Каси Едуардс
Докосни любовта (32)

Глава 32

Една година по-късно.

Пустинята „Хоумстед“ — построен отново

— Пусни го, Аштън — каза Саша и протегна ръце към Тобиас, който се притискаше към Аштън, а все още нестабилните му крачета трепереха.

Усмихна се на детето и го повика с ръка.

— Ела при мен, скъпи! Вече си на една година. Нека видим дали ще можеш да направиш първата крачка днес.

— Хайде, синко, можеш да го направиш! — каза Аштън и вдигна ръце.

Завладя го някаква особена гордост, когато Тобиас остана прав и не падна на земята като всеки друг път, когато го бе окуражавал да ходи. Дъхът му почти спря, когато момченцето сложи единия си крак пред другия, помъчи се да запази равновесие и смело пристъпи напред. Аштън веднага протегна ръце, за да го подкрепи и да го хване, ако залитне. После отиде при Саша.

— Точно така, синко! — окуражи го. — Хайде още веднъж! Нека видим следващата крачка.

В очите й напираха сълзи, докато гледаше как детето прави стъпка след стъпка и се смее от сърце.

— Тати? — рече Тобиас и с няколко бързи крачки се хвърли в ръцете на Аштън, които го очакваха.

През смях той го вдигна и го завъртя около себе си.

— Направи го! — извика. — Господи, направи го! Вече можеш да ходиш, можеш да обиколиш целия свят!

Плачът на бебето накара Саша да влезе в къщата. Докато бършеше сълзите си, тя се отправи към дъното на стаята, където бяха окачили люлката, защото бе по-сенчесто и където жестоките лъчи на слънцето нямаше да наранят нежната кожа на дъщеричката им.

— Полет, видя ли брат си? — промърмори Саша, извади бебето от люлката и го притисна до гърдите си.

Полет бе вече на пет месеца и бе повита в тънка пеленка, цялата обточена с дантела.

— Ти си на ред, скъпа. След няколко месеца и ти ще предприемеш първата си крачка.

— Тобиас вече не се нуждае от поощрения — каза Аштън, който носеше момченцето на ръце. — Не е ли твърде развит за възрастта си? Виж го само как ходи и казва „тати“. Скоро сигурно ще започне и да чете!

— Щом казваш — отвърна Саша и се усмихна на Тобиас, който поне по нейна преценка бе напълно здрав и се развиваше добре.

Усети внезапна болка, когато се сети за Бианка. Съвсем наскоро бяха прекратили издирването й. От нея нямаше никаква вест от деня.

— А кога ще отидем до Мелбърн, за да подпишем документите, които ще удостоверят, че той наистина е наш син? — попита Аштън, който прочете мислите й. — Тобиас ме нарича „тати“ и това е, което има значение, но ми се иска да бъде законно.

— Нали изпрати Криспин да се срещне с адвоката вместо нас — отвърна Саша и сложи Полет обратно в люлката. — Когато се върне и каже, че всичко е уредено, можем да заминем веднага и да приключим с това. Направихме всичко възможно да издирим Бианка и да й дадем още една възможност да вземе сина си. Мисля, че вече имаме правото и моралното основание да го наречем свой.

Аштън остави Тобиас на пода и се разсмя с глас, когато той безцеремонно запълзя на четири крака към купчината играчки, които му бяха подарили за рождения ден.

— Е, за днес стига толкова ходене — каза и сви рамене.

После прегърна съпругата си през кръста и двамата отидоха до прозореца, за да се насладят на своето малко кралство.

— Само погледни! — рече и посочи към голямото стадо, което пасеше в далечината. — Кой можеше да предполага, че ще имаме всичко това? Само преди година бяхме бедни и отчаяни.

— Не са само парите причината за това — отвърна Саша и се намести в прегръдката му. — Най-после природата се смили над нас. Годината бе добра. Нямаше краста, суши, аборигени, които да опожаряват всичко, и гарвани, които да нападат стадата. — Погледна към небето, по което мързеливо се влачеха пухкави бели облаци. — Дъждът много ни помогна в градинарството — добави. — Всичко е толкова прекрасно, Аштън. Прекалено хубаво е и това ме плаши.

— Понякога и аз поглеждам в миналото, за да не забравя какво може да наруши спокойствието ни, но засега просто трябва да се радваме на нещастието си.

Аштън се радваше, че не бе постигнал всичко това благодарение на Удроу Ръдърфорд. Заради собственото си самоуважение бе взел заем, с който купи овцете и построи отново къщата. Печалбата от продажбата на вълна стигна и за връщането на заема, и за закупуването на хубава мебелировка, каквато според него заслужаваше Саша. Тя бе депозирала парите си в банката и ги използваше само за да купува различни хубави и удобни неща за децата. Бе оставила една голяма част, за да осигури образованието им.

— Всичко се нареди чудесно, Аштън — каза тя. — Но все още не зная защо понякога се будя нощем със страха, че отново ще се окажа на улицата боса и гладна.

— Никога! — отвърна решително той.

Саша огледа стаята с дървена облицовка, завеси от дамаска и мек диван. От двете страни на камината имаше тапицирани столове с извити облегалки. Планираше да направят камини във всички стаи. В спалнята имаше огромно легло, застлано с ленена кувертюра, бродирана в Индия. Дневната бе отделена от кухнята. Там, освен камината, вече имаше и фурна с метална врата, а отстрани — приспособление за окачване на пособията за готвене. Аштън бе направил сушилка точно над камината, а от двете й страни бяха разположени шкафове със стъклени витрини, зад които блестяха съдове от сребро. Над огромния свещник в дневната бяха сложили голямо огледало, което отразяваше светлината.

Всичко изглеждаше идеално. Полет също бе здрава и кротка. Тобиас бе техен син във всеки смисъл на думата, освен…

— Надявам се Криспин да не се е натъкнал на затруднения в процедурата по осиновяването — рече Саша, а в очите й се колебаеше тревога.

 

 

Мелбърн

Криспин седна в бара в кръчмата на Йорк и отправи на присъстващите пияна усмивка. Изпи още една чаша ейл и извади от джоба си сгъната на четири хартия. Разгъна я, прочете я и я прибра обратно в джоба. Като носеше халба ейл, един висок и снажен мъж с подозрително изражение на тясното си лице, дойде и седна на съседния висок стол.

— Приятелю, защо си толкова весел? Празнуваш ли, че се напиваш така? — попита и махна на бармана да напълни отново чашата на Криспин. — Ако не възразяваш, бих искал да се присъединя към теб.

Криспин погледна пълната си чаша и се усмихна с благодарност.

— Много ми е приятно — каза и се чукна с тази на непознатия. — Заповядай!

Човекът се усмихна загадъчно, отпи глътка ейл и започна да си играе с чашата.

— Нов ли си по тези места? — попита, като се опита да завърже разговор с Криспин.

— Не. А ти? Не си спомням да съм те виждал в Мелбърн. — Той добронамерено го потупа по гърба. — Но в моето състояние не съм сигурен в нищо, камо ли пък кого съм срещал и кого не.

— Не каза какво празнуваш — напомни му странникът и погледна към хартията, която се подаваше от джоба му. — Ще споделиш ли с мен хубавата новина?

Криспин сви рамене.

— Разбира се. — Той отпи глътка ейл, извади листа от джоба си и го размаха така, че всички да го видят. — Бих я споделил с всеки, който иска да чуе, и ще почерпя всички по едно.

— Добре звучи — рече другият и погледна през рамо към инвалидната количка, която бе спряна така, че да не се вижда в засенчения ъгъл. — Това е още една причина всички да се поинтересуват от това, което ще кажеш.

— Зная, че има двама души, които с нетърпение чакат да чуят добрите новини — каза Криспин и мушна листа обратно в джоба си. — Те ще станат законни родители на едно прекрасно малко момченце. А аз ще стана най-щастливият кръстник, който някога е стъпвал в Австралия.

— Нима? А кои са родителите?

— Аштън и Саша Йорк — отвърна Криспин на висок глас.

Стана и огледа всички присъстващи. За момент погледът му попадна върху мъжа в инвалидната количка. Нещо у него му се стори познато, но през алкохолните пари и замъгленото си съзнание не можа да се сети точно какво. Сви рамене и продължи да се оглежда.

— Мисля, че всички вие познавате Аштън. Той неведнъж ви е сервирал ейл тук. Самата кръчма е кръстена на него.

— А детето, за което говориш? — попита събеседникът му. — Нали каза, че ще осиновяват дете?

— Точно така — отвърна Криспин и даде отново да напълнят чашата му. — Вече достатъчно дълго чакаха. Цяла проклета година. Една цяла проклета година.

— Но защо? — настоя странникът и хвърли бърз поглед към човека в количката.

— Защото искаха да бъдат честни — отговори и остави чашата си на бара, след което се усмихна на непознатия, дори плати питиетата.

— Честни? — попита за пореден път и подаде на Криспин друга чаша ейл. — За каква честност може да става въпрос тук?

Криспин отпи и избърса устата си с опакото на ръката.

— Заради Бианка Уайтлоу — обясни. — Детето е нейно. Опитаха се да я намерят и да се уверят, че не го иска. Търсиха я, но от нея няма и следа. — Криспин бе безгрижен и се чувстваше добре. Надигна отново чашата и се поля. — Ако някой знае кой е бащата на това дете, да пристъпи напред и да каже или да замълчи завинаги! — извика, разсмя се и отново започна да пие. Искаше някак си да се реваншира за почерпката, но когато се обърна да заговори странника, той бе вече изчезнал. — Е, добре — пошепна. — Можеше поне да си каже името.

 

 

Непознатият избута инвалидната количка навън, където ги очакваше кабриолет, и я вдигна там, където обикновено се поставяше седалката. Закрепи я добре и подаде юздите на сакатия, след което отстъпи крачка назад и сложи ръце на револверите си.

— Сега вече имам неоспоримо доказателство, че Бианка е родила дете — рече сакатият и в изтерзаните му очи светна странна светлинка. — Това бе всичко, което исках да зная, преди да направя следващия си ход.

— Сигурен ли си, че искаш да последваш Криспин до овцефермата на Йорк сам? — попита другият със съмнение. — Ами ако не тръгне тази вечер? Толкова е пиян, че едва ли може да се качи на седлото.

— Ще тръгне — отвърна сакатият. — Освободил е хотелската стая този следобед.

— Искам да те следвам отблизо, в случай че се нуждаеш от мен. Не си пътувал сам толкова надалеч, откакто се случи нещастието с теб.

— Значи е време, не мислиш ли? Сега, когато зная, че имам внук, няма да прекарам остатъка от живота си в леглото и да си спомням дните, когато не бях парализиран.

— Трябва да убиеш кучия син, който те е докарал до това състояние — каза странникът и присви очи.

— Не търся отмъщение. Просто искам някой да осмисли живота ми. Внукът ми е много важен за мен.

— Сигурен ли си, че ти е внук? Откъде си сигурен, че бабата не е развъртяла крака пред всекиго, също като майката?

— Познавам я добре. Зная, че обичаше само мен. — Той сведе поглед към безжизнените си крака. — По това време можех да имам всяка жена, която пожелаех. Избрах си жена с тъмна кожа.

Вдигна юздите и решително погледна събеседника си.

— Ще чакам Криспин ей там в сянката. Ако това ще те накара да се успокоиш, имаш разрешението ми да ме последваш, когато тръгна към пустинята. Не съм глупак. Зная какви опасности ме дебнат в моето положение. Доволен съм, че ще си наблизо. Ако не ми дадат детето, да ме вземат дяволите, но ще те изпратя да го отвлечеш!

Странникът се усмихна, качи се на коня и препусна. Скри се между две сгради и зачака Криспин да напусне кръчмата на Йорк.