Каси Едуардс
Докосни любовта (12)

Глава 12

Саша внимателно забърсваше пода с дебелата четка и стъпваше леко, защото се страхуваше, че ако коленичи, щеше да повреди широките поли на памучната си рокля. Косата й бе прибрана на плитка, а на челото й бе избила пот. Направи се, че не вижда Аштън, когато той влезе в къщата.

Но когато пристъпи прага и закрачи по прясно измития под, тя ядосано хвърли четката във ведрото и се изправи с ръце на кръста.

— Аштън Йорк, цял ден ми се пречкаш в ръцете — извика, а очите й святкаха. — Ако изляза да проветря завивките, ти си там и падаш върху тях. Ако съм в градината, ти идваш и ме плашиш, когато сянката ти падне върху зеленчуците. Да продължавам ли? Знаеш как не ми вървеше цял ден. — Тя кимна към мокрия под. — А сега мърсиш пода по-бързо, отколкото мога да го изтрия. Аштън, нямаш ли си друга работа?

Все още обиден заради предната нощ, когато Саша за пореден път бе наранила сърцето му, Аштън премина по чистия под. Откачи една чаша от пирона на стената и си наля кафе от горещия чайник, който висеше над камината. Даде й гръб и въобще не й обърна внимание, въпреки че чуваше тежкото й дишане зад гърба си.

След това остави чайника на мястото му, изправи се и мина покрай Саша, за да излезе, но неочаквано се подхлъзна и сред пръски кафе се приземи на пода. Едната му ръка попадна точно върху кофата и я събори. Мръсна сапунена вода започна да се разлива на потоци по избърсаните дъски, а Саша дълбоко въздъхна.

— Как може да си толкова непохватен? — скара му се и бързо посегна да изправи ведрото.

Очите й се разшириха от уплаха, когато усети, че се подхлъзва. Преди да успее да се закрепи, се озова на земята, лице в лице с Аштън.

— Какво каза? — попита я той и лека усмивка заигра на устните му.

Искаше му се да й подаде ръка и да й помогне да стане, но смущението й му доставяше голямо удоволствие. Не можеше да отрече, че му е много приятно да усеща гърдите й върху своите. За миг мислите му се върнаха през изминалата нощ, когато с голямо желание му бе дала толкова много.

Саша се чувстваше ужасно неловко и невярващо се взираше в него. После започна да й се повдига, защото една невероятно отблъскваща миризма я удари в носа.

— На какво мирише, Аштън? — попита и се намръщи от отвращение. — О, миришеш като свиня!

Стана, отдръпна се от него и стисна носа си с пръсти.

Той също се изправи и нарочно се приближи до нея, за да я дразни.

— Но защо, сладка моя? — рече с широка усмивка. — В пустинята можеш да си намериш само такъв мъж.

Саша леко отстъпи една крачка, като все още си държеше носа.

— Стой далеч от мен! Не си дошъл тук да пиеш кафе. Дойде, за да ме тормозиш с… тази ужасна воня. Сигурно никога няма да успея да проветря къщата.

— За мен въобще няма значение как мирише това място — отвърна й грубо. — Не ми даваш да прекарам достатъчно време тук, за да ми пука. Ако си спомняш, аз спя под звездите.

— Сам си го избра. — Тя упорито вдигна брадичка.

— Не че ми остави някакъв избор — рече Аштън и пристъпи към нея.

Миризмата стана още по-силна. Задави се от кашлица и му обърна гръб. Сви се, когато ръцете му я обхванаха през кръста и я привлякоха до гърдите му.

— О, не! — изстена тя. — Защо трябваше да го правиш, Аштън? Сега мириша също толкова лошо, колкото и ти!

Опита се да се измъкне от прегръдката му, но той я стисна по-здраво и не й позволи.

— Добре е да свикнеш с новия ми аромат — каза й тихо. — Малка моя, да се грижиш за овцете е много мръсна работа.

Той се усмихна почти садистично.

— Но мисля, че мога да разчитам на теб да ми изпереш дрехите…

— Ако бях на твое място, нямаше да разчитам на това — отвърна Саша. — Както знаеш, не съм ти прислужница.

— Не, не си — съгласи се той. — Но има някои неща, които жените правят по-добре от мъжете.

— Предполагам, че прането е едно от тях — каза високомерно тя. — Може би ще успея да ти докажа, че грешиш. Защо не си разменим ролите за един ден и да видим кой какво може да върши?

Аштън й се усмихна дяволито.

— С удоволствие бих опитал. Тогава ти ще миришеш, а аз ще се правя на възмутен.

Възраженията й стихнаха под уверения му поглед. Повдигна й се отново от противния аромат на дрехите му. Освободи се и изтича до вратата, за да поеме чист въздух.

— Е, какво реши? — подразни я той и застана зад гърба й. — Искаш ли да си разменим местата? Мисля, че достатъчно добре мога да изчистя пода. Но ти ще можеш ли да се грижиш за овцете?

— Можеш да избършеш пода, докато аз стоя и се смея — каза Саша и отметна един кичур коса от очите си. — Ти беше този, който развали вече свършената работа.

— Би отказала чаша кафе на човек, който работи толкова много? — Аштън взе кичура в ръка и започна да гали веждите й с него.

— За всичко си има място и време — възрази тя и шляпна ръката му. — Би ли погледнал дали подът е сух следващия път, когато нахлуеш за нещо вкъщи? Това ще спести и на двама ни много работа.

Той сви рамене.

— Не виждам нищо трудно в това.

Саша видя тънкия слой прах по дрехите му и отново си запуши носа.

— Съмнявам се, че някога тези дрехи ще миришат пак на хубаво.

— И аз ли? — попита Аштън и се наведе към лицето й.

— Цялата река и дузина калъпа сапун не могат да ти върнат предишния аромат — рече и се разсмя. — Спомням си колко въодушевено ме убеждаваше да изоставя вонята на ейл в кръчмата и да дойдем да живеем тук на чист въздух. Твърде много си преувеличил, нали?

Аштън прокара пръсти през косата си и смутено се засмя.

— Може би. Може би…

Отмести погледа си от нея, погледна навън и видя приближаващия конник. Сложи ръка на единия си револвер и потръпна, защото изведнъж позна кой беше той.

— Откъде се е взел, по дяволите?! — рече повече на себе си, отколкото на Саша. — Станфорд Сидуел…

Саша все още не можеше да се сети кой е този човек, когато Криспин изневиделица се появи на кобилата си. Слезе, застана до тях и засенчи очите си с ръка.

— Аштън, кой е този? — попита тя, а Криспин отново се качи на кобилата и отиде да го пресрещне, преди да е достигнал къщата.

— А, да, това е бившият затворник, който ти досаждаше в кръчмата! — възкликна, но той не я чу.

Остави я на вратата и с широки крачки се отправи към измамника. Изглежда, Аштън познаваше отдавна този човек и миналото му го бе последвало в пустинята.

Саша се облегна на вратата и продължи да го наблюдава, докато разговаряше със странника, който не бе слязъл от седлото и чиито лъскави дрехи не бяха на място в пустошта.

Не чу думите, които си размениха, но по израженията на лицата им разбра, че между тях е станало нещо, във всеки случай не съвсем приятно.

— Аштън, да изпратя ли този кучи син по дяволите с един хубав изстрел? — попита Криспин, а пръстите му неспокойно се разхождаха по кобура на револвера.

— Нека първо да чуем какво има да казва — отвърна Аштън и невъзмутимо срещна ледения поглед на Сидуел. — Какво те води насам? Как разбра къде да ме намериш?

Станфорд извади пура от джоба на ризата си и я сложи между зъбите си. Със същата ръка извади клечка кибрит, драсна я с грижливо направения си маникюр и я запали. Като че това беше особено важно за него, бавно запуши и издуха дима по посока на вятъра, хвърли клечката и се наведе към Аштън.

— Разбрах кой си още в кръчмата. Новото име и брадата не могат да скрият очите ти. Те те издадоха. Но не се притеснявай! Идването ми тук няма нищо общо с теб. Дошъл съм да направя посещение на Саша. Тя е цяло съкровище, нали?

Аштън започна да се вбесява. Стисна устни и хвана дръжката на револвера си.

— Нека да изясним нещо — каза през зъби. — Дошъл си дотук, преодолял си всякакви трудности да намериш фермата ни, за да посетиш Саша? — гърлено се разсмя. — За толкова глупав ли ме мислиш, че да повярвам на всичко това? Забравяш, че добре познавам игрите ти. Би трябвало да си по-досетлив и да не ги опитваш върху мен.

— Ти не си единственият, който се заселва в пустинята — каза Станфорд, изтръска пепелта от пурата си близо до Аштън и кимна към реката. — Имам ферма оттатък реката. Все още нямам овце, но скоро хората ви ще докарат около сто глави — усмихна се лукаво и снежнобелите му зъби блеснаха на слънцето. — Изглежда, се бориш за нещо повече от една жена, Лорънс. Или май е по-добре да те наричам Аштън, защото малката лейди може да започне да задава много въпроси относно новото име и предишните ти дела.

Аштън му показа юмрук.

— Не зная каква е играта ти, но каквото и да си намислил, по-добре не меси Саша. Тя е моя и няма да й позволя да се доближава до такива като теб.

— Нима вече носи халка? — подразни го Станфорд със светнали очи.

Отвърна му с един мрачен поглед и каза:

— Няма значение дали носи брачна халка или не, ти стой далеч от нея. Ако не ме послушаш, ще…

Сидуел сложи ръка под сакото си и хвана ножа.

— Няма да те заплашвам. Просто още веднъж ще прекроя лицето ти.

За миг си спомни как бе наранен и ръката му неволно се озова на белега. На измамника не беше трудно да размаха ножа в тясната килия, която бяха споделяли.

— Аштън? Всичко наред ли е? — попита неочаквано Саша зад гърба му.

Той пребледня и се обърна, като се чудеше дали бе чула забележката на Станфорд за лицето му. Успокои се, защото по изражението й личеше, че не е. То показваше само огромно учудване, че вижда познат. Той я бе накарал да се замисли още в кръчмата. Сега отново щеше да започне с въпросите.

— Всичко е под контрол — рече й и се намръщи. — Саша, върни се в къщата.

Тя го изгледа упорито и остана на мястото си. Приглади роклята си и дръзко пристъпи към коня на Станфорд.

— Сър, каква изненада да ви срещна по тези места! Как стана така, че се озовахте тук? Нямаше ли място за измамите в Мелбърн, ами дойдохте чак до края на света?

Сидуел се разсмя. Бавно всмукна дим от пурата си и още по-бавно го издуха.

— Виждам, че Аштън ти е говорил малко за миналите ни занимания. — Тъмните му очи сякаш я поглъщаха.

— Да, малко — отговори Саша и сви рамене.

— Това не е приятно — рече и погледна Аштън. — Мога и сам да разказвам за себе си.

— Не ми отговори какво правиш в нашата овцеферма — настоя тя, като пренебрегна ръката на Аштън, която я бе обгърнала през кръста и се мъчеше да я отстрани.

Конникът вдигна вежди.

— Говориш, сякаш двамата заедно притежавате фермата — каза и ги погледна учудено. — Не може да бъде! — кимна към лявата й ръка. — Не сте женени. Не виждам халка.

— Не е необходимо да сме женени, за да сме съдружници — отвърна му рязко и с крайчеца на окото си погледна Аштън. — Не, сър, не сме мъж и жена. Само съдружници.

— Значи ли това, че си свободна да приемаш посетители? — попита Станфорд с усмивка.

Тя зяпна от изненада. Никога не бе очаквала подобен въпрос от човек с такова съмнително минало.

— Но, сър, аз…

Аштън реши, че бе време да се намеси.

— Махай се от дома ни и върви по дяволите! — викна му гневно. — Саша не иска да има нищо общо с теб!

— О — каза Станфорд и вдигна вежда. — Винаги ли говориш вместо нея? Не е ли свободна да взема сама решения? Да не би да я притежаваш?

Тези думи я засегнаха дълбоко. Искаше да измисли някакъв план, за да му докаже, че това, че са правили любов, не означаваше нищо за нея и че той не трябваше да предявява претенции. Този мъж, този странник бе идеалният вариант. Това, че с Аштън бяха смъртни врагове, само допълваше плана, който се оформяше в главата й. Ако разрешеше на измамника да й прави посещения, това щеше да докаже на Аштън веднъж завинаги, че тя не желае интимна връзка с него.

Станфорд слезе от седлото и се приближи до Саша. Взе ръката й и галантно я целуна. После я погледна в очите.

— Станфорд Сидуел на вашите услуги, мадам. За мен ще бъде голямо удоволствие, ако приемеш поканата ми за разходка с кабриолет утре — каза меко. — Току-що се заселих отвъд реката. Съседи сме. Тъй като теренът е непознат и за двама ни, можем да го разгледаме заедно.

Лицето на Аштън почервеня от гняв. Стисна устни, а виолетовите му очи потъмняха.

— Станфорд, предупреждавам те… — изсъска през зъби.

— Аштън! — извика Саша и укорително го погледна. — Не бъди нелюбезен с моя посетител. Очаквам от теб да се държиш уважително с всеки, с когото реша да се опозная по-отблизо.

Дъхът му спря, сякаш някой го бе ударил с юмрук в гърдите. Погледна я невярващо, смаян от решението й да има нещо общо с човек, когото той така очевидно ненавиждаше.

— Значи ли това, че ще приемеш поканата ми? — попита Станфорд, като не вярваше на ушите си.

Бе решил да я използва като оръдие, за да вземе от Аштън това, което искаше, но никога не бе вярвал, че щеше да бъде толкова лесно. Погледна Аштън и видя разочарованието в очите му, след което отново пое ръката й и я целуна.

— Тогава до утре, красива лейди — промърмори. — Ще дойда точно след закуска, ако това време е удобно.

— Би било чудесно — отвърна Саша и дяволито се усмихна на Аштън.

Отдръпна ръката си и я сложи зад гърба си, за да не може той отново да я поеме и да я целува със студените си влажни устни. Отвращаваше я. Дори се страхуваше от него, но това бе единственият начин да накара Аштън да си мисли, че не се интересува от него по начина, по който му се искаше — трябваше да стане така, въпреки че го обичаше толкова много, че едва понасяше силата на това чувство.

— До утре — каза Станфорд, като се обърна и бързо скочи на седлото.

Помаха им подигравателно, после смушка коня и препусна.

Криспин слезе от кобилата си и разтревожено погледна Саша.

— Добре ли чух? — попита. — Ти се съгласи да излезеш на разходка с този… с този човек?!

— Да не би да е престъпление? — отвърна тя, завъртя се на пети и бързо се отправи към къщата.

Сърцето й щеше да изскочи от вълнение, защото чувстваше погледа на Аштън върху себе си. Представлението бе твърде показателно и както се надяваше — твърде убедително.