Каси Едуардс
Докосни любовта (1)

Глава 1

Мелбърн, Австралия… 1856

— Елате, приятели, и смучете с нас! — изрева някой пред кръчмата на Йонк. — Хайде, елате и опитайте вкуса на шампанското! Най-доброто в Мелбърн!

Боса, Саша Сиймур бързаше към прозореца на кръчмата. Тя изстена, когато видя вън, точно пред вратата, един златотърсач, пиян и разсъблечен, да излива бутилка след бутилка шампанско в коритото за поене на конете. Въпреки че бяха изминали пет години от откриването на първото златно находище в Австралия, Мелбърн все още представляваше една непрекъсната денонощна оргия, в която постоянните участници бяха златотърсачите, приятелите им и пияните им компаньонки.

От сутрин до вечер мъжете влизаха в луксозните магазини и кичеха пръстите на момичетата с големи, тежки и твърде безвкусни пръстени, пушеха лули и изсипваха златен прах от кибритите и табакерите си направо в шепите на файтонджиите. Може би днес някой празнуваше и бе купил шампанско, достатъчно да напои цял хотел хора.

Следван по петите от малкото куче динго, окачил два тежки револвера на бедрата си, Аштън Йорк застана до Саша с намерение да погледа от прозореца представлението.

— Мирише на скандал — каза той и изтръпна, когато позна двамата мъже, които се забавляваха: негови приятели. Беше ги наел да му помагат при фермата за овце, която щяха да строят заедно със Саша. Сега от тях се очакваше да се занимават с бизнеса — бизнес, който стопяваше и без това малките спестявания на Аштън, които бе успял да отдели като собственик на малка кръчма.

Когато разпозна Криспин Тилфорд и Руфус Акли, Саша притисна ръка до сърцето си.

— О, Аштън! — въздъхна тя. — Може би Криспин и Руфус имат по-добро възпитание и по-друга работа, а не да се забавляват като тези простаци.

Саша се обърна и го погледна, не по-малко заинтригувана от първия път, когато го видя. Беше на трийсет години и опасно самотен, с виолетови очи, които караха коленете й да омекват всеки път, когато го погледнеше. Златнорусата му коса бе изпъната назад и вързана на опашка. Бе висок шест фута. Златиста брада скриваше лицето му. Широките му мускулести рамене изпълваха меката кожена риза, а дългите му стройни крака бяха обути в тъмни бричове.

За Саша Аштън Йорк бе истински мъж и тя изведнъж откри, че се бори с чувствата си към него.

Шумен смях и шеги я накараха да откъсне поглед от тялото му и отново да погледне навън. Очите й се разшириха от изненада, когато Руфус безцеремонно изрита Криспин и той падна в коритото с шампанско, след което издърпа и другия вътре.

— Да ги вземат мътните! — изръмжа Аштън.

Погледна Саша, а после и обезпокоеното малко динго в краката си.

— Саша, вземи Светкавица. Ако се смеси с тази сбирщина, напълно е възможно да я застрелят, защото е динго, без значение, че е опитомена и е моя. Не съм се мъчил да я опитомявам два месеца, за да я получа одрана от някой пиян глупак!

Саша кимна енергично и прегърна кученцето. Тя го притисна нежно и си припомни деня, когато Аштън бе донесъл това мило същество в кръчмата. Бе го открил в покрайнините на града да се лута изгубено и гладно. Бе подарила сърцето си на това малко животинче с къса мека козина, рошава опашка и щръкнали остри уши. Цветът му се променяше от жълто до керемиденокафяво, имаше бели петна на крачетата и върха на опашката и бяла звезда на челото, която го отличаваше от всички останали кучета в града.

За Аштън не бе трудно да я убеди, че дивите кучета динго, въпреки дързостта и подозрителността си, могат да бъдат опитомени и когато пораснат, да станат истински домашни животни. Тя хареса кученцето от пръв поглед. Засмя се вътрешно, когато си спомни деня, в който животинчето получи името си. Небето сякаш отвсякъде бълваше светкавици, а гръмотевиците разтърсваха земята като експлодирал динамит. Изплашено, кученцето скачаше непрекъснато и се опитваше да ухапе светкавицата.

Така получи името си.

Аштън отмести люлеещите се врати и излезе. С лакти си проправи път през тълпата пияни мъже, повечето от които бяха облечени в разноцветни карирани жакети от тартан и вълнени ризи. Когато стигна до коритото, измъкна Криспин за яката на ризата и ядно изгледа Руфус.

— Забавлението свърши, приятели! — викна той. — Ще ви трябват трийсет недели, за да се отмиришете.

Всички се смееха гръмко и сочеха Криспин, а той бавно се отдръпна от Аштън. Тъмни кичури коса, мокри от шампанското, падаха над очите му и го правеха да изглежда много по-млад за своите двайсет и седем години. Имаше нещо палаво в изражението на лицето му, покрито с гъста тъмна брада. Облиза един пръст, а след това още един.

— На кого му пука за миризмата? — Той започна да се смее. — Толкова е вкусно!

— Надявам се, че ще задоволя апетитите ви за шампанско и всякакъв друг вид алкохол за известно време отсега нататък, приятели — каза Аштън, докато помагаше на високия и слаб Руфус да излезе от коритото.

Отстъпи една крачка назад, когато Руфус започна да отръсква шампанското от себе си като куче след баня.

— Когато веднъж се заселим в пустинята и започнем да работим от изгрев до залез, няма да пиете нищо друго, освен силен чай и кладенчова вода.

— И така, Аштън, Саша съгласи ли се да дойде с нас? — попита Криспин, като прокара пръсти през заплетената си лепкава коса. — Тя изхвърли ли най-после този проклет аристократ от ума си?

— Не съвсем — отвърна Аштън, като гледаше ту Криспин, ту Руфус. — И мисля, че така е най-добре. Щом аз не мога да разчитам на вас да не правите поразии, как тогава би могла тя да ви се довери?

— За Бога, Аштън — изсъска Криспин. — Някога да сме те предавали?

— Като изключим днешните глупости — не.

— И няма да го направим.

— Не мисля, че аз съм човекът, когото трябва да убеждаваш, приятелю.

— Тогава иди и нежно пошепни на Саша, че трябва да ми вярва.

Аштън хвана Криспин за лакътя и последвани от Руфус, изоставиха забавлението в коритото за поене на коне. Той се приближи до приятелите си и им заговори много тихо, като поглеждаше подозрително през рамо, защото не искаше думите му да бъдат дочути от скандалджии. Имаше твърде много такива в този град, пълен с диви златотърсачи.

— Загрижен съм за чувствата на Саша — рече Аштън. — Ще забравя днешния инцидент, ако ме уверите, че сте свършили всичко точно така, както ви бях поръчал.

— Всичко — каза Криспин. Лицето му, с две забележителни трапчинки на бузите, бе сериозно. — Всичко ще е готово навреме и на място. Кога ще знаеш, Аштън? Не можеш да чакаш вечно нейното решение.

— Саша ми даде всичките си спестявания — каза Аштън, като гледаше прозореца на кръчмата. — Няма да я оставя да си промени решението.

През моравата завеса от цигарен дим можеше да види Саша на бара да оглежда внимателно картината, закачена зад него. Тя изобразяваше кораб сред морето, блъскан от всички страни от яростни вълни. Знаеше какви са мислите й, не беше нужно да пита. Мислеше за онзи проклет аристократ, Удроу Ръдърфорд.

Аштън мислено изруга. Да можеше да изтрие по някакъв начин този човек от ума й! Аштън я искаше само за себе си. Взря се с възхищение в прекрасните й гърди, които изпъкваха под плата на домашната й рокля с дълбоко изрязано деколте, която добре подчертаваше тънката й талия и нежната извивка на бедрата. Бог я бе дарил с големи тъмни очи и дълги гарвановочерни коси, които се развяваха над раменете й, а усмивката й бе просто очарователна.

Тя бе от онзи тип жени, които можеха да размекнат един мъж и да проникнат до дъното на душата му.

Аштън стисна устни и погледна към Криспин.

— Не, по дяволите, в никакъв случай няма да й позволя да си промени решението.

— Дори ако въображаемият аристократ не се появи да си я потърси? — попита Руфус, с адамовата ябълка подскачаше на мършавата му шия.

— Дявол го взел, приятелю, та той си е отишъл преди три години! — отвърна ядосано Аштън. — Съвсем очевидно е, че няма да се върне никога вече. Но това е нещо, което Саша все още не иска да приеме. — Той замълча за момент. — А и сигурно никога няма да поиска.

— Кой би могъл да изостави нещо толкова сладко и красиво като Саша? — попита Руфус, като я гледаше през прозореца и не преставаше да се възхищава на невероятните й извивки и прекрасното й лице.

— Да, как въобще някой мъж би могъл да обърне гръб на Саша? — каза Аштън, като проследи погледа на Руфус, а после гръмко се изсмя. — Дяволът ми е свидетел, че от красотата й може да го заболи човек. — Той потърка брадичката си. — Научих се да не й давам повод да бъде нетърпелива или ядосана. Това нейно ангелско лице може твърде бързо да се променя от сладко на разгневено, когато я засегнеш. Тя е неуморима и ужасно любопитна.

— Би подсладила живота на всеки мъж — каза Криспин, а в гласа му потрепера завист, след което той насила се разсмя. — Но аз вдигам ръце, приятелю. Зная, че е заета.

— Така е, по дяволите! — каза Аштън, а виолетовите му очи опасно просветнаха над гъстата, старателно подрязана брада. — Но няма да се успокоя, докато не я отведа от Мелбърн. Тази вечер, ако зависеше от мен.

— Може би е по-добре да си намериш друга жена — каза Руфус, докато изстискваше дългата до раменете си коса от останалото шампанско. — Някоя, която ще иска да сподели с теб не само бизнеса, но и нещо друго, ако ме разбираш какво искам да ти кажа.

— О, Аштън, не обръщай внимание на този безделник — окуражи го Криспин. — Тя ще се съгласи и всичко ще бъде наред.

Аштън потупа Криспин по рамото.

— Благодаря за съчувствието, приятелю — каза. — Единствено Саша има значение за мен и по-добре е да отида да я пазя.

Той кимна към стълбите, които се виеха отстрани на сградата.

— Идете горе в моята стая и се измийте. Ще говорим по-късно, когато ще миришете по-добре. Сега не сте нищо повече от двама скитащи гамени.

Като се смееха, Руфус и Криспин се отдалечиха и започнаха да изкачват неустойчивите стълби. Аштън се обърна и се взря в двамата мъже, които бяха потопили главите си в коритото и лочеха шампанско. После ги забрави, влезе в кръчмата, а очите му нито за момент не изпускаха Саша. Дори боса и бедно облечена, тя пак не беше на мястото си сред тази смрад от син и черен дим. Всяко движение на тази нежна тъмнокоса красавица със сериозно и спокойно лице, бе премерено и прекрасно, като че ли бе възпитана в дом на благородник.

Всъщност тя бе научила тези аристократични маниери от друг човек — мъжа, за когото мислеше дори сега, изтощена от никога нестихващата шумотевица в кръчмата. Светкавица кротко дремеше в краката й.

В кръчмата на Аштън се събираха най-големите пияници и развратници в Мелбърн, така че той нямаше време да се съсредоточи върху скръбта на Саша. Сам, неговият помощник, тичаше насам-натам, зает със златотърсачите и ярко гримираните им приятелки, които седяха в скутовете им, облечени в разноцветни копринени рокли. Повечето от тях носеха огромни халки на ушите си и приличаха на циганки.

Аштън си проправи път през навалицата, застана зад бара и започна да налива ейл, „Старият Том“, уиски и една смес, която хората поръчваха често, наречена „Гръм и мълнии“. Но цялото това удоволствие бе капан. Лекият мирис на пшеница, смесен с малко хвойна, не струваше почти нищо. За него казваха, че човек може да се напие за едно пени и да умре за два пенса.

Когато златотърсачите слагаха парчетата злато на бара, Аштън приемаше поръчките, нареждаше няколко чаши върху ръката си — от върха на пръстите до лакътя — и ги пълнеше всичките, като балансираше, а после поднасяше ейл на клиентите, без да разлее нито една капка.

Саша изръкопляска и Аштън обърна поглед към нея.

— Браво! — каза тя, а косата се завъртя около раменете й, когато пристъпи към бара, където той наливаше напитка след напитка. — Аштън, сбъркал си си професията. Трябвало е да тръгнеш с някой цирк. Повярвай ми, твоето представление би накарало жонгльорите да се изчервят от срам.

— Бих направил всичко, за да забавлявам моята лейди — каза Аштън и продължи да демонстрира уменията си, а откъм посетителите долитаха наздравици и аплодисменти, което показваше, че изкуството ми се оценява не само от Саша.

Той погледна към картината.

— Сладка моя, днес посвещавам представлението си на теб. Изглежда, че ти трябва нещо, което да откъсне мислите ти от Удроу Ръдърфорд. Не можеш да се откажеш от него, нали?

Саша се изчерви.

— Аштън, той обеща да се върне — каза тя и чувствените й устни се нацупиха. — Сигурно му се е случило някакво нещастие. Може би… може би корабът, с който отпътува за Англия, е потънал при буря. Аз… сигурно никога няма да разбера, нали?

Саша си играеше с пръстена със скъпоценен камък, който носеше на лявата си ръка. Удроу й го бе дал. Така да се каже, това бе пръстен обещание.

— Не мога да повярвам, че е мъртъв — добави горчиво. — Мъж като него би трябвало да живее вечно.

— Саша, мисля, че е най-добре да се съсредоточиш върху нашето съдружие, а не върху аристократа и това, което може да се е случило с него — каза Аштън, а цялото му същество се сви от ревност. Спря да налива напитка и отиде до другия край на бара, за да се отдалечи от привлекателните й устни. — Това е действителността, скъпа моя, това, което възнамеряваме да споделим.

— Това е просто споразумение за бизнес — отвърна тя и упорито повдигна брадичка. — Нищо повече, Аштън. Не го забравяй.

Всеки път, когато я погледнеше с тези дълбоки виолетови очи и се приближеше дотолкова, че тя можеше да усети приятния му мъжествен аромат, се замисляше за тяхното споразумение. Близостта му винаги караше сърцето й да бие учестено и в това имаше нещо опасно. Бе обещала на Удроу, че ще му остане вярна и след завръщането му от Англия ще се омъжи за него. В Лондон говореха, че му е любовница, но не беше вярно.

В Австралия щеше да бъде негова съпруга, всичко щеше да бъде законно и в рамките на благоприличието.

— Зная, че се уговорихме така — промърмори Аштън. — Но би било много по-лесно да направим всичко като мъж и жена.

— Докато съществува и най-малката надежда Удроу да е жив, ще се чувствам омърсена дори да говоря за брак с друг мъж — каза Саша, като отново нервно въртеше пръстена си. — Той беше толкова добър и мил с мен. Дължа му живота си.

Аштън изстена.

— Саша, откакто той замина, изтекоха три дълги години. — Не мога да чакам още три, за да тръгнеш с мен. Без значение как ще решиш да продължиш живота си — омъжена или не — аз вече трябва да знам. Нужно мие време за някои приготовления.

— Мислиш ли, че имаме достатъчно спестени пари, за да закупим всичко необходимо? — попита Саша и погледна босите си крака.

Не бе похарчила и пени от спестяванията си, дори за чифт обувки. Тези, които й бе купил Удроу, бяха прекалено хубави, за да работи с тях в кръчмата на Аштън. Искаше да поеме разходите наравно с него, за да се чувства като истински съдружник.

В сърцето си вече не таеше надежда Удроу да се върне. Не беше сигурна дори какво чувства. Тъга, че може да му се е случило някакво нещастие? Или горчивина, задето бе решил да я изостави?

И в двата случая трябваше да свърже бъдещето си с Аштън Йорк — но не като негова жена. Само като законен съдружник в бизнеса. Бе дала сърцето си на един мъж. Би ли се осмелила да обича друг?

Едно бе сигурно — щеше да пази инвестициите си.

— Почти сме събрали сумата, която ще ни е нужна да си набавим всичко, преди да потеглим за пустинята в търсене на подходящо място за овцеферма — отвърна Аштън. — Но не трябва да забравяш, че има и други неща в живота, освен овцефермата, които изискват не по-малка предпазливост относно парите. — Той кимна към тълпата в заведението. — Има много злато в тези джобове, скъпа — продължи провлачено. — Нека поработим и да им го отнемем. Кой знае? Може би още утре ще можем да потеглим. Да си заселник, има и своите предимства. Сутрин, когато се събудим, ще дишаме чист въздух, а не вонята на ейл!

Аштън си мислеше, че тя ще бъде далеч и от изкушението да се оглежда постоянно за аристократа. Когато веднъж построят своята ферма в пустинята, щеше да бъде сигурен, че тя повече няма да мисли за Удроу Ръдърфорд.

Освен това може би Аштън щеше да успее да се отърве и от мисълта за още един човек. Суперинтендантът Сайлъс Хауланд. Докато бе в Мелбърн, Аштън ден и нощ трябваше да се оглежда за него, както и да носи брада, за да скрива самоличността си. Ако някога раните на суперинтенданта Хауланд бъдеха излекувани, бе сигурно, че щеше да търси отмъщение и да преследва човека, който го бе осакатил — Аштън Йорк.

Саша се усмихна на Аштън и последвана от кученцето, започна да обикаля помещението, да взема и отнася поръчки. Бе свикнала да не обръща внимание на грубите закачки на златотърсачите и се стараеше да пренебрегва потупванията и щипането. Не бе по-малко сръчна тази вечер, въпреки че умът й беше другаде, в едно друго време, преди четири години, когато бе на петнайсет години, в Лондон…

Бащата на Саша, търсач на метали, бе починал от отравяне. Майка й го последва в смъртта три години по-късно при раждане заедно с новороденото.

Тя бе единственото оцеляло дете, без близки братовчеди и чичовци, които да се погрижат за нея. Саша се принуди да се изхранва с просия по улиците на Лондон, като бе благодарна и на малките подаяния. Без подслон, боса и гладна, тя скиташе в най-оживената част на града и вечер се свиваше по стъпалата на големите сгради, където очакваше да чуе звъна на монетите, които милостиви хора пускаха близо до краката й. Веднъж тя намери до себе си две от най-лъскавите монети, които някога бе виждала, а малко по-встрани видя чифт елегантни кожени ботуши. Бавно вдигна поглед към тъмните питащи очи, но бързо го сведе.

Пред нея стоеше мъж в скъпо облекло и диаманти на двете си ръце. Сигурно живееше в сградата, на чиито стъпала бе потърсила убежище за през нощта. Изправи се и се опита да избяга, но мъжът я сграбчи през кръста и я спря. След като му разказа тъжната си история, той я прибра вкъщи.

Този мъж, Удроу Ръдърфорд, бе потомък на богата и уважавана английска династия, ерген, въпреки че отдавна бе преминал трийсетте. Впечатлен от Саша, той я съжали, стана й настойник и възнамеряваше да я научи на всичко, което щеше да я направи истинска лейди…

Саша спря да гали Светкавица. До босите й крака иззвъняха монети и тя бързо се върна в настоящето. Погледна двете златни монети с невиждащи очи. Сърцето й се преобърна, когато близо до тях съзря чифт елегантни маркови кожени ботуши, каквито носеха само благородниците. Върнал ли се бе Удроу и дали се опитваше да я подразни, като повтаряше това, което се бе случило при първата им среща?

Саша бавно вдигна очи, у нея се върна част от страха от завръщането на Удроу, защото никога не бе го обичала така, както жена може да обича мъж, въпреки че бе обещала да се омъжи за него. Сега, когато бе настъпил часът на истината, тя разбра, че обича Аштън Йорк с цялото си сърце. Той я бе взел под крилото си веднага след като я бе назначил за сервитьорка в кръчмата. Те дори планираха вълнуващо приключение заедно! Бе спестила всичките спечелени пари и тя и Аштън щяха да построят и разработят заедно овцефермата…

Сега, ако Удроу се бе върнал, какво щеше да прави? Бе обещала да се омъжи за него.

Погледът й се спря върху лицето на мъжа и тя въздъхна, когато видя тъмни, питащи очи да се взират в нея…