другото си бедро. — Копелето. Няма да спре, докато не разкрие…

Саша го дръпна, впечатлена от думите му, и странния блясък в очите му.

— Докато разкрие какво? Какво искаше да кажеш?

Той я погледна за момент, а после отмести поглед към храстите, където бяха изчезнали ездачите.

— Нищо — отвърна и потърка веждите си с ръка. — Съвсем нищо.

Разочарована, защото знаеше, че Аштън я излъга, Саша пристъпи към него и отново го накара да я погледне.

— Аштън, не мислиш ли, че вече е време да ми кажеш какво се е случило между теб и Станфорд? — попита и сложи ръце на бедрата си. — Не е само заради омразата. Има и нещо друго. Не мислиш ли, че имам право да зная, след като и аз съм прицел на отмъщението му точно толкова, колкото и ти? Аштън, не си честен с мен.

Тогава капитан Келтън пристъпи към Аштън с протегната ръка.

— Синко, бих искал да ти благодаря за всичко, което направи тази сутрин — каза той и енергично му стисна ръка. — Не се случва всеки ден да нападат парахода ми. Въпреки че сме добре въоръжени, аз не ставам за командир.

Беше едър мъж, облечен в тъмносин костюм със златни копчета и дебел мустак, който подскачаше нагоре-надолу, докато говореше.

— На теб дължим всичко, синко — продължи капитанът. — Ти ни спаси.

Аштън се усмихна и въпреки бронзовия му загар пролича, че се изчерви.

— Радвам се, че съм ви бил полезен, сър — каза той, но се чувстваше виновен, защото бе причината да атакуват парахода.

— Когато пристигнем в Нарунг, ще настаня теб и дамата ти в най-хубавия хотел и лично ще се уверя дали ви сервират най-добрата храна и най-хубавото шампанско — каза капитан Келтън и пусна ръката на Аштън.

Усмихна се на Саша, а по очите му личеше колко е възхитен от нежната й красота.

— Как ви звучи, госпожо? Със съпруга си можете да изкарате един хубав празник, преди да се върнете в овцефермата си.

Саша се изчерви, когато той спомена „съпруга“ й. Тя сведе очи, а когато Аштън я хвана за ръка, се осмели да отговори на капитана:

— Да, би било прекрасно. Аштън и аз ще се възползваме от вашата щедрост — промърмори и се сви още повече, когато Аштън собственически я прегърна през кръста.

Това, което се бе случило предната нощ, все още бе в мислите й. Как я беше любил и с колко любов му бе отвърнала тя.

Но дали я обичаше достатъчно, за да се ожени за нея?

Да, това бе, което тя искаше. Вече бе започнала да забравя Удроу Ръдърфорд и начина, по който я бе изоставил. Въобще не можеше да си представи, че Аштън може да й обърне гръб.

Да, искаше да му стане жена. Колко хубаво би било най-сетне да му се довери и да го заобича с цялото си сърце.

Саша го погледна с обожание и отново се изчерви, защото видя, че той е забелязал нещо ново в очите й.

— Нека почистим реката от трупите, за да тръгне отново параходът, а след това ви каня на закуска на моята маса — каза капитан Келтън и им се усмихна.

— Звучи чудесно — отвърна Саша и отново се спогледаха с Аштън.

Тя угрижено огледа брега, като се съмняваше дали Станфорд и хората му наистина са си отишли. Дали беше безопасно за Аштън, че влезе в реката да чисти трупи? Ами какво щеше да стане, ако Станфорд и наемниците му се върнеха? Чудеше се какво ли избягва да й каже Аштън за миналите си отношения със Станфорд Сидуел? Сигурно бе нещо твърде важно за измамника, за да предприема такива отчаяни стъпки.

Капитан Келтън се отдалечи и започна да раздава заповеди на хората си на висок глас. Аштън се обърна към Саша и леко я стисна за раменете.

— Върни се в кабината, докато параходът не тръгне отново — нареди й с равен глас.

— Но Аштън, какво ще стане, ако Станфорд се върне? — започна да спори тя. — Доказах ти, че мога да отбранявам кораба също като мъж. Искам да остана до парапета и да наблюдавам, за да съм готова, когато се върнат.

Аштън тежко въздъхна.

— Саша, поне веднъж направи каквото ти казвам. Има достатъчно хора. — Той погледна през рамо. — Както и да е, но ми се струва, че наемниците няма да се появят повече. Тъй като Станфорд е ранен, сигурно е дал заповед да се върнат в овцефермата. — Аштън стисна зъби. — Ако има поне малко разум, ще напусне тези места толкова бързо, колкото му е възможно. Няма да търпя да се бърка повече в живота ни.

Саша се хвърли в ръцете му и го прегърна.

— Моля те, бъди внимателен. Аштън Йорк, обичам те с цялото си сърце. Не мога да понеса мисълта да те загубя.

— Саша — отвърна той и зарови пръсти в нейната дълга и блестяща коса. — Сладка моя Саша. Мислиш ли, че ще позволя да ми се случи нещо сега, след като съм открил човека, с когото искам да прекарам живота си? — Задържа я на разстояние от себе си и й се усмихна. — Скъпа, в Нарунг ще празнуваме — каза й меко. — Нека извикаме свещеник да ни венчае. Това е съдружие, което винаги съм искал да сключа с теб — пълно и безвъзвратно обвързване.

От очите й потекоха сълзи. За пореден път се хвърли в прегръдките му.

— Да, скъпи, това е всичко, което искам — пошепна тя и притисна бузата си до гърдите му. — Трябваше ми малко време, за да ти повярвам, че ме обичаш, заради Удроу…

Аштън леко я отблъсна и постави ръка на устните й.

— Шшшш — пошепна. — Не говори отново за него. Отсега нататък съществуваме само ти и аз — а може би един ден и една дъщеря, която да прилича на теб, скъпа.

Саша сияеше и чувстваше как по страните й се стичат сълзи. Надигна се на пръсти и го целуна с жар.

 

 

С безчувствена ръка и окървавен ръкав, Станфорд влезе в колибата и се хвърли в леглото. Бианка стоеше настрани, покрила устните си с ръце, но се стресна, когато той се обърна и я погледна с омраза.

— Кучка такава, какво стоиш и гледаш — каза, защото бе твърде слаб, за да извика. — Ела ми прегледай раната — намръщи се от болка. — Извади куршума от ръката ми и бъди внимателна. Не желая да ми остане по-голям белег от необходимото.

Бианка пристъпи, а сърцето й започна да бие по-силно. Ако някога бе мислила да се отърве от този зъл човек, сега му бе времето. Но той като че ли бе прочел мислите й и извади пистолета си.

— Хич не си го и мисли, кучко! — изсъска. — Този пистолет ще бъде насочен към теб през цялото време, докато ме режеш. Ако направиш дори едно подозрително движение, ще те застрелям, преди да можеш да мигнеш.

— Защо не накараш хората ти да свършат това? — оплака се Бианка и се наведе над него. — Загубил си доста кръв.

— Всеки от тях би желал да забие острието в тялото ми, но не за да ми помогне — отвърна Станфорд. — Освободих ги.

Бианка си напрягаше ума.

— Нима няма да имаш нужда от тях да ти помагат? — въздъхна тя. — И за какъв параход говориш? Там ли са те ранили? Но как може да се разрази битка на параход? — Изведнъж тя пребледня и се изправи, за да го погледне. — Освен ако ти не си го уредил… — каза отчаяно. — Станфорд, какво си направил? Случи ли се нещо с Аштън и Саша? Боже, наранил ли си ги?

— Млъквай, кучко! Стига с въпросите — рече Станфорд и пот изби по челото му, когато болката се усили.

Той извади нож от жилетката си и й го подаде.

— Използвай това. Обгори го на огъня и след това извади проклетия куршум от ръката ми.

Бианка взе ножа и потръпна при мисълта да го забие в жестокото му сърце. Но това засега не бе възможно, защото той я държеше на прицел.

— Само едно нещо ми кажи — осмели се да попита тя. — Ранени ли са Саша и Аштън?

— По дяволите! Не са ранени — каза Станфорд и навлажни пресъхналите си устни. — Сега започвай! Трябва да се махнем. Не ми се ще да съм тук, когато Аштън дойде да ме потърси.

— Моля те, остави ме! — помоли го Бианка. — Само ще ти преча, ако ме вземеш. — Потръпна и устата й пресъхна, когато той нагласи пръста си на спусъка.

— Идваш с мен! Трябва да се грижиш за раната ми. — Той се разсмя, а очите му злобно просветнаха. — Тогава ще те пусна. Върви в пустинята със себеподобните си. Съмнявам се дали и аборигените ще те искат при себе си. Ти на никого не трябваш. Безполезна си, чуваш ли?

Омраза изпълни Бианка. Пръстите й стиснаха ножа по-силно. Сега не можеше да го убие, но скоро щеше да дойде и този ден, щеше да има някаква възможност. Щеше да изчака, докато настъпи точният момент. Искаше да го види да се гърчи, да моли за милост.

Станфорд я наблюдаваше внимателно, докато тя обгаряше острието на ножа му на огъня. Усмихна се лукаво. Бе се отървал от хората си, които вече му бяха в тежест и не възнамеряваше да ги използва в по-нататъшните си планове. Преди винаги бе работил сам. Трябваха му само наемници, за да изглежда почтен.

Планът му бе пропаднал, но той се надяваше природата да успее в това, в което той се бе провалил. Бе видял пукнатините и изсъхналата растителност. Знаеше, че при това положение възниква опасност от пожари. Един невнимателен абориген, който пали огън с две сухи клечки в храстите — и опустошението щеше да бъде пълно.

При тази мисъл Станфорд доволно се усмихна.