Каси Едуардс
Докосни любовта (15)

Глава 15

Саша бе прибрала узрелите тикви и ги бе сложила на покрива да омекнат от студа. Отчаяна, тя събираше яйца в кокошарника и грижливо ги подреждаше в малка кошничка. Аштън рано се бе отправил към пасището, бе минал покрай нея, сякаш тя вече нищо не означаваше за него. От ден на ден самотата й ставаше все по-голяма и бе започнала да съжалява, че се бе отнесла с него по този начин. Беше й трудно да си представи още едно денонощие, без той да й проговори, без да я прегърне.

Но пък, от друга страна, би ли се осмелила да отхвърли всичките си съмнения, да приеме любовта му такава, каквато й я предлагаше, а след това да се моли и да се надява, че в крайна сметка той няма да се окаже втори Удроу Ръдърфорд?

Пилетата се щураха из краката й и тя за момент се наслади на топлината на едно яйце, което взе от полога. Когато напълни кошничката догоре, излезе от кокошарника и започна да търси Светкавица. Вече бе разтревожена. Обикновено кученцето я придружаваше при кокошките, но тази сутрин не се виждаше никакво.

Саша сви рамене, докато се отправяше към къщата.

— Сигурно и тя е решила да ме изостави. — Как да понеса тази самота?

Влезе вътре и постави кошничката на масата. Замисли се дали да не направи крем карамел, когато от далечината долетя шум от колелата на тежък фургон — сякаш някой великан стъпваше изморено по пресъхналата земя. Можеше да чуе виковете на коларя, с които подканяше животните да побързат.

— Сега пък какво? — попита Саша и въздъхна.

Грабна пушката, която държеше постоянно заредена, и излезе. Полите на роклята й се увиваха около краката й, докато тичаше към портата на масивната ограда. Огледа се за подкрепления, но се оказа съвсем сама. Нима всички я бяха изоставили? Нима бе заслужила да остане без никаква защита? Не бе и предполагала.

Ядоса се на Аштън за неговата незаинтересованост и като си спомни за заплахите на ловеца на кенгуру вчера, Саша вдигна карабината и се прицели. Тогава, като се клатеше насам-натам като тапа, носена от вълните в океана, колата се появи иззад хълма и започна да слиза към овцефермата сред облак прах и шум.

От толкова далеч Саша можа да види само, че колата е теглена от два запотени коня, управлявани от един човек. Можеше да чуе плющенето на камшика, както и скърцането на гредите и болтовете.

— О, но това е Джейкъб, амбулантният търговец от Сирия!

Саша въздъхна и свали карабината. Весело наблюдаваше колата, която все повече наближаваше към нея.

Често бе срещала търговеца по улиците на Мелбърн и знаеше, че всички го обичат, особено онези, които не можеха често да идват от пустинята и да пазаруват в града. Обикновено в колата имаше дрехи, парфюми, сапуни, бельо.

Търговецът дръпна юздите точно пред нея.

— Добър ден, мис! — поздрави той и размаха шапката си. — Мога ли да ти покажа нещо хубаво за теб и за съпруга ти?

— Добър ден, сър — отвърна тя и сърцето й започна да бие учестено. В най-отегчителния ден през живота й щеше да се случи нещо интересно. — С удоволствие ще разгледам стоките ти, но не мога да си позволя нищо.

Сириецът имаше тъмна кожа и сини татуировки по ръцете, очите му бяха хлътнали и почти се губеха в големите изпъкнали скули на лицето му. Скочи от седалката, изпъна схванатите си крака и се отправи към задната част на колата.

— Поне можеш да разгледаш стоките ми. Сигурен съм, че ще си избереш някоя. — Той широко се засмя, а ослепителнобелите му зъби блеснаха на слънцето.

Дъхът й спря, когато той отгърна старата избеляла мушама и започна да вади чорапи, панделки и шалове, за да предизвика любопитството и суетността й.

— Това са стоки, които повечето дами харесват — рече й с подкуп ваш глас.

Но когато Саша само ги погледна и не пожела да купи нищо, ги прибра обратно. Показа й една устна хармоника, а после и един нож за писма със седефена дръжка.

— Мъжете харесват такива подаръци — малки и елегантни инструменти.

Саша бе очарована от идеята. Би могла да вземе този прекрасен нож за Аштън и може би той щеше да го приеме като знак за помирение.

— Вземи го — настоя сириецът. — Опитай с ръка колко е гладка седефената дръжка! Ще се изкушиш да го купиш за мъжа си, ще видиш!

Сърцето й започна да бие по-бързо, когато взе ножа и направи това, което й бе предложил. Когато прокара пръсти по седефената дръжка, друга мисъл я връхлетя неочаквано. Белегът върху лицето на Аштън! Сигурно не би харесал такъв подарък!

Тя бързо му върна ножа.

— Не. Не мисля, че ще му се понрави.

Търговецът се намръщи и остави ножа при останалите стоки.

Вниманието й бе привлечено от шума на приближаващ кабриолет и бързо я накара да се обърне, като забрави за сириеца и стоките му. Кръвта й се смръзна, когато позна Станфорд Сидуел. Бе казал, че няма да се предаде лесно, и явно не бе забравил.

Търговецът също се обърна към кабриолета. Той спря близо до Саша.

— Добър ден, приятелю. — Търговецът подаде на Станфорд ръка за поздрав. — Идваш да видиш какво предлагам днес? Чудесно! Страхувам се, че младата лейди няма намерение да купи нищо от мен.

Очите на сириеца проблеснаха, когато Станфорд слезе и се ръкуваха с него. Диамантената игла проблесна на вратовръзката му и блясъкът й се отрази в зениците на търговеца.

— Както виждам, си заможен човек — продължи предпазливо.

Погледна Саша през рамо и се върна при колата. Избра най-фината копринена кърпичка с дантелени краища и я подаде на Станфорд.

— Това е идеалният подарък за прекрасна лейди като Саша, нали?

Тя почувства, че е попаднала в капан, и се отчая. Стисна по-здраво карабината, защото не искаше да се оставя на милостта на Сидуел, чиято лукава усмивка я караше да се чувства неудобно. Как въобще можа да се забърка с такъв човек? Лепеше се като пиявица. Единствено съвестта й я спираше да се отърве от нахалството му с един изстрел на карабината.

Станфорд взе кърпичката и я разгледа възхитено.

— Да, мисля, че ще я взема, но нека да погледна и панделките за коса. — Отиде до фургона и започна да прехвърля разноцветните панделки.

Спря се на една аленочервена. Усмихна се и я взе.

— Идеално! — Бръкна в джобовете си за монети.

Търговецът ги преброи наум, когато се озоваха в дланта му, и пребледня, защото това беше два пъти повече от реалната цена.

— Сега, приятелю, можеш да тръгваш — каза Станфорд, хвана го за лакътя и го поведе към колата.

Сириецът се качи на мястото си и потегли, като си подсвиркваше весело.

Саша стоеше, напрегната и със стиснати устни, когато Станфорд се обърна и й се усмихна.

— Мила, бих искал да се сдобрим и в знак на приятелство ти предлагам тези подаръци — рече и й ги подаде. — Изглежда, вчера не започнахме добре. Дойдох да се извиня. Ще приемеш ли извиненията ми?

— Не искам нито извинения, нито подаръци от теб! — каза му ледено и вдигна карабината. — Моля те, напусни!

Тя се вгледа в очите му и видя някакво странно отегчение и умора, нещо зловещо в начина, по който стисна устни. Дали снощи не се бе напил заради нея? Като че ли бе прекарал тежка нощ.

Неочаквано той избухна в гняв.

— Опитвам се да бъда добър с теб! — каза през зъби. — Или не подхождам правилно? — Мушна кърпичката и панделката в джоба на жилетката си. — Иска ти се мъжът да бъде груб? Ако е така, аз съм този, който си чакала цял живот! За мен ще бъде чест да ти доставя удоволствие!

Преди Саша дори да успее да вдигна карабината и да се защити, Станфорд грубо я измъкна от ръцете й и я захвърли настрани. Неочаквано се озова в силните му ръце, толкова бързо, че не разбра кога влажните му устни покриха нейните.

Когато я събори на земята, я завладя ужас, какъвто никога преди не бе изпитвала. Единственото нещо, за което можеше да мисли в този момент, бе Аштън.

Къде беше Аштън?

Дали въобще щеше да го интересува, че тя е нападната от този жесток човек?

Нямаше ли да й се изсмее и да й каже, че точно това си е търсила, че напълно го е заслужила?

Звукът от щракването на ударник някъде наблизо накара Станфорд да настръхне и да спре. Познаваше този звук много добре. Някой току-що дръпна петлето на карабина. Застина, когато видя една дълга сянка да надвисва над него и Саша Потръпна, защото почувства студената стоманена цев на карабината между лопатките на гърба си.

— Мисля, че е достатъчно, освен ако не искаш да направя в гърбати толкова голяма дупка, че да мога да вкарам юмрука си в нея! — каза Аштън, а гласът му бе пълен със студена заплаха. — Ставай, Сидуел! Махай се от Саша! Ако поне малко цениш живота си, ще бързаш много, докато напускаш земята ми!

Саша едва дишаше. Гледаше Аштън с облекчение. После погледна към изопнатото лице на Станфорд и изпищя, когато той неочаквано скочи, измъкна пушката на противника си, а Аштън тежко падна на земята.

— Аштън! — извика и се спусна към Сидуел, защото той опря дулото в гърдите на падналия и го прикова към земята.

— Кучи син! — процеди през зъби Станфорд и бързо извади нож от джоба на жилетката си. — Продължаваш да не се вслушваш в предупрежденията ми. Да не искаш да направя още един белег на грозното ти лице? Няма проблем, само кажи!

Саша, разтреперана, започна да лази на четири крака. Пое дълбоко въздух, когато Станфорд наклони ножа към гърлото на Аштън.

— Не! — прошепна.

Погледна бързо към карабината. Грабна я, преди Станфорд да може да реагира, и я опря във врата му.

— Махай се от Аштън, или ще ти отнеса главата на мили от тялото! — каза с треперещ глас. — Недей, Станфорд, или ще те застрелям!

— Нямаш тази смелост — отвърна той и започна леко да прибира ножа в калъфа му. — Но за да не те карам да го доказваш, ще направя както искаш. Махам ножа — погледна я косо. — А ти бавно дръпни цевта от врата ми.

— В никакъв случай! — отвърна Саша, като продължаваше да държи пушката с треперещи пръсти.

— Как да се движа, когато пушката е опряна в главата ми? — възрази Станфорд, но не се реши да помръдне. Никога не се доверяваше на жени, които държат оръжие, а не могат да боравят с него. Особено на такива, които имаха нрав на дива котка.

— Ще се дръпна бавно назад, а ти ще се движиш с мен — каза Саша и застана така, че да бъде малко встрани от него, а не точно зад гърба му.

Чувстваше погледа на Аштън върху себе си и това неочаквано я накара да се смути и засрами. Той не познаваше тази страна на характера й, както и тя самата не предполагаше, че може да бъде толкова безцеремонна.

— Добре, добре! — промърмори Станфорд.

Последва я и когато се озова далеч от цевта, побърза да се качи на кабриолета и да подкара коня в галоп през туфите изсъхнала трева.

С въздишка на облекчение Аштън се завъртя и се изпъна на тревата. Погледна Саша и се усмихна.

— А така! Сега кажи, че не си пълна с изненади!

— Не съм единствената — отвърна тя, захвърли пушката на земята и седна до Аштън, изтощена от премеждието. — Откъде се появи? Мислех, че си на път за пасището.

— Бях, но когато чух фургона на сирийския амбулантен търговец да приближава, реших да дойда и да спася остатъка от банковата ни сметка. Цяла кола, пълна с дреболии, може много да изкуши една жена — подразни я той. — Зная, че Джейкъб продава панделки и какви ли не още глезотии на жените в пустинята. Мислех, че ще решиш да си избереш нещо красиво.

Саша прокара пръсти през косата си и я махна от челото и раменете си.

— Ще ми повярваш ли, че вместо това търсих нещо за теб? — Тя отбягна изпитателния му поглед, защото не знаеше какво точно да направи.

Вече нямаше да крие любовта си към него. Чувстваше се нещастна. Не бе ли доказала вече, че би жертвала и живота си за него?

За чувствата, които изпитваше към него, и тази последна жертва бе малка, а тя щеше да направи и по-голяма.

Щеше да му се довери…

Аштън се облегна на лакът.

— Купила си ми нещо? Какво?

Саша сведе очи.

— Не съм казала, че съм ти купила нещо. — Тя бавно вдигна поглед към него. — Просто открих нещо.

— О, разбирам, не си го взела, защото те е притеснила цената? — попита и седна до нея.

Плъзна ръка около кръста й, а тя не се отдръпна. Погледна го невинно и очите й се спряха на белега.

— Не беше това причината да не го взема — промърмори. — Реших, че не е нещо, което би искал да притежаваш.

— И какво беше? — настоя той.

— Нож за писма — отвърна тя и бързо отмести очи. — Аз… Аз мислех, че може би те отвращават всякакви ножове. Сигурно този белег… е причинен от нож.

Ръката му веднага се озова върху белега. Забравяше го, докато не се намереше някой да му напомни. Това, че именно тя го направи, бе като да го бе заляла с ведро студена вода. Знаеше, че тя искаше да му зададе много въпроси, но бе доволен, задето избягваше да разпитва.

— Ножът за писма би бил чудесен подарък — каза, за да я накара да забрави смущението си. — Благодаря, че си помислила за мен.

— Нима щеше да ти хареса? — Пулсът й се ускори, когато той повдигна брадичката й с показалец и я накара да го погледне в очите.

— Не е най-хубавият подарък, за който мога да се сетя, но за мен е важен човекът, а не самата вещ. От теб щеше да е друго — каза й меко и допря устни до нейните. — Саша, направи ми подарък и ще ти се отблагодаря.

— Какъв… подарък? — промърмори.

Копнееше за ръцете му… За целувките му… За цялото му тяло!

— Себе си — пошепна, неочаквано стана и я взе на ръце. — Когато ме нараняваше, само ми доказваше, че ме обичаш. Всичките ти възражения напоследък бяха пресилени, нали? Кажи ми, че не означават нищо за теб… това, че излезе със Станфорд. Беше само за да ме накараш да ревнувам, нали?

Причината не беше тази, но така по-лесно щеше да излезе от ситуацията, нямаше да й се налага да обяснява цялата истина — това, че не е могла да му се довери. Беше много по-лесен изход. А от начина, по който я гледаше, докато я носеше към къщата, разбра, че за тях се открива едно ново начало.

— Да, направих всичко това, за да те накарам да ревнуваш — промърмори и го погледна закачливо. — Получи ли се?

— Ти как мислиш? — изръмжа и мина през вратата на къщата.

Занесе Саша на леглото и се усмихна, докато смъкваше бързо ризата си.

— Но, Аштън, обяд е! — закачи го тя, а пръстите й нетърпеливо откопчаваха роклята. — Какво ще си помислят работниците?

— Да вървят по дяволите! — каза Аштън и легна до нея.

Устните му леко докоснаха нейните.

Целият свят като че ли се завъртя около нея и тя потъна в дълбока и безкрайна наслада.