Каси Едуардс
Докосни любовта (17)

Глава 17

Саша отиваше към портата, за да остави купичка храна на изгубеното динго, с надеждата, че може би днес щеше да реши да се върне вкъщи, когато една светкавица проряза тъмното небе и я накара да потръпне. Все още имаше вятър. Утрото сякаш тежеше от задух и влага.

— Много мило от твоя страна, че всяка сутрин оставяш храна на Светкавица — каза Аштън, дръпна юздите и спря коня си до портата, после се наведе и й се усмихна. — И правилно. Тя ще си дойде вкъщи.

Саша остави купичката и се изправи, дълбоко разстроена от загубата на любимото животинче.

— Не мога да се отърва от мисълта, че някой е виновен за отсъствието й — каза и махна кичур коса от челото си. — Знаеш, че и Станфорд и онзи ловец на кенгуру, наречен Аякс, веднага не харесаха Светкавица. Дали някой от тях не я е откраднал и убил?

— Това е напълно възможно, но не ми се иска да го обмислям — отвърна той и стисна устни. — По-добре да мислим нещо хубаво, отколкото да си представяме животинчето в ръцете на някой от тези кучи синове.

Погледна я внимателно. Роклята й беше много по-хубава от тези, които обикновено носеше, когато си вършеше работата във фермата. Беше жълта, твърде разкошна и набрана, ръкавите бяха на дупки, а деколтето беше дълбоко изрязано. Косата й блестеше, защото току-що я бе изчеткала, падаше по раменете и прекрасния й гръб. А и в очите й имаше нещо днес. Светеха странно и избягваха погледа му, сякаш се опитваше да скрие нещо от него.

— Сутринта каза, че днес си много заета, Саша — започна той. — С какво точно?

Тя се смути, защото не искаше да му казва, че отива да види как е Бианка. Когато си беше облякла хубавата рокля, мислеше, че Аштън отдавна е заминал за пасището и щеше да се върне чак късно вечерта.

— Защо питаш? — хвърли му един заплашителен поглед.

Аштън отново я огледа и на свой ред я предизвика с поглед.

— Ако не те познавах по-добре, щях да си помисля, че очакваш посетител. Сладка моя, тази сутрин изглеждаш дяволски красива — приличаш на кукла, сякаш си слязла от някоя картина.

— Благодаря — отвърна тя, изчерви се и сведе очи, а после отново го погледна.

— Не ми каза защо си се облякла толкова хубаво — настоя той, а очите му бяха потъмнели и пълни с разбиране.

— Аштън, уверявам те, че причината да си облека хубава рокля днес е съвсем невинна — рече Саша и се почувства хваната в капан.

Страхуваше се, че ако не му каже истината, той щеше да я подозира, че се готви да излезе отново със Станфорд. Не искаше Аштън да ревнува от този ужасен човек. А, от друга страна, ако му кажеше, че се безпокои за жена, която живее във фермата на Станфорд, нямаше да я пусне да отиде там. Дори не възнамеряваше да му споменава за Бианка.

— Е, няма ли да ми кажеш защо се чувстваш така притеснена от въпросите ми за външния ти вид днес? — настоя той, стисна устни, а очите му се присвиха. — Само не ми казвай, че си приела още една покана за разходка с кабриолета със Сидуел. Мислех, че сме стигнали до съгласие, Саша, че си напълно щастлива с мен.

Истината така или иначе щеше да излезе наяве. Тя видя болката в очите му и реши да му каже всичко. Отиде и го хвана за ръка.

— Скъпи мой, не съм си и помисляла за компанията на друг мъж, откакто съм в мир с теб и чувствата си — каза му меко.

Аштън скочи от седлото, прегърна я и я притисна. Помириса парфюма й.

— Не знаеш какво означават думите ти за мен — каза й. — Толкова дълго се борих с чувствата ти към онзи проклет аристократ Удроу Ръдърфорд. Не мога да си представя дори, че човек като Станфорд Сидуел може да застане на пътя на щастието ни.

Саша се вцепени и тъжно го погледна.

— Скъпи, това, което съм планувала за днес, в някаква степен се отнася и до Станфорд.

Очите му потъмняха от гняв.

— Мислех… Ти току-що каза… — започна, но замълча, защото Саша сложи пръст на устните му, за да го спре.

— Скъпи, остави ме да довърша — рече тихо. — Нека се опитам да ти обясня.

Аштън махна ръката й от устните си и я стисна.

— Не съм сигурен, че искам да те слушам — изръмжа.

Една светкавица премина на зигзаг по небето. Гръм я последва и проехтя в далечината.

— Трябваше по-рано да ти кажа за нея — каза Саша, измъкна се от прегръдката му и се облегна на портата.

— За нея? — попита с недоумение Аштън и се приближи. — За какво говориш?

Саша невинно го погледна.

— Бианка — отвърна и точно както очакваше, той зяпна от изненада.

Знаеше коя е Бианка. Всеки познаваше Бианка. Тя даже нямаше фамилно име.

— Какво за Бианка? — попита.

— Тя живее в овцефермата на Станфорд Сидуел със съпруга си, той е пастир — обясни бързо Саша. — Видяхме се на реката преди няколко дни, когато отидох да се изкъпя и да поплувам.

Аштън прокара пръсти през косата си.

— Проклет да съм! Бианка? Омъжена? И живее в овцефермата на Сидуел? Нищо не би ме изненадало повече. Тя има най-съмнителната репутация от всички жени в Мелбърн.

Саша се изчерви.

— Зная — промърмори. — Но това е минало, Аштън. Тя е омъжена и бременна.

Погледна към реката.

— Безпокоя се за нея.

— Мисля, че тя може да се грижи сама за себе си — каза Аштън и се разсмя. — Прави го от години, както добре знаеш.

— Може би — отвърна Саша и тежко въздъхна. — Но, Аштън, въпреки че е била проститутка, аз открих у нея много душевна красота, когато се запознахме. Харесах я веднага! — Тя се намръщи. — Не мога да не се безпокоя за нея — продължи тя. — Не съм я виждала оттогава. Ами ако има проблеми? — замълча за миг. — Аштън, онзи ден чух писък на жена. Трябва да е била Бианка. По тези места няма други жени. — Спря и зачака, въпреки че знаеше какъв щеше да бъде отговорът. — Мисля да отида до фермата на Станфорд и да видя как е — добави накрая. Когато очите му светнаха гневно, бързо каза: — Без значение какво ще кажеш, аз отивам — рече и гордо вдигна брадичка. — Отивам, Аштън. Отивам.

— В ада ще те пусна, но не и там — извика Аштън, хвана я за китката и я помъкна към портата. — Ти принадлежиш на тази земя. Няма какво да се мотаеш при Станфорд. Гледай си своята работа, Саша. Така е по-добре.

У нея започна да се надига гняв. Дръпна се от него и сложи ръце на бедрата си.

— Как смееш! — изсъска, безсилна да контролира нрава си. — Въпреки че се съгласих да се любя с теб и през последната седмица бях щастлива като никога през живота си, няма да ти позволя да ми нареждаш! Чуваш ли, Аштън Йорк! Искам да се чувствам свободна да ходя където си искам и да правя каквото си искам! Трябва да ти напомня тази част от нашето споразумение — трябва да ме уважаваш като човек с достатъчно мозък в главата си! Не съм нито глупачка, нито ненормална, Аштън Йорк! Омръзна ми да ти го доказвам! Разбра ли ме?

Аштън се вцепени от внезапната промяна на настроението й, въпреки че трябваше да го очаква. Това бе част от нещата, които харесваше у нея — упорството и гордостта й. А и беше толкова красива, така дяволски чаровна, когато побеснееше!

Но каквото и да казваше, не можеше да й позволи да продължи да се забърква със Станфорд Сидуел. Тъй като знаеше колко го привличат екзотичните жени, бе съвсем сигурен, че не бракът е причината Бианка да се намира в овцефермата му. Без съмнение той й вдигаше полите и се забавляваше с нея.

Изведнъж му прилоша, защото си спомни нощта, през която му се бе сторило, че чува женски вик. Дали не е била Бианка? Или пък е било някакво животно в пустинята?

Надяваше се да е последното.

Но сега се тревожеше единствено за Саша.

— Саша, мисля, че е време да разбереш нещо — каза и взе ръцете й в своите. — Искам да ме изслушаш, и то внимателно. Когато ти разкажа, ще разбереш защо не искам да имаш нищо общо — каквото и да е — със Станфорд Сидуел. Или с някого, свързан с неговите афери…

Саша се опита да освободи ръцете си, но той ги държеше здраво.

— Аштън, аз… — опита се да протестира тя, но той бързо се намеси.

— Саша, преди Станфорд да си извоюва славата на бивш затворник, е бил разбойник по пътищата, джебчия и картоиграч — обясни той. — За тези си прояви си спечели няколко приятни пребивавания в затвора в Мелбърн. — Малко се поколеба и продължи: — Както предполагам, си разбрала вече, запознах се с него, докато споделяхме затворническата килия.

Саша пребледня и направо онемя от това откритие.

— Аштън, ти? — въздъхна тежко. — Не, Аштън, не!

Той стисна китките й по-здраво, защото се страхуваше, че ако я пусне, тя щеше да избяга и може би никога нямаше да се върне. Бе шокирана — виждаше го в очите й, чуваше го в гласа й. Искаше му се да бе споделил истината с нея по-рано. Бяха се помирили и всичко бе така прекрасно! Да я изгуби сега, означаваше да изгуби собствената си душа.

— Не съди толкова прибързано, Саша — каза той и потърси очите й. — Изслушай внимателно това, което имам да ти казвам. Когато бях малък, баща ми ни изостави с майка ми. Скоро след като майка ми почина, дойдох в Австралия с чичо ми Джейсън. Той бе убит няколко години по-късно от излъган комарджия при игра на покер. Останах в Австралия и видях колко корумпирани са тези, които се наричат представители на закона. — Спря и нервно прочисти гърлото си, преди да продължи. — Както разбираш, започнах да ръководя една група преди няколко години и да се боря срещу корупцията в управлението на Австралия, ръководено от суперинтенданта Сайлъс Хауланд. Групата ми всъщност се състоеше от разбойници.

Не искаше да й казва за скритото ковчеже, което съдържаше цяло състояние, защото искаше това да си остане в миналото, както и всичко друго, което бе разрушило живота му.

— Бях затворен за предполагаемите си престъпления, Саша — продължи Аштън. — Но не за дълго. Не можаха да докажат връзката ми с бандата, благодарение на знанията, които получих в Англия в училището за държавни чиновници. Платих си дълговете към обществото и бях освободен предсрочно за добро поведение, а и бях спестил малко долари, докато работех в затвора. Оказаха се достатъчно, за да отворя кръчмата.

Саша го изслуша внимателно и бе трогната от признанието му. Хвърли се на врата му и го прегърна.

— О, Аштън, защо не ми каза по-рано? — изплака. — Знаеше, че ще разбера. О, разбирам! Наистина!

Аштън я отдалечи от себе си и я погледна разтревожено.

— Саша, това не е всичко, което исках да ти кажа — продължи той. — Присъдата на Станфорд Сидуел бе продължена с две години за това, че ме нападна с нож в затвора и поряза лицето ми. Ето, това е причината той толкова да ме мрази и да иска да ме съсипе.

— Белегът — каза Саша и го погали по бузата, доволна да разбере, че в миналото му не е имало нищо чак толкова тъмно и зловещо. — А, ето защо бил тук. Заради… заради Станфорд. — Наклони глава и го погледна. — Но защо ти е сторил това? Толкова е ужасно!

— Саша, няма никаква разумна причина. Има хора, които мразят заради самата омраза, и тя ги изпълва докрай. — Аштън съвсем съзнателно я излъга. — Изглежда, сега не ме мрази по-малко от тогава.

— Да, забелязах — промърмори тя.

Аштън обхвана лицето й с ръце.

— Затова, сладка моя, ме е последвал дотук, за да довърши започнатото в затвора. Ето защо трябва да си внимателна и да стоиш далеч от него на всяка цена.

Аштън я погледна, като се надяваше достатъчно да е задоволил любопитството й и тя да направи това, за което я молеше. Не му се искаше да й разкрива истинската причина, поради която Станфорд го бе последвал в пустинята. Златото. Проклетото злато!

— Но ти ми позволи да изляза с него на разходка — каза Саша, успокоена, че вече знае за миналото му, за белега.

Затворили са го по погрешка. А и Станфорд не е трябвало да го наранява…

Аштън тихо се разсмя.

— Позволил съм? — попита. — Сладка моя, доколкото си спомням, цяло стадо коне нямаше да бъде достатъчно да те спре да излезеш с него онзи ден — напомни й и се намръщи. — Не знаеше ли, че през цялото време бях близо до теб? На никого не бих позволил да те нарани.

Саша се изчерви.

— Искаш да кажеш, че си видял…

— Да, видях.

— И не се намеси?

Аштън отново се разсмя.

— Очевидно бе, че и сама се справяш добре — каза, а в очите му танцуваха пламъчета.

— И днес ще се справя — отвърна упорито Саша и го погледна умолително. — Аштън, изслушах внимателно всичките ти предупреждения и разбрах колко предпазлива трябва да бъда, когато отида да посетя Бианка. Всичко ще бъде наред. Ще внимавам.

Аштън нервно пое дъх.

— Чу ли и дума от това, което ти казах? Саша, не е време да бъдеш упорита. Сега не ми се струва забавно.

— Но, Аштън, няма да оставам дълго — помоли му се тя. — Просто ще се разходя край реката и когато видя Бианка, ще се върна у дома.

Стаята неочаквано бе обляна в светлина, когато навън проблесна поредната светкавица. Сякаш земята се разклати под краката й и тя усети, че се страхува от наближаващата буря повече, отколкото от Станфорд Сидуел. Щеше да си вземе карабината. Щеше да го застреля, дори само ако се опиташе да се приближи до нея.

Неочаквано на вратата се появи Криспин, а в очите му се четеше страх.

— Аштън, ела бързо! — извика, почти останал без дъх. — Ще трябва да се съберат всички, за да успеем да вкараме добитъка в кошарите, иначе ще избяга и ще се пръсне на всички страни. Тези проклети светкавици подлудяват и овцете, и говедата. Може дори да съборят оградата.

Аштън поклати глава, разкъсван между две еднакво важни задължения. Едното към овцефермата, а другото към жената, която обичаше. Но нямаше друг избор, освен да разчита на здравия й разум.

— Добре, Криспин — каза, дръпна Саша и реши да бъде твърд с нея. — Ще се върна веднага, не мърдай оттук!

Криспин шеговито им махна и препусна към пасището, а Аштън все още се взираше в Саша.

— Не мога да те вържа в леглото, за да съм сигурен, че когато се върна, ще си все още тук. Но се надявам да размислиш върху всичко това и да разбереш, че е логично. Нима искаш да разрушиш всичко заради Бианка? Тя дали би направила същото за теб?

От небето отново започнаха да се сипят огнени светкавици и го накараха да се откъсне от нея. Погледна я още веднъж и излезе от къщата.

Тя отиде до вратата, скръсти ръце и го загледа как язди към пасището. Остана там, докато той се изгуби сред гърбовете на овцете, за да се присъедини към хората си.

После сведе очи и още веднъж премисли какво й бе казал. Вече знаеше за белега, но всичко, което й бе казал днес, не я накара да се отврати от него и да го обича по-малко.

Но сега, когато бе разбрала толкова неща за Станфорд Сидуел, се притесняваше за Бианка повече от всякога. Тя живееше в овцефермата на един ненормален и зъл човек! Сигурно беше в опасност! Въпреки че повечето хора не харесваха Бианка заради това, че е била проститутка, Саша не можеше да приеме това за разумен аргумент и да престане да се тревожи.

А и не можеше да забрави, че Бианка носеше дете! Здравето и животът на нероденото също бяха в опасност.

— Трябва да отида! — прошепна.

Мина през стаята и взе карабината си.